автор: cattiva2511

Глава 11

Лидия бе в плътна нощница, не я бе срам от себе си, нито я бе срам от голотата, но трябваше първо да предупреди мъж си, че прилича на японски мафиот, преди да я опъне на задна. Не се вглъби в тази мисъл, пък и той вече подозираше за обецата й.
Добре че нямаше навика, като повечето девойки, постоянно да си играе с нея, така всички отдавна щяха да разберат за какво става въпрос. Така, сега щеше да дойде мачо-мен да пийнат и да си легнат… ами не беше толкова лошо като за първи път, въпреки че напълно банално. Но какво от това? Поне щеше да си прекара добре.
Родерик влезе, без да чука, усмихна й се и седна до нея на килима срещу камината. Лидия не бе по романтиката, но така или иначе се намираше в любовен роман, защо да не го направи като хората — пред камината с виното и прочее. Тя също се усмихна, добре де — стана й драго, че ще го направят по този начин. Импулсът липсваше, като част от всичко, но пък от друга страна защо да не е мило?
— Притесняваш ли се? — попита той.
— В интерес на истината, да!
— Това ти харесвам, никога не увърташ и винаги казваш истината.
— Невинаги — не съм ти казала, че си плод на недоразвито съзнание.
— Както кажеш! За какво си ме лъгала, тогава?
— Не си спомням… но човек винаги казва поне по една лъжа, със или без да иска, това е сигурно — Моля? Какви глупости дрънкаше пък сега? Ако беше друг тип човек, щеше да й стане криво, че му говори такива неща и го баламосва от самото начало, но на Лидия такива простотии не й действаха. Трудно бе да се почувства виновна, а пред такива същества, като тези тук, още по-малко.
Родерик се присламчи по-близо до нея и изпъна крака, наля по една чаша вино и запали една от пурите, след което я подаде на Лидия. Тя си опъна и въздъхна доволно. Камината не беше запалена, защото бе доста топло, а това я лиши да гледа огъня докато се чуди какво точно да каже и как да го каже.
— Аз имам да ти споделя нещо, преди да започнем… имам нещо на гърба — започна да пелтечи, също като Род в кабинета.
— Какво по-точно? — изгледа я подозрително, кой знае какво си мисли в момента.
— Ами… дракон.
— Дракон?
— Татуировка, направена е много добре, струваше ми страшно много пари, красива е.
— Разбирам, и какво от това?
— Ако ти го бях казала като се срещнахме, как точно щеше да реагираш?
— Не точно така, уверявам те. Мисля си, че станах съвсем друг, откакто те срещнах. Дори не мога да си спомня как съм мислил преди теб. Все едно живота ми се дели на две: преди Лидия и след Лидия.
— Не говори така, надявам се да не е истина — ами ти преди не се живял, как искаш да се чувстваш? Родил си се в момента, когато влезе в къщата на чичо Скрудж и мисис Клаус. Което значи, че всъщност си девствен… ами да, мислил си си, че си правил секс, но всъщност никога не си го правил наистина. Аз ще съм ти първата, ще си те моделирам както аз си знам… това не е лоша идея.
— За какво мислиш, Лидия?
— Ами за глупости — как щях да ти обясня, ако имаше химена, защо има кръв, след като си мислиш, че си спал с половината курви в квартала?
— Аз ти харесвам като мъж, нали?
— Да, а аз харесвам ли ти като жена? — Боже, какви глупости говореха. Щом като са решили да правят секс, как да не се харесват? Държаха се като тийнейджъри, направо жалки. Лидия изпъна ръка и го погали по врата. По принцип не харесваше руси мъже, но пък това ги правеше по-малко космати, а както вече знаем тя не харесваше косматковци.
От своя страна той доближи лицето си до нейното и я целуна по устните, но без език, после се отдалечи малко и леко ги близна, тя отвори уста и тогава вече той й се натрапи. Веднага разбра, че отново се опитва да й извади сливиците и се отдръпна, но остави устата си до нейната и зачака. Тогава тя го целуна. Погали езика му със своя, той й отвърна и така двамата започнаха да се галят с езици.
В другите книги авторите все описваха целувката като секс с уста. Лидия се сети, как са изразяваха, че мъжа „емитирал акта в устата“ на горката девица. Ако така се целуваха по книгите, Лидия разбра защо Род не можеше да го прави до сега.
— Това ми харесва — каза той, — може ли да ме погалиш, докато си говорим? — попита като се отдръпна от нея. Не бързаше, тя също, защо да го правят в край на сметка? Лидия се облегна на него и започна да го търка през панталона. Сети се какви епитети слагаха авторите в своите литератури, сякаш ги бе страх, че ще си омърсят романа ако назоват анатомичните органи с истинските им имена. Например мъжете имаха: меч, достойнство, дърво, ствол, копие… всякакви глупави имена. Жените пък имаха: пещера (ха-ха, това бе една от любимите й тъпизми), листенца, бутони и не знам си още какви обекти, които описваха какво имат долу между краката. Моля те, Кристина, ако пишеш за тази вечер, не наричай вагината ми пещера, а пениса му меч и не ме карай да падам от леглото докато ме лиже, защото изобщо няма да се кача на него.
— Пак се замисли нещо?
— Знаеш ли, преди никога не ми се бе случвало да се отвея така, но откакто съм тук става почти постоянно. Мисля, че е заразно.
— От кого си се заразила?
— От всички, може ли още вино?
— Да… — докато Лидия си отпи Родерик плъзна ръка от врата й и се спря на едната гърда. Обхвана я и установи чу пасва в ръката му. Гърдите й не бяха толкова малки, колкото изглеждаха. Помачка я малко, без да използва сила или да търка зърната й с пръсти, защото знаеше, че това не и харесва. Спусна се надолу към изпъкналото коремче и се спря на слабините й. Ръката му просто остана там, без да прави нищо повече.
— Знаеш ли, харесва ми да си говорим, това ми се случва за пръв път с жена. Знам, че исках да имаме дълга любовна игра и всичко останало, но ми се натрупа доста напрежение, докато те чакам, може ли да го направим сега, а после да повторим по друг начин?
— Мисля, че е добра идея.
— Ами, мисля, за сега аз да съм отгоре, да го направим машинално, без да влагаме нищо в това, а после вече ще…
— Използваме фантазия?
— Да, точно това исках да кажа.
— Ами добре… — Родерик я натисна да легне на килима, повдигна нощницата й до пъпа и легна от горе. Отвори си панталона и насочи пениса си към входа на влагалището й. Влезе бавно, погледна я в очите и започна да се движи леко и доста неуверено. Лидия също го гледа в очите, но някак си не чувстваше нищо… — ако завъртиш малко таза… да, така е добре. Чакай така — спусна ръката си надолу и започна да се стимулира сама, докато той си правеше своето. — Някак по-бързо не може ли, бавното темпо никога не ми е харесвало?
— Мога, да, но ще свърша доста бързо в момента — не можеше да повярва, че си говорят така спокойно докато правеха секс. Това никога не му се бе случвало, но истината бе, че много му хареса.
— Нищо, ако ме изпревариш ще ми помогнеш да свърша, става ли? — той кимна и започна да се движи точно както обичаше. Яростно и бързо. Хвана краката й за опора и даде напред. Лидия си помисли, че мина от първа на пета за секунда, но пък й хареса. След три минути тя се докара до оргазъм след още една и той изрева. Погледнаха се в очите и започнаха да се смеят.
Това бе неговият най-добър първи път с нова партньорка! Заспа след две минути до нея, ухилен. Лидия заспа след още две, също доволна, даже и не се впечатли от факта, че не продължиха за тази вечер… но сигурно друга едва ли щеше да има!

