автор: AngelLaura

Ще ти разкажа една приказка. За жената, която създаваше светове. Тя започва така:
Тук беше, за да свърши своята работа. Работата, за която се беше родила.
Умееше да създава светове. За всеки – какъвто му е нужен. Даваше всичко от себе си, за да може отсрещния човек да извърви пътя, по който тя го е призовала. И тя да извърви пътя с човека, когото е призовала. И когато пътя свърши, всеки от тях да си тръгне по своя собствен. Пътищата рано или късно се разделяха. А дали някой е научил уроците си вървейки по тях, тя не можеше да знае. Знаеше само, какво е вложила и с какво си е тръгнала.

Беше създавала свят на близост и топлина, свят на Рай, свят на Ад, свят на злоба и омраза, свят на силни чувства и безразличие...
Последния свят, който беше създала и споделила, беше на игра между истина и лъжа. На игра между сърцето и ума. Свят, в който трябваше да се научат да различават всичко това и да го усещат.
Знаеше, че общия път в този свят е към края си. Знаеше, че това ще се случи. Беше се събудила с усещането за него още рано сутринта. И какво от това, че го беше споделила с човека. Не и повярва. И нещата се случиха.
Колкото и да се опитваше да се бори с тази си дарба, тя винаги оставаше. Просто трябваше да ѝ се доверява, а това беше трудно. Знаеше неща, на които не искаше да повярва. Животът ѝ налагаше да приеме това, че знае предварително. Знаеше, че трябва да направи още само едно нещо, преди да си тръгне и от тук...
И какво от това, че когато пътя свърши и всеки от тях поеме по следващия, тя беше опустошена? Никой не се интересуваше от това. Защото тя прекъсваше всички връзки. Не даваше възможност миналото да я попита какво и е. Беше си свършила работата.Чувстваше болката, но и удовлетворението от това. С всеки създаден нов свят, тя губеше по нещо от себе си. Но знаеше, че това е цената, която трябва да плати за да свърши това, за което е предопределена. И знаеше, че никога няма да бъде забравена. Защото във всеки човек и във всеки общ свят беше оставила по нещо от себе си. Всеки вземаше по нещо – а тя им го даваше. Беше дала част от физическото си тяло, беше дала душата си, вече беше дала и здравето си... Не съжаляваше за това. Нека всеки носи част от нея в живота си. Тя щеше да се справи и без тези неща. Трябваше просто да свърши работата си.
Понякога от интерес или любопитство ѝ се искаше да разбере какво се случва с хората, които са продължили пътя си без нея. Искаше ѝ се да им каже някой неща, които беше разбрала след раздялата на кръстопътя. Никога не го направи. Не виждаше смисъл. Всеки сам знаеше как да продължи. Тя просто вършеше работата си.
Щеше да събере сили и да продължи да създава светове. Но вече едва ли имаше какво да даде от себе си в тях. Осъзнаваше, че трябва да си свърши работата. За която беше предопределена.
И тук приказката свършва. Разказах ти я, за да насоча вниманието ти към човека до теб. Колко от него познаваш и колко от него си позволяваш да вземеш. Преди да си тръгнеш.