автор: flood

- Няма смисъл да спориме.
- Да, няма смисъл.

Отпиха кафе. То беше в кашички, без дръжки, финджалчета със счупени краища, класика.
Човекът отсреща беше съдържател, шеф беше, келнер и собственик, той беше чистач и завеждаше счетовоството, докато оформяше отчетите по ДДС и ежедневните рапорти за изпълнение на задълженията към санкциите към Русия, задето е завзела Крим, както и за други санкции, които Европейския съюз възнамеряваше... В заведението се пушеше, но никой не пушеше, къде ти пари за тютюн. Но интернет имаше, никога тук не беше имало такова нещо; те, болестите по хората ходят - светът си измисля и нови, та да се бори с тях.
- В спора се ражда истината! - рече онзи от края на нета. Стискаше кръст.
Мълчина. Нещо се раждаше. Бацил. Или бъг.
- Вие как мислите - провикна се онзи, зад масата, легнал за удобство върху земята, прашясала от нещо.
- Ние гледаме да не мислим - отговориха му, замислени.
- Децата къде ви са? - пита оня от пода, овалян в праха на същото нещо.
- Те са навсякъде. - Чу го от пода. Чу го отвъд, интернетно го чу, виртуално.
Нещо се раждаше в селото.
Самотата се раждаше.
Зелето вкисна.
Топъл ноември.
- Те, моите, ще дойдат на зима. - Човекът държеше юрган, изтърсен от мухъл и спомени. Финджалът до него димеше.
- Асфалтът ни втаса. - Речта на другия бе тъжна, умрял беше, но дишаше някак. Като битум пред валяк вонеше.
- Аз пазя за айдуци двадесет лева, от старите - те парите душат баш като свиня коприва, децата сигур няма да дойдат, айдуците поне да трепя, за тях е кепането, депутати са същи, мамка им, да направя нещо белким...
Съдържателят, собственик, само прикани:
- Хайде, отивайте, харчите ток. Говорите глупости. Изключвам ви нета.
Вървят към себе си няколко хора, подпират се, търсят опора. Къде им е двора? Някъде в нета.