* * *

Кристина не закъсня, за жалост на Лидия. След вечерта прекарана с Родерик, той замина уж по работа, каква не й каза, но Лидия бе убедена, че Кристина стои зад това. Той трябваше да отсъства седмица, но изчезна яко дим за два месеца. Краят на книгата наближаваше и Лидия не знаеше, какво е замислила автора този път. Дали не е убила и главния си герой? Направи го с Крис, какво й пречеше да го направи и с него?
В интерес на истината Лидия започна много да харесва мачо-мен, дори си призна пред себе си, че е хлътнала. Защо да не са заедно докато е тук, или докато не се превърне във вещицата? Притесняваше се за него, защото се убеди, че той най-вероятно вече е мъртъв. Това не я разстрои много, защото знаеше, че скоро всичко ще приключи, но не можа да отрече, че й липсва. Свикна с него!
Другият й проблем бе скуката. Сега Себастиян се вайкаше като стара баба за брат си и много се подразни от факта, че Лидия остана напълно спокойна. Така сега проблем номер едно в романа бе къде се е дянал главния герой? Всички се тюхкаха и молеха, но никой не предприе абсолютно нищо интересно. Властите разпитаха цялата къща и се правеха, че търсят изчезналия Родерик, но Лидия знаеше, че просто няма да го намерят. Никога не ставаше така в книгите, полицаите никога не можеха да си свършат работата като хората. Авторите толкова подценяваха силите на реда, че човек можеше да си рече, че всички са идиоти. Ако полицията се състоеше и в реалност от такива глупаци, престъпниците щяха да управляват света… е, добре де може и така да бе в действителност.
Форк постоянно си говореше с нея, както и Ванеса, докато брата напълно я игнорира от живота си и започна да я гледа лошо. Прекарваше повечето време сама и се пънеше да измисли какъв ли сценарий й е приготвила Кристина. Липсваше й времето прекарано с мачо-мен, но не го показа, защото бе напълно убедена, че авторът ще й направи някоя мизерия, като разбере. Два месеца в нищото, дори и да искаше, сега не можеше да запълни времето си с нищичко. От една страна си помисли, че Кристина пак се е провалила в опита си да направи драма. Нямаше какво да се прави, говореха се едни и същи тъпотии относно съдбата на главния, но общо взето не се случваше нищо интересно, а книгата бе към финала. Скоро всичко щеше да свърши, поне с това се утешаваше Лидия.
— Ето къде си била, по цял ден седиш тук! — каза брата-вечен съпорт, докато сядаше до нея. Отново щеше да й говори за Родерик, това бе от ясно по-ясно, а Лидия вече много се дразнеше от такива разговори. Едни и същи, нищо ново под слънцето… — Дойде писмо от родителите ти, ще ни посетят тези дни, явно са разбрали, че брат ми липсва… — той замълча театрално. Откакто Родерик изчезна всички се върнаха към първоначалните си образи. Форк стана злобен към всички, освен към нея естествено, Ванеса започна постоянно да се цупи и дразни, Мария вървеше като робот и само се вайкаше за господаря си, Себастиян приличаше на квачка, която не могла да си опази яйцата.
— Крайно време беше! — два месеца? Пощата на Кристина е по-бавна и от самия й замисъл.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита намусено Себастиян. Как й беше писнало да се държи с нея така, сякаш тя собственоръчно е нарязала брат му на малки парчета и го е оставила в буркани долу в мазето.
— Нищо…

