автор: VladKo

Кой не носил е тлееща болка, що вътре трепти –
невзаимна любов, неродено дете, неудачи,
след стремителен полет в сияещите висоти
да се бухнеш в калта, та душата ти да се разплаче,

да откриеш приятел че завист към теб е таил,
че с неискрена радост посрещал е твоя победа,
и дистанция взел, с безразличие него дарил,
на човешкия род с недоверие вече да гледаш.

С примирени въздишки ще пълниш горкото сърце
и скептична усмивка спонтанния смях ще измести,
жизнен опит че имаш чете се по твойто лице,
че разглезен не си от успех преждевременен, лесен.

На проблеми и откази ако настанал е ред,
щом врата не една е пред тебе залостена здраво,
и щастлив и доволен не си, а невярващ и блед,
преоценка на цели и средства – това те спасява.

Колко коза остават (дали ще достигнат?) броиш.
На късмет не разчиташ, по-скоро очакваш несгоди,
както сетни патрони пести във окопа войник,
подкрепление щом като знае, че няма да дойде.