автор: marisiema

Нощ дълга си отива да почине.
Розова зора опърли й полите.
Ден светъл я подгони да се скрие
със нежната луна и със звездите.

Все във тоя ред: мръква и разсъмва,
без дори да диша уморено.
А аз съм уморена. Като посърнал
лист на живото дърво зелено.

Нощ и ден, пак нощ и пак е ден -
край мен минават като покрай гара,
като забързан влак, все устремен.
Но аз сама съм на перона. Теб те няма.

Често плаче небосводът мил.
Сигурно самотен е, печален в мрака.
Ръси дъжд, вали, вали и все вали.
Цяла мокра съм и ледена, и жалка.

Искам да се скрия бързо у дома.
Искам топлината от сърцето ти да взема.
Тичам, бързам, блъскам мократа врата,
взирам се скопнеж, но ... теб те няма!

Нощ и ден, пак нощ и пак е ден...
Те създадени са, за да бъдем двама.
Да посрещнем слънцето. Във теб и в мен
да лумне огънят, но... теб те няма!...

Търся топлите очи, добри ръце,
чакам нежния ти глас гальовен.
Свива се самотното, измъчено сърце.
Вика те, зове, но... теб те няма!...