* * *

Чичо Скрудж и мисис Клаус дойдоха още на другия ден. Доста бързо според Лидия, но знаеше, че романа наближава края си, за това действието сега щеше да се развие малко по-динамично. Ако имаше някакъв замисъл, естествено. В любовните романи процедурата бе винаги една и съща. Начало, което уж да те грабне, а всъщност е повествование с малко история за героите… средата леко скучно пълна с дълги разговори и никакъв екшън, но като дойде края в две глави се вършеха толкова неща, че човек не разбираше и половината от това, което става. И после „Гранд Финале“. Така като Кристина черпеше опит от най-скучните и банални автори Лидия не се и съмняваше, че и тук нещата ще стоят по същия начин. Какво точно ще стане не знаеше, но не се и надяваше да е нещо оригинално.
Седяха в салона и я чакаха, така й каза Мария. Лидия всъщност се зарадва. От толкова време бе сред едни и същи хора, че вече и прилошаваше като ги види. В любовните романи нямаше много герои, защото това трябваше да накара автора да пише излишно за други хора, а не за любимците си — Върджин Мери и Конан[1]. Ако и се мяркаха други персонажи, не се спираше на тях, и те оставаха като дърветата в гората — просто пълнеж!
Никак не си учуди на факта, че всички я чакаха толкова нацупени, че чак бяха смешни. Тати въртеше очи, мама-меца сви още повече и без това свитите си устни, а Себастиян си придаде ядосан и дори раздразнен вид. Лидия отново се почувства като в третокачествен филм, където героите постоянно гледаха в камерата и правеха физиономии според сценария, които трябваше да минат за талант. Отново в началото, помисли си Лидия. За момент всички започнаха да се държат някак по-естествено, но това бе до времето, в който главния изчезна.
— Искам да поговорим, дъще! — каза тържествено и злобно чичо Скрудж.
— За какво, папа? — дали така се обръщаше към баща си Лидия в романа? Не знаеше, но и без това не я вълнуваше!
— Репутацията ти е напълно съсипана, този път мина границата напълно. След като се е случила трагедията с Кристияна, Господ да дава мир на праха й, ти е трябвало веднага да се прибереш вкъщи и да дочакаш деня на сватбата в дома на родителите си, а не да останеш в дома на ерген, който живее единствено с брат си — о-о-о, я си гледай работата! А ти защо не дойде да ме прибереш до сега, Доналд? Лидия се усмихна, но никой не разбра защо… как да им каже всъщност? Това, което каза баща й, лирическия й баща, никак не я учуди. Кристина вече го намекна веднъж. Да, изсмукваше проблемите от пръстите си, това е ясно. Как автора щеше да обясни на читателя, че родителите бяха заебали отрочето си за толкова време и сега изведнъж са се сетили, че имат дъщеря? Може би наистина Лидия трябваше да измисли сюжет за края, а не да оставя подрастващата авторка да прави каквото си иска, отново!
Минута мълчание, Себастиян гледаше все по-зле Лидия, какво ли се въртеше с ограниченото му съзнание?…
— За да не разрушим тотално репутацията на лейди Омбре, единствения вариант, който в момента ми идва на ум е двамата с нея да се венчаем…
— А ако брат Ви се завърне? — Себастиян почервеня. Това трябва да представлява гняв. За какво ли се ядосваше пък сега? Лидия гледаше ту единия ту другия и отново се почувства като на първия ред на лоша пиеса.
— Това какво общо има с положението?
— Брат Ви е наследника на всичко това, като първи син. За жалост едва наскоро разбрахме, че сте затънали в дългове и за това той е предложил брак на дъщеря ни, за да се докопа до зестрата й. Ако нещата седяха по друг начин, никога не бихме разрешили този брак, но така като доброто име на Лидия е опетнено не виждам друг вариант, освен да се сродим.
— Аз все още не разбирам какъв Ви е проблемът? — по мълниите, които хвърляха очите му Лидия разбра, че той много добре знае какъв е проблемът. Драмата е пълна.
— Проблемът е, че ако брат Ви се върне, дъщеря ми става жената на втория син, абсолютно неприемливо.
— И какво предлагате, милорд?
— Ако брат Ви не се появи до месец, Вие и дъщеря ми ще се венчаете, но преди това официално ще обявите, че е мъртъв! — Та-та-та-дам! Да, сега всички се погледнаха един друг в очите, всеки мътещ нещо в мозъчето си и отправил втренчен поглед в някого. Лидия се ухили като идиот, Себастиян естествено го прие, все едно тя е целяла точно това още от самото начало. Тати отправи изцъкления си поглед към нея.
Не можеше повече! Тази сапунка и дойде на нагорно. Стана и си тръгна от стаята, без дори да каже дума. Кристина, сега какво, а? Ще взема брата за мъж и той ще ме намрази до края на живота си или точно обратното ще разбере накрая, че всъщност ме обича лудо? Не, книгата стана от банална по-банална. Добре-е-е, както искаш, само по-бързо го привършвай, защото накрая наистина ще нарежа някого на парчета, та поне да има малко динамика… мога да убия иконома примерно…

