автор: esperanca

Изгревът на Игнажден от връх Ком

част втора

снимка

- Опа, опа, опа, опа – Явор удря туристическите щеки една в друга, за да създаде шум. Още на излизане от хижата, малко преди да навлезем в гората , вълчият вой достига до нас, бавно прониквайки в гънките на мозъка. До върха имаме точно разстояние от десет километра. Сега зовът е по-далечен, липсват острите нотки на възбудата от предстоящия лов. Плътен и сит на победител, взел своя дял от плячката. Толкова е естествено, привидно осънената гора с тежкия черен мрак настанил се под боровите иглички, които приличат на миглите от спуснат клепач на спящо око. Проблясващият сняг под лъча на прожектора. Нестройната пътека на стъпките ни от вечерта, която следваме. Явор върви напред и внимава да не се отклоним от маркировката. Аз държа здраво двата червени повода на Чародей и съм отпуснала цялата тежест на тяло си така, че той ме издърпва по стръмното. В дясната ръка стискам изключен фенер, в началото сме и пестя батериите. Чувам плътната тишина. Притиска тъпанчетата и от повишеното налягане ушите ми бучат. Човешкото ни присъствие не дразни и с нищо не нарушава хармонията на пейзажа. Още щом стъпваме на пътеката, планината ни приема и потъваме в гората между дърветата като се сливаме с картината. Две души мълчаливо катерят стръмното на нощта.
Безсънието е най-лошия спътник на пътешественика. Превъзбудата прогони съня от клепачите и цяла нощ се въртя неспокойно в чаршафите. Стаята е така уютна и топла. Удобното легло ме пое в раковината на защитената си прегръдка. Обстановката обеща здрав и дълбок сън, но веднъж изпуснала юздите на мислите си, очакването и нетърпението препускат в галопираща надпревара.
Сърцето изтощи цялата си енергия да напира отвъд стените на хижата. Съзнанието отказва да заспи. Сетивата настръхнали се напрягат да чуят вълчия вой отново, но каквото и да се случва в дебрите на нощта, става безмълвно. Планината ревниво пази своите тайни. Въображението рисува картини от вълчия лов. Чувам как се трошат кости и брънка в хранителната верига губи живота си, за да се изпълни закона на естествения подбор. Някой умира, за да засити хищния глад на живота. В природата няма празно пространство. Всяко нещо се ражда, за да изпълни своето предназначение.
Вървя на сляпо. Прожекторът на водача осветява метри напред пътеката и по-скоро следвам силуета му, без да виждам къде стъпват краката ми. Наблюдавам Чародей. Той е спокоен. Ушите му не са наострени напред. Главата не е вирната, а отпусната и души снега. Не долавям острия , кисел мирис на хищника. Вътрешният ми глас вече е убеден, че няма да срещнем глутницата. След като изпълни своето време, тя се оттегля отвъд границата, която разделя двата ни свята. Едновременно съм облекчена и разочарована. Страхът в мен глозга сетивата. Неговият глад не заситен разкъсва съзнанието и противопоставя инстинктите отвъд разумния, премерен риск. От усилието спазъм на ларинкса бетонира гърлото и въздухът мъчително си пробива път към трахеята. Дишам тежко, душниците ми хриптят. Осъзнавам физическата си немощ. Протягам ръка в мрака. Включвам прожектора. Светлинният сноп обхожда спокойната, неподвижна гора. Дърветата, мощни исполини – царствена и величествена стража – стоят на пост. Цялото ми същество търси острия блясък на двете точки, застинали в мрака. Душата се моли за тяхното присъствие. Мисля, че ако моите очи срещнат просветващия жълт блясък на метала, изтичащ от зениците на хищния поглед , по сковаващия студ, не търпящ хилавост, не признаващ милост, ще протече сила, която ще влее мощ в човешката ми слабост и ще надмогне физическите дефицити и ограничения на тялото.
С остро свистене кислородът се мъчи да достигне почти колабиралите бели дробове. Светлинният лъч се закова върху едра , колкото на Чародей, но в обратна на нашата посока диря. Снощи ние слязохме последни и бяхме без аляския маламут. Те са идвали тук. Толкова близо до хижата. Притесни ме не наличието на следата , а нейната нестройност. Вярно ли е , че когато се движи в колона, глутницата стъпва в дирята на водача.
Движа се с ясното съзнание, че съм потенциалната жертва в малката ни група, която бавно изкачва нощта. Водачът е здрав мъж, въоръжен с мачете. Чародей е мощен мъжкар в разцвета на силите си и аз все пак сигурно ще съумея са го освободя от поводите по силата на закона за любовта. Вълците по инстинкт усещат слабото същество в лесната плячка.
