автор: VOLTER

Наско Попето
е ходещ справочник – всичко знае, вижда и чува!... Малко хора не го знаят, още по-малко тия, дето той не знае… Даскал по практика в Механо-техникум, живее на шести етаж, три етажа под мен - води моя братовчедка.

- Братчед, искам да пробвам един готин бизнес - само ти можеш да ме оправиш…
- Знае ли се…
- Знае се, че се имаш с шефа на Концертна дирекция…
- Не съвсем…
- От там си получаваш хонорарите…
- Така е - просто ми отдържат данъците…
- … знам, играч е, но само той издава разрешителни за продажба на музика - на теб няма да откаже…
- Не мисля, но ще опитаме…
След някой ден, мой племенник, старшина в ракетно поделение:
- Трябва ми някакъв кетап за продажба на музика, има ли начин да разберем, как става работата…
Народа е луднал – изведнъж такъв интерес към музиката от хора, дето не могат да изтананикат и химна на България!
- Ти си военен, имаш ли право на подобна дейност!
- Имам-нямам – децата растат, парите не стигат… През нощите ще записвам, в събота и неделя жената ще продава на пазара…
В града има четири студия за запис и продажба на музика с разрешителни издадени от въпросния началник, но независимо от това, както и предположих, той категорично отказа…
Докладвам на моите хора:
- На единия баща му, на другия тъста, на третия сватанака, четвъртия не знам си какво, са някакви шефове в ОК на БКП – съжалявам, работата са оказва по-дебела, отколкото изглежда…

Лепа Брена
преобърна живота ми - не е за вярване, но е така... Тя и на някакъв арабски шейх объркала сметките…