Глава 12

— Господаря се върна — изкрещя Мария на Лидия, докато втората уж се приготвяше за сватбата си, която трябваше да се състои на другия ден. Днес Себастиян официално щеше да обяви брат си за мъртъв и утре щяха да се венчаят. Не си говореха, той винаги я подминаваше като я види. Ванеса и Форк я поздравиха за успеха й, като й казаха, че плана и е отличен. Какъв план бе хора?
Лидия се ухили, блудния син се завърна точно в правилния момент. Нито ден по-късно. Кристина, наистина благодаря, че не си го затрила, но това вече е прекалено. Какво ли щеше да стане сега? Дали в край на сметка аз ще съм главната ти героиня и ще се взема с мачо-мен и ще заживеем дълго и щастливо? Себастиян ще ми се извини и всичко ще е прекрасно! — Най-вероятно това бе планът на автора, при липса на друг женски индивид. Да, добре, щом е така нека стартираме, но преди края на книжлето ми дължиш още една любовна сцена, че пак останах на сухо доста дълго време.

* * *

Лидия влезе, отново, в прословутия салон, където до преди месец се проведе „сериозния“ разговор относно нейната така наречена репутация. За изминалото време не се случи нищо интересно, но пък тя се забавляваше като наблюдаваше новите участници в пиесата — мама и тати. Те гледаха злобно всички, държаха се отвратително с персонала и Себастиян, но естествено бяха супер мили и загрижени за чедото си, което пък настрои всички позитивни герои срещу нея. Лидия не говори много тези дни, искаше й се да си вземе пуканки и по време на вечерите да седне пред масата и да си гледа сит кома. Започна тайно да се присмива на ситуацията и да се чуди какво е замислила авторката. Трябваше да се признае факта, че Кристина не я посети и не й каза какво ще стане, остави лек момент на изненада в съзнанието на Лидия.
В салона бяха мама-меца, червена като рак, явно силно развълнувана. Чичо Скрудж, с абсолютно същото лице като жена си. Себастиян, напълно спокоен и доволен. И как иначе? Главната роля отново му се отнемаше и той можеше да се върне на второ място, където се чувстваше най-добре. Родерик, който дори изглеждаше леко виновен… за какво ли? Лидия се зарадва като го видя, но разбира се не се издаде. Кой знае какво щеше да си помисли Кристина като я види доволна? Тили? Тази пък гъска какво търсеше в стаята? Бе облечена доста добре, за разлика от началото, където си бе в дрехите на типична камериерка. Сега Лидия установи, че девойчето е доста хубаво, просто в началото на книгата тя не бе важна и освен циците, които вървяха пет минути пред нея, Лидия не забеляза нищо друго. Да, Тили беше красива, но както вече се знаеше, с мозък като грахово зърно, но сърце толкова чисто, че човек може да се огледа в него.
— Това е абсолютно неприемливо! — крякна Доналд Дък. Кое? Още изненади, добре! Лидия се настани на канапето и зачака стоящите прави, Себастиян и Родерик, да обяснят какво ще стане сега. Течеше времето на развръзката. В момента трябваше да се дерзае от въпросите: Къде е той? Защо не се е върнал толкова време? Какво му се е случило?… И такива простотии. Макар Лидия да бе любопитна, всъщност бе насочила вниманието си към мачо-мен и въртеше в ума си каква втора любовна сцена ще имат за финал. Щеше да е дълга и страстна, точно така. Докато кроеше плановете си, какво да причини на мъж си, Родерик проговори:
— Лидия, толкова съжалявам за всичко, което стана, просто не мога да ти опиша с думи, колко много… — изглеждаше гузен. Преиграно гузен. Господи, и той се е върнал към първоначалната си роля. Дали можеше пак да го поправи? Себастиян изсумтя подигравателно, все едно Лидия не заслужаваше такива думи от страна на брат си. Лидия го погледна косо.
— За какво точно съжаляваш, Род?
— Женен съм! — ахам… Кристина заместила си ме! Гад!
