автор: KBoianov

Пролог

Реката на времето тече, менят се бреговете и нейните течения и нищо вече не е същото. Някога горди поселища рухват, изтриват се руните. Костите на силни герои стават на пепел.
Но майката-земя е съхранила спомените. От свещените й недра може да бъде призована кръвта на дедите.
Станете едно с дървесата и върховете, усетете се като малка прашинка от родната земя!
И тогава ще чуете едно мощно бучене из дълбините на вековете.
Там е един спомен на 7500 години.
Сказание за Езерния град...

Децата на Езерния град

Езерният град се пробуждаше. Улиците на острова се изпълваха с хора, забързани за утринните си дела. Рибари потегляха с лодките през лимана, за да навлязат в солените морски води. Група жени отиваха към нивите на брега, крачейки бавно по плаващия мост. Отдалече можеше да се чуе веселото им бърборене. Някъде зад рида се чуваше блеенето на овце и кози, подкарвани от ранобудните овчари.
Малкото момиче Тиана заслони очи, гледайки към далечните солници. Благодарение на скъпата сол, днес на острова се издигаха богати каменни къщи на два етажа, а на пазарния площад можеха да се намерят чудни неща от далечни брегове.
Ето, че на Скалата на стражника, където бе застанала, най-сетне пристигнаха и останалите деца. Сред тях изпъкваше с русите си коси Евкадрон . Жилав, сръчен и смел, той беше признатият главатар на дружинката.
- Готови ли сте? – весело извика той и всички се затичаха да скочат от скалата в примамливите сини води на лимана.
Тиана също се понесе през ласкавите течения и показа главаат си, оглеждайки се за останалите. Хомин се показа последен, изплювайки вода, под смеха на момичетата.
За негово облекчение тук водата беше сладка и не лютеше на очите. По тази причина малко по-нататък жените ходеха да перат на плоските камъни- остатък от старото поселище.Евкадрон разправяше, че баща му намерил там костена гривна с непознати руни, но дори и жрицата не разбрала писмената.
Ах, беше време да идат при жрицата!

Храмът и древните спомени

Храмът на Богинята-майка се намираше на най-високото място в Езерния град. Права улица водеше до внушителната кръгла постройка. До над човешки бой тя бе изградена от масивни камъни, а сферичния купол бе от дървено скеле и кожи. В центъра на купола имаше кръгъл отвор за отвеждане на дима от четирите огнища –колкото са посоките на света.
Децата бяха насядали в кръг около жрицата Семела и слушаха захласнато нейния разказ.
„ Това е историята на езерния народ за Потопа и преселението. Никой не знае какво е било преди водите да заличат миналото. Мълвата говори за вълшебни градове около сладките води на голямото езеро, за владетели, занаяти и знания, безвъзвратно загубени.
Никой не знае защо людете разгневили Богинята, но гневът й се стоварил върху предците ни. Земята се разтреперила и огромни вълни се понесли към градовете, потапяйки ги в бездните. Оцелелите се изтеглили на тоя остров. Всички очаквали думи на подкрепа от жрицата-майка, но тя мълчала скръбна. Без да иска, посветената се спънала в едно ведро, където се плискала негодна за пиене морска вода, бръкнала с пръст и вкусила солта.
- Езеряни! Кибела ни наказа за гордостта, но в замяна ни даде нов дар –солта! Тя ще ни донесе бъдеще!
Тъй и станало. Отново се издигнали къщи и градът укрепнал и забогатял от търговията. И нека Богинята- майка ни дарява с мир и хляб и занапред!” – завърши жрицата.
Тя забеляза как от очите на Тиана капят сълзи.
- Защо плачеш, дъще? – рече Семела и погали момиченцето по косата.
- Плача за... козите. Те се издавиха тогава.
- Тогава? От...откъде знаеш това?
- Ами то...се виждаше...
- Хммм. Тебе трябва да наблюдавам изкъсо, момиче.
- Както кажете, майко.- рече Тиана и изтри сълзите си.
Тя не й каза за видението на потъващия храм със статуята на Богинята.
Потоците на времето се завъртяха около нея, изтъкавайки съдбата й.
ххх
Археологическите разкопки са показали, че действително кръглия храм на Кибела е бил на най-високо място. Имало е градоустройствен план с улици и една централна, която се е спускала надолу. Жителите имали руническа писменост и занаяти. Историята за Потопа на това място е също мнение на археолозите, но водите са настъпвали 2-3 дни и е имало време да оцелеят.