Събота – пазарен ден…
- Да прескочим до Димитровград – тря’ба ми синджир за бивол’цата, там се нахуда от пиле мляко – рече баща ми.
След час се приземяваме със ЗАЗ-ската в района на димитровградската автогара – единственото място в държавата, дето в един ден се стича половината свят – българи, турци, цигани, евреи и тук там арменци... Паркирам чак между блоковете до Марица - стълпотворението от коли и разтракани ремаркета е невиждано…
Хващам баща ми под мишница, да не го изгубя и поемаме през тарапаната…
Какво да гледаш по-напред – стока нахвърляна върху прогнили дървени маси, накичена по автомобили или натъркаляна по земята… Колкото купувачи, толкова и търговци. Продава се всичко - ново и старо, читаво и калпаво, кой от каквото иска да се отърве, гледа да го пробута и докара някой лев… Други пък висят, ей така, за шенлък , трети пък да гепят нещо – кьораво и сакато гледа да се докопа до келепира...
- Дюня!... Миллет , толкова мераклия за търговия, може да видиш само тука, в Мите касабъ - шегува се старият.
Пред нас се извива дълга опашка:
- За к’во чакате, бе холан? – пита любопитно баща ми.
- За Брена – изрева през корем, барем сто и трийсет килограмов бабаджанка …
- Тая… дето я рече, като каква е? – упорства баща ми.
Гърлестия така ни изгледа, че да станеш пишман за питането…
- Бе ти, от небето ли падаш - не зна’ш коя е Лепа Брена!...
- Ми… – премига баща ми.
- Цял арабски шейх милиони дава да я земе, а тя, не ще и не ще, а ти не зна’ш!…
- Айде, бе, от к’ъв зор!... Чак пък толкоз назлъндисване, бива ли! – възмути се баща ми.
- Оная събота, а, да ми до’де реда и касетите свършиха – о̀рата чакат с пара́та в ръка, а нашият няма стока, гургулешки раб’ти!...
- Тая, дето вие глас, т’ва ли е Брена? – питам кротко, да не дразня нашия…
- Т’ва е – поема дъх Гаргантюа…Човекът нарочно пуска по малко, та да чуем – нещо като рекламация, разби’аш. Скибай, к’во гласище вади кучката, еша ѝ няма – арабина тряб’а да се бръкне по-дълбочко, Брена кадъна лесно не става…
Преметнал през врат биволския синджир продължавам:
- И колко струва?
- Брена се не купува с пари…
- Питам за касетата…
- А-а-а… три кинта… Скъпа, ама няма как, дано се вредя, инак женъта ша ме изфирка … Га ви гледам, сигурно и Неда Укра̀ден не знайте, пък за Шабан Шаулич да не приказваме, а… Пфу, к’ви о̀ра, к’во чудо, мамка му и на̀мера…
И пръсна през редките си предни зъби огромна плюнка в краката си!...
Бащата ме дръпна, синджира издрънка, Брена секна за пореден път:
- Ма’ни го тоя серсемин, не го ли видиш, мюхлюзин - акъля му патки пасе!... Той ше ми разпра’я мене за сръпска музика!... Ай, сиктир!... Я гато бях запас в Малка Паланка…
Баща ми наваля, пък аз пресмятам:
- Тоя, за три часа шътка стотина касети и моментално гушва две мои месечни заплати…
Прехвърлям синджира през рамо и се запътваме към ЗАЗ-ката…
- Ай, сакън, келеш, той ше ми каже!... Няк’ва си Брена… отде-накъде! – нарежда баща ми.
Ясно: Ако нещо, не е по реда си, значи става дума за пари…
След седмица срещам роднина, шеф на кооперация за надомна работа. От дума на дума стана въпрос за Указ 56…
- Няма шест-пет, мога да ти издам разрешителни – колко ти трябват?
Не мога да повярвам - проблема се реши на улицата…
- Три… три разрешителни, може ли?...
- Носиш паспортните данни и ги получаваш!...
Кой знае защо включих и себе си в списъка - какво ме бърка, не струва пари…
На другия ден връчвам заветните разрешителните…
Наско подскочи от радост и изхвърча навън.След час се върна с две картонени тавички аудиокасетки „Драгор“:
- Братчед, петдесет за теб, петдесет за мен…
- Мен не ми трябват, пък и…
- Не бой се - плащането като продадеш!…
- Виж, сега…
- Ти остави, ами аз няма и на какво да ги запиша! Що не вземеш да ги врътнеш на бързи обороти през нощта, други ден е пазара…
- Братчед, тя стана: Дай една цигара, че нямам огънче, пък няма и къде да спя! Представа нямам какво да запиша на тия касети...
- Да ти кажа и аз незнам, пък няма и кой да каже… Виж сега, бра- тчед, ти имаш много музика, записвай подред: една касета за мен, една за теб...Айде, чао, че имам часове в школо̀то…
- Моята музика няма кой да я купи, те търсят някаква си.. Брена, Нада ли, Неда ли окрадена, някой си шибан Шаулич…
- Шабан, братчед, Шабан, тоя съм го знам – голяма работа!...
- Все ми е тая…
- Поръчвам до две да направят три майки в студиото - след часовете ги имаш… Айде, ако нещо се сетиш, казвай!...
- Друго не знам, това чух, това казах…
Стана една „не ми говори“… Няма как - любопитство ми надделя в цялата тая музикална авантюра…

Първият пазар,
е като първата любов – не се забравя! Никога не съм изпитвал толкова срам и неудобство… При соца „пазар“ е мръсна дума – пазарджиите са едни лоши хора, дето искат да излъжат други добри хора… Отгоре на всичко да продаваш касетки е пълно падение, резил!...
Но… какво не прави нуждата - понякога кара хората да плюят на сурата си…

Наско взе от негов приятел страхотно ефектен бял Шарп!... Вечерта зареждаме акумулаторите и сутринта в пет сме цъфнали на пазара, за да заемем удобни позиции… Оказа се, че от вечерта е фраш с пазарджии – народа сън не го хваща, спи на пазара… Изобщо, голям панаир!…
Заставаме десетина метра един от друг – хем, да не си пречим, хем да се виждаме, за всеки случай… Разтягам туристическа масичка, слагам тавичката с надписани на ръка касети, включвам касетофона в акумулатора и… зареждам Брена!
Айде, наш’те, юруш на маслините и завирам глава в земята, като престъпник пред другарски съд!...
Сядам на малко столче, уж нещо нагласям по касетофона, и се опитвам да туширам малко емоцията… И тъкмо да пална цигара Наско застана пред мен разтреперан:
- К’во става Насе!...
- Стана к’вато стана… язък за хубавия касетофон!...
- !?...
- Изгорих Шарпа на Пешо…
- Как така!...
- Ми, изглежда съм объркал плюса и минуса…
- Замириса ли?...
- Замириса...
- Сега, к’во правим?
- Отивам да взема касетофона на сестра ми, ама е малък…
- Бе, малък, нали свири, давай там да се чува нещо…
След час се върна и хукна да търси място… През това време аз надувам „Шуми, шуми, яворе“ и раздавам касети…
Не минаха петнайсетина минути Наско пак идва - посърнал, с масичка под мишница и касетофон в ръка:
- Какво стана, братчед, място ли няма -заставай, тука, до мене!…
- Място има, ами мене ме няма - изгорих и тоя – казва с крива усмивка…
- Стига, бе, не ти ли омръзна! – убеден, че се майтапи…
- Няма ташак, братчед, пак сбърках жичките…
Онемявам!...
- Шегуваш се, нали?...
- Де, да беше така…
- Сега!…
- Сега, е’ти касетите - продавай, твоите без това са на свършване…
- Ми, ти как ще се оправяш? – имам пред вид откъде толкова пари
да плати касетофоните…
- Не знам…
И тръгна…
- Довечера мини да оправим сметките! – викам след него.
По обяд се прибирам с топка пари – заплатата ми за два месеца…