— За кого? — Лидия погледна към Тили. Тили?! Гъската с гърди по-големи от акъла? Това ли е новата главна героиня на Кристина? Ами добре де, хубава е с гъстата си, не третирана, коса, тъмни очи с овчи поглед, леко влажен все едно всеки момент ще ревне, чиста и бяла кожа и зъби (това е задължително, нищо че няма хигиенни навици)… слаба… как си носеше гърдите, без да се прегърби? Но естественото и най-важно нещо — невинна и онеправдана. Каква ли лоша съдба до сега е имала новата Кристияна? Чия дъщеря е тя, защото няма начин да е обикновена слугиня вече, иначе няма как да вземе богатия принц, така просто не се правеше в такива истории… Добре, Кристина, печелиш, точно пък нея не я очаквах да изгрее на сцената.
— Нападнаха ме! Бях тръгнал към родителите ти, за да им кажа кога ще насрочим дата за сватбата и съответно да им кажа, че двамата се разбираме добре и че ти си добре. Нападнаха ме крадци. Паднах от коня си и съм загубил съзнание, явно крадците си помислили, че съм умрял, взеха нещата ми и ме оставиха така на пътя… — да, тъпите крадци! Не се ли сетиха да му проверят пулса, тъпаците?
— … Тили ме намерила и ме лекувала в продължение на седмица, имах треска… — как, за Бога, от удар на главата ще имаш треска? Сътресение, главоболие — да, но треска? — … когато се събудих не знаех кой съм не помнех нищо… — Амнезия? Естествено, как иначе?
— … Тили не ме разпознала в началото и мислела, че съм обикновен човек… — защо, сега Бог ли си? — … Каза ми, че докато не се оправя мога да остана при нея, тя работела в богаташка къща и имала средства за сега, докато си възвърна паметта… — бедна слугиня със собствен дом, как не! — … Отначало не исках да изпитвам нищо към нея, защото не помнех кой съм, дали имам жена, деца… — естествено, че в началото ще се опънеш!
— … Но нещата просто се случиха, и една вечер аз я обезчестих… — ехо-о-о, слугините по това време си вдигат полите наляво и надясно. Каква чест? За какво бъбриш, бе човек? — … Не можех да спра чувствата си, а и вече реших, че никога няма да разбера кой съм в действителност и за това й предложих брак. Виждах живота си с нея, щях да си намеря работа и двамата да живеем щастливо… — и каква работа точно щеше да работиш?
— … След сватбата, преди около десетина дни, паднах по стълбите… — какво, къщата на бедната прислужница е двуетажна? Сериозно, Кристина? — … И си спомних всичко… — естествено, добре, че не те е ритнал кон, за да си спомниш! Щеше да е по-смешно, поне.
— … И веднага тръгнахме с Тили насам. Знам, че тя няма зестра и с брака си ще предизвикаме скандал… — вече ми идва в повече, млъкни! — … Както и факта, че и аз като нея нямам пари…
— Не се притеснявай, братко, все ще измислим нещо! — ухили се доволно Себастиян. Може ли да не изглежда като котка с купа сметана в момента? — Тили, добре дошла в семейството, сестричке! — разпери широко ръце.
Гъската, съответно се разрева и се хвърли в прегръдките на брата.
Лидия не каза нищо. Отново, за пореден път мълча като пън. Историята, която измисли автора, бе толкова банална и съшита с бели конци, че Лидия би трябвало да се разсмее на тъпия финал. Естествено не й бе до смях. Родерик отново приличаше на себе си. Човека, с когото говореха за какво ли не и когото учеше на формули за съкратено умножение го нямаше. Дали наистина Кристина не може да влия на героите си? Или просто на всеки е заложен точно определен начин на мислене и на поведение и дори да кривне от пътя се връщаше винаги на кота нула?
След като остави крякащите си лирически родители заедно с новобрачните в салона, Лидия тръгна към стаята си. Мария я погледна тържествуващо, все едно най-накрая са полели Зелената вещица[2] с кофа вода и тя започва да се топи. Ехо? Нали ме харесваше?
Е сега вече Лидия силно искаше или книгата да свърши, или да се прибере вкъщи!