Пролетни вълнения

Редуваха се луните и слънцата. Мирните дни течаха неусетно за децата от Езерния град. В края на седмото си слънце, всяко от тях получаваше червена ленена препаска на косата си –знак, че може да се учи на занаят.
Дара отиде при рибарите, тъй като и семейството й имаше от поколения връзката с морските селения. Звезда и Петра работеха на нивите. Тиана се върна при своята приемна майка-тъкачка и трите й дъщери.
- Усещам те, момиче и знам какво те чака. Но първо доста ще потъчеш- това ще те научи на търпение и съсредоточаване, каквито изобщо нямаш!- отсече Семела.
Редуваха се луните и слънцата и в сърцето на момичето узряваше обичта към Евкадрон.
Тиана остави костената совалка и се вгледа в творението си – беше наметало, изобразяващо града, езерото и рибарски лодки. Нямаше да го довърши до прибирането на Евкадрон от първия му лов, но сигурно щеше да му го подари по друг повод.
Уморена от взирането в нишките, девойката реши да се изкъпе в лимана и се насочи по навик към любимата си скала. Захвърли дрехите и скочи в примамливата свежест на водите.
Неочаквано се чу как още едно тяло цопва след нея. Известно време глава не се показа и Тиана се уплаши да не би някое малко дете да се е удавило.Нещо я дръпна за краката и чак тогава се показа съвсем друго лице, вместо желаното.
- Хомин! Защо не си с ловците? – ни в клин, ни в ръкав рече момичето.
- Хе, аз съм син на търговец на сол! Не ми трябва да ходя из шубраците с лък и копие- такъв прост занаят. Ще наследя татко си и... ще те взема.
- Вземеш? Аз да не съм ... риба? Махни се от мен!
Кипяща от гняв, Тиана го отблъсна и се затича към мястото, където бе оставила дрехите си. Когато стигна до тях, тя видя кръвта, стичаща се по краката й. С уплашено изражение девойката се обърна към Хомин.
- Ха-ха! Ти не си вече момиченце. Бягай,бягай! Но ще си моя ...- извика подигравателно след нея момъкът.

Х х х

Настъпиха топлите дни и пинията –цвета на Богинята-майка разцъфна в двора на тъкачницата.
Надвесени над рамките с кросно, четирите девойки пееха и тъчаха. Наближаваше празника на Девите и всяка от тях трябваше да покаже майсторството си пред жрицата.
Всяка сутрин Тиана отиваше на Стражевата скала и се молеше на Богинята-майка. Погледът и сравняваше гледката с изобразеното на плата, но няколко пъти се случваше съвсем друго. Гледайки изгряващото слънце, тя усещаше единството си със скалата, въздуха и морето. Девойката не усети тихите стъпки на жрицата зад нея.
- Е, усети ли? – попита направо святата жена. – Сливането?
- Откъде разбра? – ахна Тиана – Да, няколко пъти вече се сливам с гледката.
- Няколко? – повдигна вежди Семела- Не само днес? Добре, много добре. Продължавай така всеки ден, пък ще видим...
Когато жрицата си тръгна, девойката отново подхвана нишката на духовното сливане, все едно запридаше невидима картина. Умът й се понесе леко по талазите на времето и тя видя любимия си Евкадрон с наметка от лъв. Какво значеше това? Щеше ли да го има?

Х х х

В древния град наистина е имало разделение по занаяти. Имало е дори ковачи и златари.
Златото е обработвано по същия начин, както при Варненския некропол. Възможно е да става дума за една и съща цивилизация, наричана условно прототраки.

