автор: ZAGORA

Когато любовта е страдание,
а мислите ми са болка.
Когато думите са рани...

Върти се безкрайната ролка
от изповед и спомени.
От лицемерие и предателства...
Погубващи са мислите,
а дните са упокойни помени.

Когато любовта е палача,
насичащ сърцето на късове
не се описва болка и рана...
Уча се да плача,
солен стълб за да не стана
и благославям солените перли.

Само частица от мен осъзнава.
Останалото е безразличие,
останалото е бездушие.
Останалото е пустинна суша...
Когато любовта е страдание
преставам да дишам.

Тялото ми е глухо здание,
а клетките ми са олово.
Обречено е диханието,
гаснещ шепот е всяко слово.
Като ненужна хартия в канавка,
захвърлена е тая любов
Каква ирония и подигравка!
От Безсмъртие да се твори
покров.