* * *

Кристина я чакаше в стаята. Лицето й имаше толкова доволна гримаса, че Лидия си представи как потърква ръце пред картата на света, докато от едната й страна се хили Хитлер, а от другата Осама Бен Ладен.
— Е, какво ще кажеш?
— Скука… — придаде си естествен вид Лидия. Не искаше да й каже, колко разочарована е от факта, че първо я поставиха на второ място в пиесата и второ са й взели мъжа. По-добре да беше умрял.
— Не ти вярвам, казах ти да измислиш нещо, но ти отказа, за това го направих аз. Искам и да ти кажа, че беше права. Ти не ставаш за главна героиня. Читателят ще остане разочарован ако жена като теб, на тези години…
— Аз съм на двадесет и седем, не на шестдесет и седем, за Бога! — Лидия винаги бе леко емоционална, когато говореха за годините й.
— Както и да е! Мисля, че този път надминах себе си.
— С кое? Романите с амнезия и абсолютно същия сюжет са толкова много, че мога да ти изредя книгите, от които си преписвала. Относно Тили, тя какво, незаконна дъщеря на краля ли е?
— Ами… не се сетих за това, но съм й отредила друга съдба. Искам да ти кажа, че беше права от самото начало. Род не е за теб. Той трябва да има истинска и чиста любов.
— О, ще повърна, млъкни!
— Да не си бременна? От това Тили може да му се разсърди за малко… да, тогава той ще направи всичко, за да може тя да му прости и след като ти умреш, в родилни мъки, като признаеш, че не знаеш дали той или брат му е баща на детето… те ще отгледат сина ти… — Лидия отвори уста. О, да, тя зяпна толкова широко, че можеше да си удари брадичката в колената.
— Първо, не съм бременна! Второ, Род знае, че съм спала с брат му, дори и на смъртен одър да си призная греха, той вече е наясно! Трето, нали вече си имат вечната любов, защо да им докарваш още драма на хората? — Искам вкъщи!
— Да, добре прави си. Както и да е, сега си точно там, където трябва да си.
— Къде е това по-точно?
— Ти си от страната на злодеите, но така и не успя да разделиш влюбените. Опита се да прелъстиш и двамата братя, но истината накрая излиза наяве, всички ще разберат колко си подла и коварна. Дори мисля, че ти си убила Кристияна, защото си подозирала, че Род започва да се влюбва в нея и за това си я заклала… опитала си се да я очерниш като я тикна в ръцете на Форк, но тя накрая ти признала, че е направила грешка и той не е за нея и е влюбена в Родерик. Но, така като вече не е чиста, трябваше да си иде, иначе читателя няма да е доволен, че главната героиня се е подхлъзнала. Така, след разговора ви ти си я убила, получаваш парите, получаваш и мъжа, но плана ти все пак се осуетява…
— Ти си абсолютно побъркана!
— Чудя се какъв край да ти отредя… знам, знам! Форк е на твоя страна, за сега, но той разбира, че ти си убила любовта на живота му и за това ти отмъщава… е какво мислиш?
— Че си напълно бездарен писател! — въздъхна Лидия. Обърна гръб на автора и седна на стола срещу прозореца. Сега отново чакаше. Чакаше да я пребият с камъни, защото явно отново се върна към коварната си роля и скоро трябваше да си получи заслуженото. Смешно, но в момента започна да оплаква Род. Не Родерик, този не го харесваше. Оплакваше нейния Род, който наистина бе умрял, убит не от крадци, а от дете-психопат с писалка в ръката.

* * *

По-лошото положение от скуката за Лидия дойде пренебрежението. Положителните герои от романа я гледаха като прокажена и тя дори и да не направи нищо лошо, постоянното очакване от тяхна страна да направи именно това я дразнеше. Родерик се държеше толкова мило към нея, което съответно караше Тили постоянно да плаче. Защо не се знаеше, но факт. Себастиян толкова й симпатизираше, че гледаше неодобрително към Лидия и постоянно пилеше на главата на брат си да „прозре“ каква вещица в действителност е Лидия. От своя страна Лидия се чудеше, защо, след като стана ясно, че главният е женен и тя и фамилията й нямат място в този дом, продължават да си стоят на мястото. Би трябвало да си грабнат чукалата и да напуснат, но не-е-е, Кристина реши да ги задържи.
Форк сподели на Лидия, че всъщност се е влюбил в Тили. Е да, като новата Кристияна нямаше как да не го направи. Искаше я, което автоматично изтри Крис от главата му. Сподели й таен план, който Лидия знаеше от оригинала на книгата, как иска да отвлече Тили и да я опозори, за да накара Родерик да се откаже от нея и на клетото дете да не му остане нищо друго, освен да остане със злодея. В истинската книги, така де в оригинала, точно така постъпваше той, така че идеята му не бе нещо ново. Та, д-р Злобюл отвлича девицата и я затваря… представете си във висока кула… но не си ляга веднага с нея, защото първо иска да види дали не е бременна от съпруга си. През това време се отделят цели три глави в размисли на главния, който си скубе косите къде ли е жена му. Преди това са се скарали и той си мисли, че тя всъщност най-накрая го е напуснала. Започва да се терзае от обидите, които й е нанесъл, докато още я е сравнявал с бившата си, дава си сметка, че всъщност е лудо влюбен и не всички жени са коварни лъжкини. Ехо-о-о-о! — на колко романа ви прилича това?! Когато съответно Главния разбира, какво е сполетяло неговата изгора за една глава я намира, естествено в последния момент преди изнасилването, пребива гадняра и си връща любовта на живота… и заживели дълго и щастливо!
Гадост! Лидия съответно изслуша плана на Форк, но нищо не каза. В книгата тя му помагаше да открадне девицата, но сега нямаше защо да го прави.
Е, тя всъщност започна да се озлобява малко или много. Чуваше как я изкарват вулгарна сред слугите, които разбира се клюкареха, така че да се чуе отдалеч какво си говорят. Когато Себастиян тръгнеше да налива акъл на батко, сякаш дебнеше Лидия да е наблизо, за да може тя уж случайно да чуе как я изкарва коварна проститутка, която на всичкото отгоре тероризира жена му. Но както е правилно, главния не може да повярва, че тя може да е толкова подла и не вярва за сега на брат си, като пренебрегва чувствата на жена си.
Лидия не можа да си даде сметка с какво тероризира Принцесата с граховия мозък. Не й говореше, дори не я поглеждаше и общо взето я избягваше. Не като мама и тати, те вечно я нападаха. Но каквото и да правеше или по-скоро да не правеше тя, в момента, в който Тили я виждаше правеше физиономия на пребито куче и се разтреперваше все едно Лидия я е пребила с пръчка. Това също я дразнеше и я направи рязка.
Рязка към всички — към Мария, която сега бе в отбора на девствениците, рязка към Себастиян, който само и хвърляше злобни погледи и постоянно си шушукаше с главната, рязка към Родерик, който я гледаше като бездомно коте, рязка към родителите си, които постоянно я милваха по главата — буквално, рязка към Форк, който все й разказваше безумните си планове, Ванеса нещо се покри, така че към него не беше рязка… Общо взето към цялата пасмина в драсканиците на Кристина.
Каквото и да направеше Лидия тя бе лошата и това не можеше да се промени.