Наско получи траен комплекс и наистина се отказа, а племенника издържа̀ няколко месеца… Единствен, случайно попадналия, останах сам във водовъртежа на музикалния бизнес…
За добро или зло животът така ме завъртя, че през следващите двайсет години през ръце прехвърлих стотици хиляди касети, в ушите ми звуча над 150,000 часа музика, пред очите ми преминаха милион човешки съдби...

Паркинг Роденец -
и за миг не допускам, че ще преживея цели двайсет и една години на някакъв паркинг, попаднал пътьом в търсене на пазари… Красивото поетично име е в силен контраст с действителната обстановка – дере в което се изхвърлят всички възможни боклуци, включително и физиологични отпадъци…
Няма мърдане от тука, си мисля… и оцеляване!
Странно, но не ми пука…
Все едно, дали ще вегетирам в някой треторазряден театър, или пиян помак ще ми резне гръкляна, докато спя, пребит от умора...
Всичко се свежда до простата истина: Вместо да обикалям от пазар на пазар, където повече ме крадат, отколкото продавам, по-разумно е, да се залостя някъде…

- Имаме време, дай да пием по една студена вода – рече Жорката и кривна в ляво, нарушавайки най-откровено правилника за движение.

Жорката е директор на училище край Нова Загора - когато е свободен идва да помага…
Знаем се от години - като студент ми участва в „ Докога“ версия по „Хоро“ на Страшимиров и „Не е за младите покоят“, по „Четиридесет и първият“ от Борис Лавренев…
За всяко нещо е важна точната позиция, но за пазарите е решава-ща!... Не прецениш ли, къде е точното място за продажба на твоята стока, може да се окаже, че напразно си бил път, губил време и събирал прах…
Пазарите продължават до обяд - от шест сутринта, до един си вързан, не е възможно, ни да се изпикаш, ни да опазиш стоката си… Някой кретен спокойно може да вземе под мишница кашон с двеста касети, и ти просто ще го изгледаш – не можеш ни да го настигнеш и ни да му лепнеш два шамара, защото те дебне втори крадец, който ти забърсва останалата стока, барабар с техниката…
Всеки пазар е една малка необявена война.

- …и да хапнем, не сме обядвали, а е време за вечеря – казвам.
Пием вода и приближаваме до кебапчия застанал зад огромна скара –барем сто кебапчета може да зареди наведнъж…
- Много са ти мазни кебапите, майсторе – мърморя вкиснат от без-сънната нощ и трудния пазар в Севлиево. Пък и ръцете…за ноктите няма да приказваме…
- Мазна е, баба ти!... Ти к’во искаш, да са сухи кат’пестил и кухи кат главъта ти!... Кат не ти аресват, е, върви в горъта и па̀си тря̀ва!...
Още малко и ще ме цапардоса с мръсните щипки…
- Айде, ти пък се засегна… Я, дай тука двайсет кебапа и един хляб като начало!...
- Е, т’ва веке е приказка – превключи кебапчията.

