автор: cattiva2511

Това със сигурност беше най-неудобното пътуване в историята на живота на Лидия. Кой идиот е направил седалките от плат, който според Лидия е сатен?
Роклята и се хлъзгаше непрекъснато и ако не беше седнала с разкрачени крака, които заради роклята не се виждаха, в приклекнало положение, все едно се е навела над обществена тоалетна, до сега да е паднала на пода. Друсането, ако не друго, можеше да й навлече хемороиди и на всичкото от горе се стараеше да не удари, без да иска нежната Кристияна, че сигурно ръката й щеше да посинее за месец от острия лакът на Лидия.

Изведнъж Кристияна и Родерик, застинаха като на пауза. Така като мястото до рицаря беше празно от никъде там се появи Кристина, авторката.

— Много смешно, мила! — каза Лидия, която се отпусна назад, защото каретата спря да друса и вече нямаше опасност от счупени капачки на коленете.

— Никак не е смешно, не си ли чела романа, преди да коментираш? — попита пресилено намусена Кристина.

— Четох го!

— Тогава защо?…

— Защото така ми харесва!

— Трябва да се придържаш към него, за да може Родерик и Кристияна да се влюбят и тогава ще те пратя у дома! — каза тържествено Кристина.

— Мила, казвали ли са ти да не се описваш в книгите?

— Моля?

— Ами КристиЯна е твоята подобрена версия, а това вече ако не е клише, не знам кое е?

— Аз, аз, аз…

— И пет пъти да го повториш, все си е АЗ с главни букви.

— Както и да е, тук са моите правила и ти…

— Виж нали си Господ в романа, те така или иначе ще заживеят дълго и щастливо, аз за какъв…

— Ами не съм точно Господ, вече съм написала историята и не мога да накарам никой от героите да се промени, тоест такива са каквито са.

— И? Според книгата двамата са един за друг, Твоята Касандра и твоя Освалдо[1], ще се ебнат и после ще се оженят и прочее…

— Без нецензурни думи и цинизми в книгата ми, ако обичаш…

— Да не си ме канила тогава, отново задавам въпроса си, какъв ти е проблемът?

— Ами, ами…

— За писател мисълта ти тече доста бавно, знаеш ли? — Лидия се опита да си придаде строг вид, тип аз съм голямата лоша кака, но не й се получи.

— Добре де, щеше да стане, ако не бях решила да ти го върна и да те вкарам вътре, сега не знам какво ще стане, а историята трябва, повтарям трябва да се запази.

— И защо ме вкара тук?

— Ами не мислех, че ще реагираш така. Помислих, че ще ме умоляваш да ти кажа как да се върнеш, а така трябва да ми помогнеш с романа и…

— Тоест да ти помогна с мелодрамата, която ми е противна и така да ми покажеш колко е красива? — Лидия не можеше да не се разсмее на този план. М-да, Кристина бе природно тъпа.

— Ами, да. Както и да е, ти си на ход, ако нещата не се развият както съм ги написала, ти оставаш тук. Без Интернет, без автомобили, без компютри, ти беше инженер нали така? Какво точно работиш?

— Програмист… пиша антивирусни програми за една фирма, скука ако ме питаш, но пък ми харесва и ми се отдава, пък и парите са добри и… добре де, ще ти помогна. Но няма да се правя на Круела Девил[2]!

— Всъщност искам да се държиш естествено, като те знам, ще те намразят и без моя помощ.

— Колко си мила, нямам думи…

Кристина изчезна и Лидия зае бойна позиция, тип стой си на мястото, без да целунеш пода на каретата!

* * *

Родерик се загледа в бъдещата си булка. Не това му каза краля, негов приятел, че ще е неговата бъдеща нова жена. Закръглена и без гърди. Той харесваше големи гърди, такива като на другата. Кристияна, така каза неговата годеница, се казва онази. За самата Лидия Родерик бе сигурен, че ще има изцяло брак по сметка. Негови приятели от двора му я описаха. Лекомислена, вечно оплакваща се и страшно разглезена, но с голяма зестра. А сега той имаше нужда от пари, но най-важното нямаше нужда от любов. Бившата му жена го научи, че на жените не може да се има вяра. Но пък на Лидия имаше вяра, защото тя си бе злобна и дребнава, според хората, още преди сватбата, та след нея нямаше да има изненади.