Така изминаха още няколко дни. Лидия се носеше из къщата като буреносен облак и вече разбра защо лошите са винаги вкиснати. Като целия свят те гледа все едно си Сталин как да се ухили човек? Дойде време за вечеря и този път къщата бе пълна. Фамилия Омбре и всички останали.
Лидия си седеше на мястото и изобщо не говореше. Всеки път като погледнеше главната и главния си представяше как правят секс и това никак не й допадна. В главата й се въртяха изрази като: „И той разтвори листенцата на нейната женственост“; „Тя го обгърна като стегнат юмрук“; „Сякаш милион звезди избухнаха пред очите й, когато свърши в ръцете му“… честно жените, които пишеха такива глупости дали някога са получавали оргазъм? В този си ред на мисли Лидия не забеляза как Мария доведе един нисък човечец, със сива коса и кръгли очилца.
— Добър вечер, аз, ъ-ъ, исках да говоря с господарите на къщата… — сега пък какво? Ах, да — сигурно това е човекът, който ще открехне на света колко заможна е всъщност Тили. Лидия се подсмихна, остана още съвсем малко преди да се прибера у дома.
Така като поканиха човечеца на масата, всеки… освен Лидия… започна да се чуди кой е и за какво е дошъл. Като го гледаше най-вероятно е някой адвокат, който съответно в последния момент е решил да се появи със завещанието на дядо Рокфелер[3] в полза на Кравешкия поглед. Мама и тати изглеждаха пребледнели. Да, сигурно знаеха кой е този господин и най-вероятно имаха някаква страшна тайна, която сега щеше да се разкрие. Лидия веднага разбра, че това няма да е добре за нея. Сто процента е намесена в тази тайна. Ясно като бял ден е, че сега Родерик ще си даде сметка колко лош, лош човек е тя. Добре, Кристина, да приключваме филма и да пуснем надписите.
След вечерята, минала съответно в пълна тишина, цялата гилдия от книгата се пренеса в кабинета. Ако сега отнякъде се появеше и духа на Кристияна Лидия нямаше да се учуди. Щеше да посочи Лидия с пръст и да каже: „Ти ме уби!“ Тогава сигурно Форк щеше да я удуши, докато Себастиян престорено го дърпаше за ръцете да спре, но разбира се, без да си дава зор. Кристина, не ти давам идеи, не искам да ме душат и последното нещо, което да видя, са падащите от орбита очи на г-н Гадняра.
Така… настаниха се в кабинета. Времето се протакаше, това сега трябва да напрегне читателя и той да се зачуди какво ли става? Да бе, как не!
— Искам първо да се представя, аз бях адвокат на Лорд Хубърт… — Ъ? Кой? Явно се е споменало в книгата, но ако е било само веднъж Лидия не помнеше кой ще да е бил тоз човечец.
— Бащата на Кристияна! — ахна театрално мама-меца. Лидия се досети, че го направи не заради нещо друго, а за да подскаже на читателя за кого иде реч.
— Да, милейди, точно така. Дълго време мълчах за това, което става, но съвестта ми вече не ми позволява… повече няма да се оставя да ме заплашват и тероризират, наскоро загубих жена си и това ми отвори очите — Лидия се намръщи. За нея ли говореше? Тя ли го е заплашвала и тероризирала? Най-вероятно, че кой друг? — Когато лорд Хубърт почина ми остави ново завещание, тогава лорд Омбре, неговият по-малък брат, дойде при мен в кантората и така като разбра, че дъщеря ми е много болна реши да ми предложи пари, за да мълча относно истинската и последна дума на добрия човечец… — е, поне не бе тя, това е добре!
— Какво си въобразявате, като ме клеветите така?… — чичо Скрудж стана и започна да пръска лиги. Малките му очички толкова бързо започнаха да се движат, че Лидия не може да разбере накъде точно гледа. Ако сега се хванеше за гърдите и припадне, като овца пред касапин, Лидия щеше да се разсмее.
— Моля, не ме прекъсвайте, милорд! — застана като мъж хобитът[4]!
— Седнете, за да не Ви накарам! — отряза мачо-мен.
— От начало парите ми трябваха и скрих завещанието, но не го унищожих, както ми нареди лорд Омбре. Дъщеря ми се оправи и реших да кажа истината, но тогава той ме заплаши, че може да се случи нещо със семейството ми, ако не си държа устата затворена. Споделих на жена си и тя се съгласи, че за да се предпазим трябва да си мълчим. Жена ми почина наскоро и на смъртния си одър ме помоли да кажа истината.
