автор: marisiema

Сънувах сън, щастлив и нежен.
Той в детството ме потопи.
Зарадвах се и се понесох,
тъй както преди много дни.

То беше светло и познато,
и топло като чуден стих.
И слънцето ме гали ласкаво
с лъчите си, със огън жив.

И облаче там малко, пухкаво,
като памуче си върви.
погледна ме и бързо гушна се
зад слънчевия мощен диск.

И хора тихичко се нижеха,
искряха сякаш в тоз безкрай.
Да се събудя? Не, не исках
добрият сън да има край.

Събудя ли се, ще ме грабне
реалният и труден ден.
Не! Аз не исках да порасна-
на времето да бъда в плен.

Да мога там да си остана!
Сърце безгрижно да треоти!
В безвремието да се хвана
за детските, щастливи дни!...