Защо за Бога седеше като на тръни? Защо я беше страх да се докосне до братовчедка си и защо беше приклекнала, като над нощно гърне?

— Не ви ли е удобно, милейди? — попита Родерик и се приготви за дългата тирада от оплакванията на бъдещата си жена.

— Напротив, удобно ми е като в градски кенеф!

— Моля? — този отговор точно, не му дойде на ум, че ще чуе.

— Седалката се хлъзга и ако седна като хората ще падна по очи на пода при първата дупка, милорд!

— Наричайте ме Родерик, нали сме сгодени.

— Не бих могла… — да бе как не!

— Настоявам, аз…

— Дреме ми! — отсече Лидия.

Да, това щеше да е брак по сметка. Леко й се възхити все пак, той будеше страх у повечето хора, дори в бившата си, сигурно заради размерите си, но тази тук, както сама каза не й дремеше.

— Кристияна, Вие и братовчедка Ви, близки ли сте? — опита да говори с другата.

— Да, много, милорд — явно девицата в бяло[3], която беше облечена в сиво, нямаше какво да каже повече. Ами да, Лидия й обърка сценария. Ха-ха!

— Не толкова колкото на мен ми се иска, мила, но ти обещавам, че този месец ще станем близки като сестри! — Лидия се усмихна, Кристияна се намръщи. Какви ли гадости й бе подготвила братовчедката пък сега?

— И защо така?

— Защо кое? — Лидия не разбра въпроса, сигурно защото не беше добра да поддържа вежливи безсмислени разговори.

— Защо не сте станали близки до сега?

— А? Ами, защото, ами не знам, защо Кристияна? — подаде щафетата, да си говорят двамцата. В любовните романи беше пълно с празни приказки. Явно, когато автора не знаеше с какво да запълни средата на книгата се почваха несмислените диалози.

— Моля? — Кристияна започна да клепа… буквално толкова бързо премигваше, че ако Лидия не знаеше щеше да реши, че има алергия и я сърбят очите. Тя самата имаше алергия към някои цветя и гледката не беше красива…

— Питам Ви и двете! — каза твърдо Родерик, явно вече изнервен — защо не сте станали близки до сега?

— И това, ако мога да попитам, какво Ви влиза в работата, автобиография ли ще ни пишете? — попита също толкова раздразнено Лидия. Родерик премигна, и той ли?

Нагла малка вещица! Това ли ще е живота му с нея? Всъщност не, нямаше да й обръща внимание, веднъж в месеца щеше да направи по един подарък, веднъж седмично щеше да си ляга с нея, докато не забременее, но общо взето не искаше да контактуват особено.

— Бях учтив…

— Водихте разпит — Лидия винаги се опитваше да не прекъсва хората като говорят, но не й се отдаваше особено много!

— Аз не съм…

— Както и да е, ако няма друга тема за разговор, чували ли сте фразата „Мълчанието е злато“?

— Да, но не и от жена… — Родерик млъкна, май току-що каза нещо, което не биваше. Сега щеше да види разтреперена долна устна и очи пълни с непролети сълзи. Щеше да каже комплимент или да обещае подарък, да, така щеше да оправи работата… но изведнъж, о небеса, това бе най-силния смях, който някога е чувал. Дори селяните му не се смееха толкова високо.

— И аз съм на това мнение, милорд! — каза накрая Лидия и си затвори устата до края на пътуването.

Жените не правеха така? Ами ако не беше жена?…

* * *

Стигнаха до огромния замък. Лидия погледна нагоре, Родерик погледна Лидия, а милата Кристияна отвори уста, готово да лапне някоя муха.

— Мила, затвори си устата, не вкарвай вятър в мозъка си! — каза нежно Лидия. По време на пътуването реши, че ще направи милата девственица малко по-приемлива за човешкия вид. Щеше да я научи на малко сарказъм, малко ирония, малко злоба и все такива едни човешки качества, които напълно отсъстваха при нея.

