автор: marisiema

Вали, вали, вали...
Тъжи небето посивяло,
тъжи за синия ефир,
тъжи за слънце ярко, бяло.

Неспирно ронят се сълзите.
Обливат тъжно дървесата.
Жълтеят в мъката тревите,
сломени, бледи в пустотата.

Покриват капките земята -
задавят я, едва преглъща.
От хладни ручеи залята,
с листа умрели се заметна.

Разхожда се тъмата властна.
Просторът сякаш е безгласен.
Покорно свил е рамената -
измръзнал, гладен, безучастен.

Във сива тишина затихна
душата волна и богата.
Жестока есен я притисна
с воала кървав на съдбата.

А тя не дава се, горката,
крещи отвътре, стене, вие.
Проклина ядно сивотата
и тоз живот - изплашен, стихнал...