автор: ambrouse

Чашите заподскачаха в нестроен танц, дрънчейки настойчиво. Чинията с телешко филе се пръсна на хиляди парчета, които като шрапнели удариха стените на сепарето. Макс седеше втрещен сред облак хвърчащи струйки вино, до ушите му достигнаха писъците на клиентите от съседната маса. И всичко това бе на звуковия фон на лаещи злобно автомати.
Шумотевицата утихна и Макс успя да се пребори с паниката дотолкова, че да надникне плахо над ръба на масата. Натали продължаваше да седи на стола си, ококорените й от почуда сини очи се бяха зареяли и сякаш не регистрираха суматохата наоколо.
– Натали? – извика Макс и се огледа, търсейки с поглед нападателите. Те бяха опрели прикладите на оръжията си в бедрата и презареждаха. – Залегни, Натали, веднага!
Младата жена поклати едва доловимо глава и вяло се усмихна, сякаш това което бе чула току-що бе най-досадното нещо на света. Продължаваше да си седи спокойно, същински остров на спокойствието, недосегаем за бурите на тероризма.
– Натали? – каза настойчиво Макс и понечи да се изправи. Тя се вторачи в него и се напрегна, явно най-накрая бе осъзнала каква опасност я грози.
– Бягай, спаси се поне ти – прошепна тя. – За мен… за мен е твърде късно… – От ъгълчето на плътните й устни се процеди капка кръв, която бързо набъбна и се превърна в струйка.
– Натали! – Чак тогава Макс забеляза, че отпред на гърдите синята блуза на Натали е потъмняла от кръв. Натали се опита да каже още нещо, обаче от устата й излезе само бълбукаща кървава пяна.
Макс се втурна да й помогне, но още преди да е заобиколил съседните столове, тя започна да се свлича към пода с изпружени напред крака. Главата й се люшкаше така, сякаш вратните прешлени бяха направени от пластилин.
– Натали! – Тя не отговори, бе склопила очи. Макс я подхвана и я положи внимателно на пода, след което разкъса ризата си с няколко бързи, резки движения и притисна парче фин бял плат към раната.
Автоматите отново започнаха да бълват олово. Един възпълен мъж, който пълзеше към изхода в отчаян опит да се спаси, получи куршум във врата и започна да квичи, приритвайки като настъпена жаба. Последвалият откос направи гърба му на решето и го накара да замлъкне. Пълзящата към кухнята старица се изтърколи настрани и застина неподвижно, извърнала озъбената си физиономия към поклащащия се над главата й полилей, от който падаха кристални висулки. Надавайки истерични писъци, момиче на тийнейджърска възраст се втурна към верандата, но бе спряно от куршум в кръста, който го отхвърли като парцалена кукла напред и го блъсна в прозоречната рамка. Момичето успя да запази равновесие, впивайки пръсти в стърчащите от дограмата остри шипове натрошено стъкло. Дланите му се обагриха в червено. Зави от болка, после направи нещо, което носеше гротескна прилика с балетен пирует и се строполи тежко на пода, забивайки нос в парче шоколадова торта, по което личаха следи от грайфери на груби обувки.
– Натали! – извика Макс и продължи да се опитва да спре кръвотечението.
– Макс, остави ме! Спасявай се! – изпъшка Натали и се закашля. Давеше се в собствената си кръв. От дупката в гърдите й долиташе хрипливо свистене.
Макс поклати глава и притисна още по-силно раната.
В един момент той усети хладния допир на метал в слепоочието си. Извърна очи и видя зейналото дуло на автомат.
– Не можете да ни убиете! – изръмжа той. – Ние се обичаме. Да, тя ще се оправи, всичко ще бъде наред. Не можете да ни убиете, просто няма как. Невъзможно е, разбираш ли?
Човекът се подсмихна под черната си маска. Гледаше с празен, немигащ поглед.
– Не можете! – продължи да нарежда Макс. – Ние се обичаме. Оженихме се преди месец. Животът е пред нас. Тя носи детето ми. Не е възможно да прекратите щастието ни!
Онзи натисна спусъка, но се чу остро изщракване. Засечка.
– Видя ли! Видя ли! – възкликна Макс.
Мъжът с маската отстъпи крачка назад и изруга. В далечината виеше полицейска сирена. Махна на колегата си, който се приближи бегом и вдигна автомата си. Остро изщракване, нова засечка. Убийците потрепериха от ужас и побягнаха, като на излизане от ресторанта захвърлиха безполезните си оръжия.