Реакцията на бъдещия й мъж бе да се намръщи, а на клетото дете да се изчерви.

— Какво? — попита Лидия.

— Не обиждайте братовчедка си в мое присъствие! — каза строго той. Ах да, рицаря! Жените в любовните романи не можеха да се защитават сами, все някой трябваше да им държи полата.

— Както и да е! — каза раздразнено Лидия, не това й бе целта. Пак погледна замъка. За едновремешна каменна къща си беше внушителна. Кръгли кули и прочее. Нямаше ров с пирани, но пък имаше огромна порта с подвижен мост. Като нямаше вода, за какво му беше на човек тоя мост?

— Като няма ров, моста за какъв че… ъ-ъ… защо е? — Лидия можеше да се държи на ниво само на работни срещи, но те траеха от тридесет минути до няколко часа, а беше в тази трагикомедия вече седмица. Откакто млъкна в каретата никой не обели и дума през целия път. Вечер спаха в странноприемници, тоест нисък клас съвременен мотел, а през деня пътуваха. Скука. Лидия намери, че всичките й рокли вече са с висока яка, но много по-красиви. Не вървеше главната гаднярка да носи дрипи, или да се прави на монахиня. Браво Кристина, десет точки!

И ето ни на, седем дни след началото на уморителния път, пред огромен замък с кръгли кули и подвижен мост, без ров.

— Не Ви разбрах, милейди? — попита учуден Родерик, никога не беше се замислял, но той наистина нямаше ров около замъка.

— Все тая, но ако Ви нападнат, хората могат да се качат по стената и…

— Стената е много висока — каза гордо рицаря, жените не разбираха от такива работи.

— Десет метра, ако е високо, то аз съм ряпа, милорд! — за да не каже нещо цинично или обидно, което да не е удобно на автора Лидия каза изречение, което никога повече не би повторила, дори и за милион години.

— Моля? — на хората им стана навик да й се молят.

— Нищо, не ме вълнува особено.

Това бе краят Лидия повече не проговори. Тази жена беше уникална, толкова бързо млъкваше, че Родерик не можеше да хване никога момента, преди да настъпи. А лошото в случая беше, че тя имаше право. За велик, войн, участвал в купища битки, да остави дома си толкова незащитен, си беше чиста груба грешка. С бившата си у дома, той рядко се прибираше, но сега… щеше да се прибира още по-рядко.

След като всички бяха настанени, Кристияна в стая до Лидия (ха-ха не така беше в книгата) всеки се усамоти да си почине преди вечерята. Още щом се пльосна на леглото Лидия беше готова да заспи. Но естествено на вратата се подраска. Подраска се?

— Да, влез! — каза усмихната тя.

Влезе здрава девойка селски тип… прекалено подчертано селски тип. Груба рокля, груби насечени движения, грубо, сякаш издялкано лице и тънка безцветна коса. Лидия се почувства красива. Честно, с толкова много подчертани типажи, този роман от драма се превръщаше в пародия.

— Да? — попита Лидия, като се хилеше, като селския идиот. Момичето, не разбра на какво се хили жената, която пък не се подиграваше на момата, а на автора и на цялото това представление.

Мария, селската кака, се опули, Лидия обожаваше преиграните мимики на героите.

А защо Мария се учуди на цялата тази картина? — Защото и казаха, че бъдещата господарка е нацупена и раздразнена от живота красавица, а не ухилена жена, с доста красиво лице, но далеч от образа на изтънчена лейди, при това не изглеждаше проклета. Нямаше как тази жена да е злобна, но външния вид лъже и предната жена на господаря бе света вода ненапита преди брака, а после стана истинска вещица. Държеше се зле с всички и най-вече с господаря. Той бе добър човек, строг и груб — да, но все пак добър по душа и Мария му бе предана до гроб…

Така като Лидия знаеше точно какво си мисли мацката, о, по дяволите не може да ползва такива думи в исторически роман… но какво пък, да не тя да е авторът? Мацка, мацка, мацка — ха-ха на ти Кристина Без Фамилия. Та, така като Лидия знаеше какво си мисли мацката, се ухили още повече. Вярната до гроб служителка на добрия, но груб господар. Ненужно повторение, но до края на книгата, толкова ще се натърти на тази идея, че на човек да му се ще да си издрайфа червата.