Юни 1989 та –
тягостно лято… Камиони с въоръжени до зъби милиционери се придвижват на колони. Не спират, явно, за да не изтича информация… И по-добре, народа не е свикнал да вижда толкова много желязо на едно място…
Нижат се танкове натоварени на платформи - война срещу хора с голи ръце…
От клиенти разбирам:
- На Капитан Андреево колоната от изселници стига до Люби-мец!…
Никаква информация какво се случва – ни вестници, ни телевизия, ни радио!... Пък и да има, все тая…
Всеки коментира под сурдинка:
- Изселват онези, дето не искат да сменят имената…
Е, и!...
Нали навремето циганите с огромен ищах ги смениха и съвсем не станаха по-българи, пак си останаха цигани!...
По-скоро ние се доближихме до тях...

- Как те викат? – пита Жорката и задъхано чопли семки. Той е върл почитател на семките и понеже в колата не си позволява да прави боклук, щом спрем на момента бърза да компенсира – твърди, че му действат успокоително…Възможно е, на мен пък ми действат пикочогонно.
- Мюмюн, ама Маню ми викат и съм помак, ама не съм ахмак, да знайш!…
- И как пък попадна тука, чак от Родопите! – чудя се.
- Не съм попаднал от никъде, от тука съм си… Ние не сме нито цигани, нито българи – бърза да подчертае Маню.
- Че к’ви сте тогава! – пита Жорката и лапа кебап наведнъж.
- Ник’ви, и ние не знаем к’ви сме… Само за бачкане ставаме и… за оная работа – подхилкова се Маню и надига изхлузените дочени панталони станали като мешин…
- Мислех, помаци има само в Родопа!
- Бе, тебе к’ъв Родопа те гони, тукашни сме о̀твреме… ние сме на всеки километър, дето се вика. Ей, тука, само в три-четири села сме над десет хиля̀ди…
- Името ти е рядкост…
- Бе, аланколу, тука от манювци не мож се изпика, биля…
Часа е пет след обяд - паркинга празен, отвреме на време някой спре да пие вода и отново поема…
Жорката бърше мазни уста и подхваща семките за десерт:
- Що не вземем да опънем сергията, докато се стъмни има три-четири часа… Като отидем в Тетевен какъв ще го дървим по това време…
- Колко му е – бърша ръце една в друга и вадя от багажника специално направен дървен куфар за сто и двайсет касети. Лепвам го върху горещата ламарина на колата.
Жорката разположи огромния Шарп отгоре на купето и със замах зареди хита на пазарите „Хайде, бако на битако“:
- На удара с удар, както казва колегата Горки – подхвърля Жорката, сякаш да засили докрай контраста с околната среда.
- Да види наш Маню, че и наш’та стока си я бива…
- На простотията с простотия - казваме ние.
Палим по цигара и чакаме някой да клъвне…
Маню на мига се озъпти от пиянския глас на Тонката, завърза краищата на ризата на корем, дигна ръце и врътна задник:
- Ашколсун, бе, ей т’ва ни тряб’а на нас!... Дай газ!... Еп-па-а-а!... Одма, дай тая музика, отдържам я от кебапа!... Насам, народе, наса-а-а-м!...
Неузнаваем, Маню реве и щрака с щипки, като кацнал щъркел на селски комин…
- Ей, ама вие сте били убави хора, бе!... Ашколсун, голям шенлък ше падне… От тука няма мърдане, ей – от мене еденето, от вас чалгията… Ако някой ви рече нещо, я съм на среща!... Дай, дай, дай газ до край!...
След минута цъфна мургаво циганче и сочи с пръст касетофона - демек иска тая дето свири…
Тоталния хит на колегата Антон Радичев - Тонката е неудържим - преди седмица се засякохме по пътищата гръмнал гума - не може да се прибере, а вечерта има представление… Дадох му мойта резервна, белким я върне, ама не вярвам…
След сефтето на Маню, сякаш изпод земята никнат един по един клиенти – сочат с пръст касетофона, хвърлят парите в куфара и замина-ват… Има-няма два часа и вместо касети, от четирите улея надничат само смачкани банкноти…
Споглеждаме се!…
- Прав е кебапчията – казвам.
- Види се, ще озвучаваме нашия човек – дяволито се усмихва Жорката.
- Кадемлия се оказа наш Манчо - утре ще му подарим една върла циганийка…
Три нощи спим седнали на предните седалки – задната и багажника са пълни с кашони… На четвъртия ден колата се изпразни - остана само касетофона и няколко дефектни касети, което ще рече: продали сме над 1000 бройки!...
За тия пари в театъра се бачка цяла година…

