автор: mitkoeapostolov

Вятърът ту повява меко ту шепне зловещо и хапе непокритата кожа. Зад къщата мъж цепи дърва. Улицата е пуста. Шосето продължава право като полегнал асфалтов стълб чак до края на селото. От там, изведнъж започва да лъкатуши и се спуска първо надолу после нагоре като улиците на Лос Анджелис- мистично пренесени от Северна Америка и поставени напълно извън контекст между хълмовете на тракийските села.
Разширеният коларски път за оранжериите отбива след втория завой. От двете страни на отбивката се топят купчини от строителни отпадъци- камъни, чакъл и асфалт. Те сякаш са поканили своите битови побратими, които на воля се веят между дюните.
Върху една счупена крушка е кацнал славей. Невзрачен като приютилия го боклук, той подскача от крак на крак. По пътя се виждат следи от кравешки копита, покрити от време на време с малки черни купчинки, от които се подават жълти сламки. След около километър изникват новите оранжерии- неестествен придатък измежду изораните ниви, гората и полето. Неравният терен изскача на малък микро-язовир. От едната му страна се издига железен пристан, на половина залят от водата, което го прави неизползваем. Скъсани рибарски мрежи се пилеят по брега. До тях, заседнала на сушата под сейванта на стар фургон, високопарно лежи лодка. Тя дава своите „примък-отмък” указания на невзрачна каручка. От покрива на фургона стърчи износено, изпокъсано българско знаме и монотонно напява като развален грамофон- „Боят настана, тупкат сърца ни...”
Подплашен черен корморан се вдига във въздуха. Преминавайки по стената от долната част, пътят продължава на изток. Бяла чапла излита и се приземява на няколко стотин метра от язовира в средата на покълнала житна нива. Белите и пера се открояват като водни лилии на фона яркозелените зърнени стъбълца. Над нея преминава сокол и каца в съседната нива. На шипковия храст пред тях седи врабче и неспокойно се поклаща от клон на клон. Пътят продължава да лъкатуши нагоре-надолу до върха на следващия хълм, от където се вижда втори микро-язовир. Въздухът диша, чист като сняг и топъл като юлско море. Тишина. Писък на сокол. Шум от мотор на лек автомобил.
Пътят свива обратно към селото. От време на време изникват малки ярко-оранжеви купчинки от смлени шипки- най-вероятно оставени като подарък от някоя пригладняла лисица. Появява се жълта, повехнала трева. Зад нея се издига папур, чиито златисто-кафеникави стъбла крият водното съкровище на трети микро-язовир сгушен над стръмно дере.
Каменната чешма на отсрещния бряг омайва заблудения посетител с мелодичното си румолене. Водните струи под циментовото и корито са разкашкали почвата набраздена от копитата на добитъка преминал от тук за водопой. Пътеката е осеяна с малки шоколадови бонбони от преминалите овце. На двеста метра над чешмата се върти перката на вятърна мелница. Дон Кихот е приседнал до нея и вяло рови из въздуха с мършавите си ръце. Всъщност това не е вятърна мелница, а генератор, който захранва изоставена вила. По средата на двора и малка порутена земеделска колиба е потънала в размисъл.
Коларският път излиза обратно на шосето преди първите къщи, над четвърти микро-язовир. На входа на селото, точно до табелата с името се появява разнебитена вехта каруца теглена от мършав кон. Стар циганин и неговата спътница са седнали на една дъска и са се сгушили, за да се стоплят. От очите им струи любопитство и топлина. На двадесетина метра зад тях подтичва млада циганка и весело подвиква на коня да спре.