Драйфа, още една забранена дума в историческите мелодрамки. На-на-на, ако можеше Лидия щеше да се изплези и да размаха пръсти пред носа си. Не, не можеше, защото щеше да й се види обецата на езика, а тя категорично отказа, пред себе си, да я махне.

— Слънце, да не си глътна езика? — Слънце?! Бъдещата господарка нарече Мария слънце? Ъ?

— Аз… — отново това мънкане. Хората в тази книга ставаха противно тъпи, когато говореха с Лидия. Скъпа Кристина и ако това не е доказателство, че героите ти не са от най-сложните?

— Моля те не започвай да заекваш като първолак и ти, става ли, как ти беше името?

— Не съм казвала, аз съм Мария, милейди, и ще бъда вашата камериерка.

— Мария, аз съм Лидия… — опа не си спомняше фамилията. Все тая.

— Знам, милейди, аз… да знам името Ви — тези хора се държаха като кръгли глупаци.

— Добре-е-е… да установим правилата на играта, а? — „ето сега щеше да си прояви злобния характер“, — помисли си Мария леко разочарована. — Първо, говоря прекалено много и често прекъсвам хората, ако ти досаждам просто спри да слушаш. Аз лично така правя ако някой ми втръсне. — Какво дрънкаше тая жена? — Второ, ще се обличам и събличам сама, лично пространство нали разбираш и трето, най-важно, защото предполагам ще ми е доста скучно тук, искаш ли да те науча да играеш карти?

— Моля?

— О, стига, чувствам се като Дева Мария пред кръста на Христос, всички ми се молят. Не можеш ли да кажеш: какво? що? ама? ъ-ъ-ъ? — Лидия се забавляваше все повече. Да, това разби скуката. Благодаря, Кристина! Макар че Лидия вярваше, че може и да се намира в някоя лудница, завързана в усмирителна риза и да халюцинира, или пък да е легнала в собствената си повърня в банята и да бълнува, но пък толкова много не й пукаше, че няма и на къде.

— Аз да, май да, милейди…

— Загуби нишката нали? Няма страшно, това е защото говоря бързо и прескачам от тема на тема, навик, съжалявам. Има ли карти в тая купчина камъни?

— Да, но те са само за господарите…

— Тоест щом ти давам да ги пипаш няма проблем, нали? Мъж ми, така де бъдещия ми мъж, няма да те нашиба с камшика, ако те науча на малко комар. Ах, да, той е груб, но до болка добър. Такива чисти души, да те заболят очите чак, така им светят ореолите около главите. Все тая, искаш ли да се научиш да играеш карти?

— Аз, да, но дамите нали не играят комар?

— Може ли да ти кажа нещо под секрет, Мария? — тя помни името ми?

— Да, милейди.

— Ако някой каже на баща ми, че съм дама, така ще се разсмее, че ще му паднат очите! — Мария не се стърпя. Засмя се, почти толкова високо, колкото и Лидия, след малко и двете ревяха като магарета пред кланица, само че сълзите в очите им не бяха от страх, а от истински, идващ от душата смях.

Точно в този момент Родерик мина пред стаята на Лидия. Чу ужасния рев и реши, че е нагрубила Мария. Прати момичето при нея, защото то имаше твърд характер и нямаше да се пречупи. Но Лидия е успяла да я нагруби. По дяволите, тази жена, сигурно се държеше по-зле и от бившата му… но когато открехна малко вратата… те се смееха, двете присвити на две ревяха оглушително и толкова заразно, че Родерик се усмихна.

Коя или по-скоро каква бе Лидия Омбре?





Бележки

[1] „Касандра“ — Венецуелска теленовела от деветдесетте, в главните роли Корайма Торес и Освалдо Риос.

[2] Круела Девил — Злодейката от „Сто и един далматинци“.

[3] девицата в бяло — от „Вдовицата в бяло“, Венецуелска теленовела с Освалдо Риос.