автор: VladKo

Сън ли или е наяве било –
сред неудачите свои
сам се напъхах в туй тясно ждрело,
пълно със змийски усои.

Старецът с раница, мащерка брал,
пръв ми спокойно продума:
„Синко, ти пo си от мен остарял,
що си се толкоз оклюмал?”

„Много ли искам – надежда троха,
смислен живот за двамина?
Ден за ден карам я, като във хан –
просто години да минат.”

„Щом си се спънал, дъха поеми,
забрави непоправимо,
право към втория опит вземи –
трети шанс няма да има.

Ерос щом прати ти порива нов –
малка светулка във мрака –
слушай сърцето! (Отказал любов,
прошка от него не чакай,

хладен, сиротен ще е твоят дом.)”
Казал таз истина гола,
той към високото тръгна пешком,
аз – със колата надолу,

в свойта кутийка, загърбил смеха.
Морфиус щом ме повика,
аз ще сънувам, че качвам върха
редом до него, старика.