автор: venia

те прииждат
и пристана стене
сред многото болка, сред малко багаж.
Ако морето не ги отнеме,
ще заспят в моя есенен плаж.

И прегърбена, тръгвам към тях.
нося пита и малко надежда.
Над главата ми - древният страх -
ятагани, джамии, фереджета...

Знам от малка, че бог е едни,
бди над куполи, над минарета.
но все пак позволи да делим
тази малка, изящна планета.

И езици различни ни даде,
няма как да се разбираме.
десет пръста в две длани еднакви,
събирани в раждане, или при умиране.

И е болка, не само човешка.
Може би и в небето боли.
Нося пита, но тръшвам вратата си тежка
пред ятаган, фередже и джамии.