автор: hristam

В окото му дъждът едва ръми
под късните му облаци дълбоки.
Уж всички стари спомени изтри,
а пак тежи един - ръждива котва,

останала без кораба си бял,
изгубен сред забравени морета,
от времето, когато е живял,
за да прегръща своите планети.

Било е. Като пясъчна следа,
попила лято в отпечатък прашен.
В окото му едва вали сълза -
по мъжки много истинска. И страшна.