Още в началото на изкачването спираме, за да изхвърля литъра вода, който нося за Чародей. Не чувствам никакво облекчение. Празната раница продължава да тежи непосилно. Изтощена от безсънието и силата на разтърсващите ме емоции имам усещането, че се движа бавно. От време на време се налага да спирам, навеждам главата си ниско под коленете, в опит да възобновя кръвообращението и някакъв кислород все пак да достигне до мозъка, за да го ороси. Сърцето е увеличило няколко пъти обема си и изпълва цялата гръдна кухина . Не чувам нищо друго освен пулсирането на собствена си кръв, която ме оглушава с трясък. Имам усещането, че при всеки опит да издишам ще изплюя дробовете си. Цялото същество впряга сили с една мисъл: да се движа. Вниманието ми е погълнато от всяка една стъпка. Крачка по крачка напред. Нямам сили да заобикалям и карам направо през ниския клек, който се оплита в краката ми. Постоянно залитам, но държейки здраво поводите, Чародей ме измъква и съм благодарна, че послушах сърцето си и го взех. Без неговата помощ не мога да преодолея денивелацията. Прехода през гората и за мен се оказа най-труден.
Не усещам кога излизаме от нея. Вече сме стигнали отвъд мястото на обхода от предишната вечер. Движим се на открито. Очите ми шарят по снега. Не търся вълчите дири. От усилието в очите ми горят алени пламъци. Имам нужда да видя следи от сцената на лова. Обагрения в кръв сняг. Не само като доказателство, че вълците са сити и са се оттеглили. Хищникът в мен настървено отказва да приеме, че изкачването на върха е поредната разходка в парка.
Пътеката криволичи по ръба на скалния масив. Отдясно е стръмната гръд на планината. Отляво е празно пространство, в чието дъно мъждукат светлинките на Берковица. Минава ми мисълта, че ако се спъна ще полетя в нищото. Благодарна съм за твърдата стена на мрака. Колкото по-малко виждам, толкова по-малък е страхът.
Неочаквано бързо стигаме до масичката при седловина Фунията между върховете Малък и Среден Ком. Тениската с дълъг ръкав под скиорския екип е мокра и я усещам като ледена кора залепнала по тялото ми. Въпреки това сядам върху заскрежената пейка. Красотата около мен ме покорява с такава сила, че не мога да остана върху разтреперените си крака. Бавно, изумителното съвършенство на детайлите от пейзажа прониква в мозъка и ме завладява: фосфоресциращият, осеян с вълчи следи сняг, непрогледният катран на хоризонта, близостта от огромните жълти очи на звездите, настойчиво впили студения си блясък в нас , трептящите светлинки на града в ниското. Красотището на невероятната природа ме поглъща. Съблича една по една дрехите на несъвършенство : страха, физическата немощ, неувереността. Дишам все по-ритмично и леко. Сърцето е в нормалните си размери. Ларинксът е отпуснат. Освобождаващата сила на природната магия. Мигове на осъзнато, постигнато щастие. От седловината правим завой надясно и продължаваме по билото към върха. Звездите са толкова близо! Въпреки че краката ми се спъват в замръзналия клек и на места пропадам през ледената кора върху снега, имам чувството , че руша през съзвездията. В отговор на всяка моя крачка те прозвънват с кристалните си камбанки.
Движим се с лекота по билото. Малко преди последното изкачване, под самия връх, хоризонта зад нас от карминен изсветля в бледо розово. Природата повдига клепачи. Утрото се събуди.
Стоя до барелефа на Иван Вазов, вперила взор на изток. До където погледът стига, планински масиви диплят каменни снаги. Зората категорично дърпа тежкия плюш от завесата на нощта и пред мен се разстила неизбродима панорамна широта.
Сбъдна се! Нощното изкачване на върха е зад гърба ми. Изминали сме разстоянието за два часа. На прага е пристъпващата към човечеството 2016 година, като реверанс към нейното идване, изкачването на Ком – 2016 м .н. в. е добро начало. Трудно е да откъсна поглед от омайните гледки , които притеглят сърцето като магнит. Зашеметителни картини държат душата пленник на вечната си красота. По билото бръсне пронизващ вятър. С неохота слизаме няколко метра под върха, на завет, за да изчакаме изгрева.
В седем часа и петдесет и пет минути слънцето лумва и подпалва хоризонта. Светлината плисва в очите ми и в премала затварям клепачи. Болезнено понасям тази толкова щедра красота! Залята от слънчевите лъчи оставям живителната топлина да пролази в мен и да раздвижи кръвта в безчувствените премръзналите крайници.
Щастлива съм. Някъде наблизо, във все още не събудения здрач, до дънерите на огромните дървета глутницата се е прикрила. Защитена, в сенките им ще прекара деня. Страхът генерира желание да предизвикам себе си. Кураж е да изкатеря дъното на собствената си бездна. Ако не позная колко дълбока е тъмнината в мен, няма да съм способна на светлина. Единственият начин да призная границите е понякога да ги прекрачвам.