автор: KBoianov

Во време оно, га многострадалната ни земля била под турско робство, по прашните пътища шетали монаси, що учели дечинята на четмо и писмо, па покрай тех и големите. Що дирели те по друмите? Некой ли ти кажува?
И ей ме на – монах Боре, покрай Враца да минувам. Но що ли ме сам дяволът накара в кръчмата да влезна? Седнах на една маса и некакъв бабаит говори за огнена роза, що сите тръгнале да дирят, гаче е чудо невидено.
- Требе да е голямо имане!- вика тоя, русолявия. Бабаит, ама с окъсани дрехи.
- А ти отде знаеш, видял ли си я? – питам аз, май унесен у хортуването.
- Викам се Димо.- вика оня, ама не вика, тъй дума.
- А ти за имането на Вълчан воевода чувал ли си? Да не е от него?- подпитвам я.
- Мое да съм чувал – мое да не съм чувал – кажува тоя Димо и ме изгледал един такъв подозрително.
Тръгнал съм си я, позалъгал глада с царевична питка и по козите пътеки към пещерите.
Там- по чукарите какви ли не билки се въдят. Има една изтравниче, ма сеги не ми е у устата за що е лек. Замислил съм се я за нещо си духовно комай, щото не съм гладен и чувам ръмжене. А то цяла глутница вълци по мене. Дигам ази тоягата, както Климент исихаст ме е учил и право по мордата на главатаря им.
Че като се разлютиха онея ми ти зверинья, бой та бой. Добре, че изневиделица изскочи оня същия разбойник Димо, мери с кремъклийката, па после със саблята сече- славна работа.
- Дай да ти целуна юнашката ръка, момко! – викам аз, а той се дърпа. После поглажда мустаци и пита.
- Карта- имаш ли?
- За кое?
- Хайде сега – за кое? За съкровището на воеводата.
Пъшкам аз, вадя от кондиките едно листче и му го давам. А той се мръщи, вади друг нишан и го слепя с моя.
- Видиш ли? Значи две половинки , у различни люде и така тайно да остане.- разумява бабаита и лицето му се разведри.
- Да, ама няма нишан де е пещерата. То карта на Врачанско всеки може да заима.- гледам аз и се дивя на хартията.
Тръгнали сме двамината нагоре по баирите, търсим пещери значи. Стигнахме толкоз високо, че имаше гнезда на орли.
- Еха- вика юнака- дай да си вземем яйчица, да си ги хапнем.
Че като налетяха ония ми ти птици, очите ни ще изклюват. Ама гледаме некой стреля със стрели и тъй ни отърва.
- Хей, кой си? Сполай за помощта, ама я се яви!- вика Димо
И секаш от магия излезла чудна девойка със зелена премяна, секаш е самодива.
Падам язе на колени и викам.
- Господи, ти ли си Огнената роза, самодиво?
- Не съм самодива, ами Елена ми кажуват.
- Да не би за ...имането? – смига й разбойника.
- Може и имане да е.- отвръща момата.
Нема що – света троица станахме. Гледа Елена нашите хартишки, обръща ги и тъй, и наопаки, па вади един лемон от торбата си.
- Стой! Отидоха нишаните!- вика пребледнял бабаита.
- По-добре гледайте сега! – вика оная ми ти лудетина.
И наистина гледаме отзад – явиха се букви.
- На дваесе стъпки от сребристия бор към изгрева и от там- с лице към пладне на триесе. Малко ручейче има.
- Иди сега дири сребрист бор!- мръщи се Димо, не усетил, че се е облегнал баш на него.
- Що не премериш дваесе крачки от тоя, де си се облегнал? – смее му се момата и дига лъка и колчана на рамо.
Стигнахме до едни скали, ама дупка нема.
- И сега- какво? За зелен хайвер ли ни пратиха?- тоя път вика девойката.
Опрех ухо у скалата и чувам гаче капки там капят извътре. Турих в една нарочна дупка тоягата и скалата се отвори.
Запалихме борини, дето Димо ги бе приготвил и хайде- вътре. А то влажно и камънье, та гледаш да се не сапнеш и прибийш.
Слизаме покрай пречудните изваяния покрай назе и гледаме- пак скала, а на нея – образа на Шишмана. Под него- четири дупки, а наоколо други камичета с цифри написани.
- Туй на година ми мяза- вика умната Елена.- Ама-коя?
- Да пробаме с кончината.- викам аз и туряме 1353, ама нищо не става.
- Уф, разменете тройките! – вика досетливия разбойник.
И чудо – пещерата с имането се отвори. Там бе каменния саркофаг на последния ни цар, с меча барабар. А върху камъка на ложето му – Огнена роза, във въздуха плава.
- Аз си мислех, че розата е имане.- вика Димо и коленичи.
- Аз си мислех, че розата е самодива.- кажувам и я, гледайки чудото.
- Не- прошепва девойката- то е Духът на България!
И като рече тъй фана я, духна в алените й цветове. Огнената роза ни озари с ярък пламък и изчезна от вековния си плен.
Излезнахме от пещерата как да е. Де ли е отишла чудната роза?
- И сега- какво- разбойник без имане!- викам му на Димо.
- Ти за мене грижа не бери- имам си аз имане.- смигва ми той и девойката прегръща. А тя сияе като баш самодива.
Връщаме се ние в кръчмата и никой ни не верва на небивалиците.
А язе се чудим – де е отишъл Духът на България? У кого ще влезне след вековния сън?
Или не намерил юнака, пак требва да фащаме дивото и да го дирим?