През соца „бизнес“ е мръсна дума, идентифицира се с думата „експлоатация“… Да продаваш нещо, което си създал е престъпление, защото само държавата има право да произвежда и продава… Отиваш на пазар да предложиш труда си, а се потиш и потъваш в земята от срам и неудобство…
Маню продава в събота и неделя две хиляди кебапчета!… Толкова се продават и днес, след двайсет и пет години, само че скарите са над десет… Та, правете сметка, без да е имало „бизнес“ през соца, какво се е печелило…

Мисълта да се закотвя на триста километра от дом и семейство, не ми дава покой – опитвам се да си представя как ще изглеждат нещата: три дена и нощи записвам в къщи и три дена продавам на паркинга…
Наемам квартира в селото, за да могат поне няколко часа краката ми да починат…

След като, навремето, загърбих една перспективна професия и за-почнах всичко от нулата,
След като, двайсет и кусур години си блъскам главата да намеря, така жадуваната от всеки, творческа среда,
След като, разни партийни идеолози, спират одобрен от Художествен съвет спектакъл, ,
След като, се убедих, че благородните ми намерения са идея невъз-можна,
След като, опитвам сам да създам тази среда, където ще мога да дишам свободно (и в някаква степен успях),
След като, след двайсет и кусур загубени години, за пореден път решавам да започна отначало,
След като, целият ми живот се оказва поредица от безполезни удари в стена, рикошет, засилване и пак удар...
След като...
Докога!...
Оттук нататък, ще живея чрез другите, а не за другите!...
Семейството ми има по-голяма нужда от мен, отколкото от изкривеното обществено мнение, което отвреме-навреме ме потупва снизходително по рамо…
Баста!

Към средата на октомври спря познат пазарджия от Омуртаг с каравана:
- Бе, гледам те, мъчиш се, ако искаш да ти продам, ей тая каравана…
Светна ми…
Караваната за мен е спасение!...
Край на безкрайните пътувания и квартири, които през петнайсет дена сменям, по една или друга причина… От друга страна се връзвам и не мога да мръдна - един ритник във вратата и изчезва всичката техника, барабар с десетина хиляди касети…
- Караваната за мен е нож с две остриета – си казвам на глас.
- Не ти схващам граматиката, ама идва зима, а мястото е добро за тебе…
- Колко я даваш?
- Колкото съм я взел – тринайсет.
- Какво тринайсет!...
- Тринайсет хилядарки…
- Много пари… половин апартамент е това!
- Т’ва е положението…
- Дванайсет, та да стане пазарлъка…
- Айде, дванайсет и петстотин и да кандисаме…
Стискаме ръце…
- Плащане на три пъти – допълвам.
- Нямаш грижа – рече джамбазинът. На връщане, в понеделник от Червен бряг, я оставям…
- Остави ключа в ресторанта на Джони, до четвъртък ме няма…

За времето си и средата, Джони е предприемчив местен плейбой… Започнал като сервитьор, после взема под аренда крайпътното заведението „Роденец“ от Балкантурист и прави семеен бизнес…
След 10.11.89 г., четирима човека се оказват собственици на земя-та, които предявяват претенции към ресторанта. Най-оправния от тях, бивш счетоводител на ТКЗС-то, наплати мизерни пари на останалите трима, почти неграмотни хорица и стана собственик на заведението…
Останал без бизнес, Джони, заедно с зет си, построи в центъра на селото модерна дискотека. После стана кмет на селото, и накрая разо-чарован от местните велможи, заряза всичко и се оттегли в Рибарица, където зет му, Страхил Димчев, беше построил красива вила…
Там, завързва интимни отношения с трийсет години по-младо мо-миче, студентка в чужбина… Разликата в годините скоро си казва думата и Джони я уличава в изневяра… Вложил в издръжката на момичето цяло състояние, разочарован, той не може да се примири със съдбата на употребен и отритнат, той бързо стига до страшното решение да я простреля, след което самият налапва цевта...
Оставя бележка с текст в който упоменава точното място, където желае да бъде погребан!...
Беше коректен и точен човек!

