автор: Stanev

Изгрея дневното светило и земята
Наметна своя балдахин от вечна пролет
Която изкуството човешко
От атома и климата извади.
Сега редят се безпрестанно
Все хубави или красиви дни
Нощта, изчеткана от своите ужаси,
Дарява здрав благ сън и сигурност

И цялата вселена на човека устремена е
Към доброта, полезност и успех.

Но в мен полезността добро не буди,
Успехът водят ми го користни подбуди
Човечността недоразумявам аз
И всичко чисто, свято и полезно
Намирам за излишно и за вредно
Лишено от права.

Какво туй предизвиква? Мигар
Не е осанката ми като всяка друга величава
Нима смъртта - незадължителна далечна драма
Въпрос на избор не е? Или
Ми липсват здраве, почит и пари
Нима човекът не е ходил по комети
Или на кванта тайните узнал,
Открил на своя нрав най-долния нагон
И го пречистил, се говори, с млякото на разума?
И как скучае днес титанa.

Не, няма тук ни смисъл, ни причина,
Достигнала най-крайния успех
Човешката природа странна иска гибел
Конфликта търси, убедена
Че извоюваното благо е рождено,
Че трае вечно и една война
Набързо чисти и развлича
И театър ще даде без кръв и глад
На този, който , жумейки със все сила,
Към бездната запенен тича.

Война ми дайте! В нея сити
Ще изгоря от парниковите цветя,
И парника ще срутя, и стъкла ще тъпча
Без себе да щадя ще безпощадно ритам
Докато всички пак в дивачество натикам!

Смърт! Огън! Скръб!
За зла беда от скука лиха
Започвам да работя по триптиха.
Направили са ме титан всезнаещи –
ще се направя роб на чувства паешки.
_________________________________

(С благодарност на Валери Петров за превода на Ричард III.)