— И каква е тя? — попита строго Родерик. Седеше напълно спокойно като крал. Господи, на Лидия й се повдигна от цялата тази простотия.
— Лорд Хубърт имаше две дъщери, милорд. Разбрал за втората едва няколко месеца преди да се спомине. Майка й била икономка в дома му и веднъж той й посегнал… но много обичал жена си и за това помолил жената да си иде. Не искал да наранява съпругата си като държи любовницата си у дома. Тя си отишла, но чак после разбрала, че носи дете. Момичето и майката живеели в къща, наследена от бащата на жената. Когато девойката пораснала заела мястото на майка си, като камериерка в един дом. Не след дълго майката на момичето починала от пневмония и то останало само… преди да умре жената изпратила писмо на лорда и му казала истината, че има и друга дъщеря, но тя от гордост никога не го потърсила за пари, но сега, когато виждала, че краят е близо той трябвало да се погрижи за нея.
— И какво станало после? — Всички ли са природно тъпи? Как може да зададат такъв въпрос? Девойката е Тили и всички пари са нейни, а ние злодеите си оставаме с пръст в уста.
— Лорд Хубърт завещал всичко на двете си дъщери по-равно. Така като лейди Кристияна я сполетя тази нелепа съдба, да си отиде толкова млада, всичко остава в ръцете на сестра й — бу-ху, колко изненадващ обрат, не го очаквах, Кристина, наистина! Ха! Как не!
— Коя е сестрата на Кристияна, мистър? — попита, естествено брата-съпорт. Коя може да е, дръвник?
— Тили, милорд. Сестрата на Кристияна е Тили, жената на… — чичо Скрудж стана и започна да души хобита. Лидия започна да се смее толкова високо, че всички се обърнаха към нея, а не гледаха боя между гремлини[5]. На всичкото от горе Лидия започна и да ръкопляска, сега сигурно щяха да я обявят за истеричка, плюс всичко останало. Когато се насмя и спря да се тресе, каза през сълзи:
— Господи, някой да помогне на човечето на Толкин, и да спре баща ми, преди да си е счупил ръцете в опит да го умъртви!
— Добре ли си, дъще? — попита мама-меца, докато избърсваше, пресилено, несъществуваща сълза от крайчеца на окото си.
— Защо да не съм?
— Загубихме всичко… — а-а-а, да. Някакъв си идва, на края на книгата, разказва си приказката и вече всичко е решено. Няма оспорване в съда и процеси.
— Много важно! Накарайте дребосъка да остави мъника, ако позеленее още малко ще заприлича на жаба. Тили спри да ревеш, сега си наследницата на Мидас[6]! Род, поздравления, официално си проститутката на филма. Себастиян спри да ме гледаш все едно съм те ритнала отзад! Стига вече! Омръзнахте ми всички, всичко е ясно, нали така. Тили е богата, аз съм бедна и зла, лека вечер и приятни сънища на всички!
Лидия излезе от салона и отиде в стаята си. Легна на леглото и отново започна да се смее. Смя се докато не заспа, с усмивка на уста. Кристина, може ли да си толкова лош писател?

---

Бележки

[1] Конан — Конан Варварина е герой, който присъства в произведенията на няколко писатели. Той е варварин с необикновена сила от суровата северна страна Кимерия. Дълги години той скита по света, живеейки като крадец, наемник, бандит и пират. Накрая със силата на меча си завладява великото царство Аквилония и се възкачва на трона му.
[2] Зелената вещица — лошата магьосница от „Вълшебникът от Оз“ на Лиман Франк Баум. Произведението е познато и още като „Магьосникът от Оз“ от 1939 г. — американски фантастичен мюзикъл.
[3] Рокфелер — известна американска бизнес фамилия. Представители на фамилията са петролни магнати и собственици на Standard Oil — монополна компания на американския пазар от края на 19 и началото на 20 век.
[4] Хобит — от фентъзи романа от Джон Роналд Руел Толкин. Хобит е митичен герой, малък на ръст с големи крака.
[5] Гремлин — митологично същество, подобно на домовик и сходно на гоблин. Често се среща в скандинавската митология и английския фолклор. То е малко, злобно и обича да прави пакости и в частност да поврежда различни механизми, най-вече на летателни апарати.
[6] Мидас — фригийски цар, фигура от древногръцката митология символизираща способността да превръща всичко докоснато в злато.