автор: ina_krein

Вечерният мрак сладостно пълнеше въздуха с аромат на липа. Огромното дърво потрепваше от милването на вятъра и се вслушваше в звуците от отворения прозорец отсреща.
Трети ден музикантът се мъчеше да напише песен и се разхождаше напред-назад из стаята, нервно драскаше нещо на нотния лист, после грабваше китарата и започваше да свири мелодия, която прекъсваше по средата, хвърляше ядосан музикалния инструмент на леглото и излизаше.
Тази нощ бе някак различно. Косата му стърчеше навсякъде и той заставаше с поглед, вперен към Витоша, гледаше невиждащ и отчаян мислеше, че утре трябва да представи песента, а не е готов и може да загуби своята работа. Внезапно се обърна, грабна китарата и я запрати към най-близкото дърво.
С писък тя полетя в топлия мрак. Липата разтвори майчински клони, вятърът подхвана литналата китара и нежно я положи в прегръдката на цъфналото дърво.
- Такава е наградата, че години наред му служих вярно и предано – изплака тъжно тя. – Колко хитове сме изсвирили заедно, колко музика сме създавали посред нощ! Всичко е забравено!
- Не тъгувай, - нежно погали струните липата с малки цветчета. – Винаги съм мечтала някой да ми изсвири серенада или изпее сладостна песен само за мен. Сега най-после мечтата ми ще бъде изпълнена.
Китарата се намести удобно в прегръдките на липовия цвят и ненадейно една мисъл озари сърцето ú.
- Искаш ли наистина да свиря за теб? Ще ти подаря всички хубави песни, измислени през годините с музиканта!
После обаче се натъжи:
- Ала няма кой да докосва моите струни. Сама не мога да създавам топлата музика.
Южният вятър провря любопитна глава между клоните, погали нежно струните на тъжната китара и в тишината заваляха бисерни звуци музика и светлина.
- Тази вечер - прошепна той - аз ще бъда твоят музикант, ако искаш.
Щастливо се усмихна китарата и звездното небе се превърна в сцена за най-странния концерт, който някога бе изпълняван някъде.
Вятърът танцуваше по струните на китарата, а тя леко го насочваше, полюшвайки се в прегръдката на листата. Липата припяваше с красив алтов глас, а група звезди като истински беквокал допълваха звездния концерт.
Градът спеше. Спеше и музикантът, сънувайки най-прекрасната музика, която някога бе чувал в живота си. Виждаше като на филм захвърлената китара и вятъра, който свири виртуозно по нейните струни, чуваше божествения хор на звездите и вибриращия глас на липата.
- Искам да се събудя, искам да се събудя! - викаше той, но в същото време не искаше да отвори очи от страх тази кристална мелодия да не спре и той да не може да я запише сутринта.
Когато слънцето отвори очи, музикантът повдигна клепачи. Със страх се ослуша и радостен чу в сърцето сънуваната мелодия. Грабна нотния лист до главата си и на прииждащата светлина на утрото записа музиката до последния звук. Беше спасен! Само трябваше да я изсвири на китарата, да я чуе как звучи жива...
- По дяволите! – скочи от леглото той и застана на прозореца.
Спомни си как захвърли в своя яд музикалния инструмент някъде по дървото. Вгледа се внимателно и видя грифа ú да се показва зад едно отрупано с цвят клонче липа.
Навлече бързо панталони, затрополи по стълбите и след малко се закатери по дървото с горещата надежда китарата да се окаже цяла.
- Той все още те обича – прошепна старата липа на китарата, докато гледаха как музикантът се приближава към тях.
- Да – щастливо прошепна китарата.
- Ще ми липсваш – погали струните южният вятър, свил коси между клоните на дървото.
- Винаги, когато свиря, ще бъде за вас - обеща китарата.
Когато музикантът стигна до нея, бе поразен. По китарата нямаше дори драскотина.
- Чудо, това е истинско чудо! – повтаряше той, слизайки от дървото с нея.
След минути от прозореца на стаята липата и вятърът чуха прекрасната музика. Тя носеше покой и светлина, любов и нежност, защото бе родена от красотата на едно приятелство.