От клиент разбирам, че следваща седмица в най-голямото село в района Борима, ще има тридневен панаир:
- Панаир на панаирите, последният за цялата година - след него няма други – рече клиента. Ела, каня те, ще останеш доволен – в нашия край за музиката залъка си дават...
Заминавам за няколко дни и зареждам яко…
Три дена и три нощи вися на една поляна извън селото - много откраднаха и много продадох...
На третия ден се завличам прежълтял от безсъние и умора до пар-кинга, където ме чака караваната… Отварям вратата, за да вляза - цялата стена се разклати, а̀-а̀ да падне…
Мамка му циганска!...
Разтоварвам с последни сили и сядам да пресметна оборота – докато броя, на три пъти заспивам… Забравям всички проблеми около караваната – тридневният оборот ми стига и артисва да се разплатя!...
На другия ден започвам ремонт… Наемам превоз, купувам талашитени листове и я обшивам цялата отвътре, правя рафтове, махам гуми, режа теглича – това вече не е каравана, а стационарен магазин…

Прева̀ля дъжд - преобръща на парцали сняг…
Първата ми зима на Роденец…
Сковава студ - магистралата е пързалка…
Обезлюдя!...
Пустош…
Всъщност, какво правя тук!...

Стъмни ли се, тук всичко опустява… Джони, врътва ключа още в осем вечерта и се прибира в селото – спират само ония, дето си вършат работата по тъмна доба… Ако съм затворил, отварям, ако съм заспал, ставам - дигам кепенеца на караваната, изнасям огромните тонколони и надувам до дупка! И да искам няма на кого преча, нямам злобни комшии… От опит знам: звука трябва яко да лашне клиента в главата, да му сгрее кръвта и започне да се друса – тогава не издържа и се опитва да надвика музиката:
- Дай, тая тука!...
Тази категория нощни птици не купуват по една касета, а ти правят дневния оборот… Кои са, що са, не питам - мълчаливо се разбираме… Всичко е просто: аз си върша моята работа, те своята - те не могат в тъмната доба без моята музика, аз без техния оборот…
Тук, всеки бърза и не търси много удобствата… Имам клиенти, дето още като ги видя, че спират пред мен, на секундата приготвям тяхната музика… Доволни, че им пестя време, те пък вземат още няколко…

10-ти ноември
ме свари захвърлен на пътя!...
Така и не разбрах какво точно се случва в държавата, както и повечето българи!... Когато разбрахме, беше късно!... Трябваше да мине четвърт век, за да се усетим, че сме измамени и ограбени, и че нищо добро не се е случило, а сме жертви на интереси!...

Няколко дена, като всички, не мога да повярвам, че Живков е свален! Мисля си: поредна партенка!... От пътуващи разбирам: София ври и кипи, някой си Желю Желев говори по митинги…
След толкова години на безнадеждно очакване нещо да се промени, най-сетне неочаквано „нещото“ се случи…
Въпреки големите студове, зимата минава неусетно сред ежедневните политически новини и събития…
За Нова година семейството ми дойде с такси от София при невиж-дана поледица… На сутринта главичката на деветгодишният ми син е цялата в скреж!...
И сега се чудя: как не се самозапалих през ледените зимните нощи с две вентилаторни печки в леглото – една в краката, а друга до главата…
Мразовита зима, нечовешки горещо лято – и времето ненормално!... Три вентилатора духат денонощно!... Не мога врата да отворя да раздвижя парещия въздух - току виж някой, дирейки къде да се облекчи, се намърда вътре и запахне от фееричната гледка на десетки мигащи потенциометри на записващи декове…

Чешмата –
моето спасение, моята магистрална баня!...

Всяка вечер затварям в полунощ, събличам се по бански, насапунисам и поливам с вода. През зимата я замества лавандуловия спирт – преди лягане се масажирам от глава до пети – поне сто литра изхарчих за десет години, докато прекарам вода и направя баня с тоалетна…
Една сутрин, младо семейство минава покрай караваната и жената наваля на мъжа си:
- Я, какъв аромат на планинска лавандула!... Изчакай да откъсна няколко стръкчета!...
И се завря в храстите зад караваната…След малко се връща озадачена:
- Такава силна миризма, а не се вижда никъде лавандула!... Сигурно е оттатък дерето…
- Айде, стига се завира в боклуците… В Нови пазар ще ти купя цяло кило…
- Ама, тази е планинска…
Горката женица!...
Добре, че не спря пред гишето, та да разбере голямата си заблуда за истинския дъх на лавандулата...