Празникът на Девите

Празникът на Девите. Този път пред Богинята се представяха десет момичета, получили лунно кървене - радост за родителите им и жрицата.Всяка девойка носеше в ръцете си бяла роба и венец от цветя и дъхави билки, както и доказателство за своите умения.
В тържествена колона те вървяха след Семела към Свещеното езеро, пеейки химни за Богинята. Спряха пред водите на водопада и зачакаха думите на жрицата. Мнозина потреперваха – от вълнение, страх или утринния хлад.
- Време е! – изрече Божията наместница с дълбок и силен глас.
Девойките свалиха одеждите си и плахо нагазиха в езерото, вървейки след нея към водопада. Зад завесата от струи ги очакваше тайнството – в пещерата бе статуята на Богинята-майка, достолепно седнала на своя трон, отвъд всички времена.
- Я да видим сега коя какво е свършила! – рече жрицата.
Всяка от девойките поднасяше своя дар, който сама бе приготвила.
Момичето на ковача поднесе нож, който сама бе изковала.
- Хммм. Нож е нужен за всяко домакинство. Но повече бих се зарадвала на мотика или вила.
Тиана и трите дъщери на тъкачката пристъпиха с платове в ръце.
- Здрави и красиви. – отсъди Семела- И как нито една не се сети да направи някаква дреха?
Момичето на златаря- Лиана показа брошка, направена от камък камея, под формата на цвете.
Девойките ахнаха от невижданата красота на каменното цвете.
Рибарката Дара разгъна с гордост мрежата, която бе оплела.
Петра и Звезда поднесоха кошница с питка, украсена с ръкойка житни класове около нея.
Когато Тиана коленичи на свой ред пред Богинята, сякаш за миг зърна усмивката й.
В пълно мълчание девойките се върнаха на брега. Жрицата облече на всяка бялата роба и постави венеца.
- Сега вече сте жени! Но да не си мислите, че сте кой-знае какво!Това съвсем не значи, че трябва да се втурнете към своите избраници и да ми надуете главата за женитба! Ще станете майки, когато сте готови!
- Какво значи- готови? – попита плахо една от девойките, дърпайки свенливо плитката си.
- Една майка трябва да може да храни и облича семейството си, да се грижи за поминъка и припасите. И какво още, че казах много неща наведнъж?
- Духът! – подсети я Тиана.
- Да- духът! Майката на семейството трябва да обучава децата на традициите и да съхранява спомена за дедите. С една дума- да се грижи за духовете на рода, за тяхното израстване.
- За духовете? – извика Лилия с облещени очи.
- Сега не разбирате тия думи, но ще дойде време да разберете. Мнозина от вас не са овладяли съвсем занаята си и трябва усърдно да залягат над него. И да не идвате при мен с молба за вричане, без да сте направили най-малко по три ката дрехи за себе си и избраника си! Честито! Вие сте одобрени от Богинята! Нека празнуваме!
Сякаш събудени от сън, девойките се засмяха и запрегръщаха. Забързаните им стъпки ги отведоха към родителите, които им поднасяха подаръци.
Тиана не знаеше какво ще получи от приемната си майка-тъкачка.
- Почакай! – спря я жрицата- Този дар е от мен.
Тя постави на врата й кожена каишка, на която сияеше прозрачен кристал във всички багри.
- Нека това ти помогне в сутрешните молитви към Богинята! – поясни Семела- Да не си мислеше, че ще те превъзнасям с похвали? Ако искаш да се вречеш на Богинята, трябва да си скромна! А сега- марш от очите ми, че ме изморихте

Сърце на лъв

Денят след празника на Девите се оказа не по-малко радостен. Момчетата-ловци се завръщаха от горите на запад, носейки богат улов.Тиана се затича към моста, опитвайки се да зърне Евкадрон между развълнуваните мъже и посрещачи. Беше облякла синята си роба, а в косите си бе вплела цвят на пиния.
Ето го- понесъл с трима младежи лъв, увиснал на два пръта, поради тежестта си.
Младите ловци положиха убития дивеч пред вожда и множеството се смълча.
- Справили сте се отлично, мъже! Защото от тозиден вече не сте момчета! Кой нанесе смъртоносния удар на лъва?
Евкадрон коленичи и сведе глава пред стария вожд.
- Добре. Сърцето и кожата на лъва са твои. Ти показа лъвска храброст и сила.
Младият ловец се изправи, под одобрителните възгласи на своите другари.
Тиана се шмугна в тълпата и успя да го докосне по ръката, въпреки навалицата.
Младежът извърна глава и се усмихна, но трябваше да приеме поздравлеинята и последващото пиршество.
Девойката въздъхна. Имаше време до изгрева на луната.

Х х х

Тиана застана на Стражевата скала, загледана в лунния диск. Безмълвна молитва потече от сърцето й към Богинята. Щеше ли да има своя избраник?
Една ръка погали косите й, по-нежно от вятър. Девойката се обърна и прегърна Евкадрон. Сърцето й затуптя лудо, когато се целунаха.
Любиха се в лунните води, забравили за всичко и всички. Бяха само двамата и друго не беше нужно...
Когато остана сама, Тиана отново отправи молитва към Богинята. Внезапно усети как кристалът на врата й се нагорещява и започва да свети.
Тя видя ослепително бялата гореща колона светлина, спускаща се връз нея и усети ласката на Кибела. Благославяше ли тя връзката й?
Внезапно пред очите й се заредиха бъдни картини- Евкадрон с амулета на вожда-нож от еленов рог на врата.Евкадрон- издъхващ в обятията й.
- О, Богиньо, спаси го!- промълви Тиана.
От очите й закапаха сълзи. Тя го имаше и щеше да го загуби...

Нападението

Тиана отметна завивките, заедно със съня, който изтече изпод клепачите й. Беше сънувала нещо, но само усещането за нещо съдбовно за племето остана в утринните мисли.
Навесът на тъкачницата бе разположен почти на брега, близо до плаващия мост. От него се виждаше хубав изглед към залива и рибарските лодки, който отморяваше напрегнатите очи на тъкачките. Но в утринната дрезгавина мъглите скриваха гледката.
Тиана се отправи към Стражевата скала за утринната си молитва. Нещо не беше наред, но какво?

Х х х

Най-напред злото бе усетено от козите. Сестрите Звезда и Петра отвориха сънени портата на кошарата, за да разберат какво се е случила. Внезапно една ръка хвана Петра за кръста, а друга запуши устата й. Ужасена, сестра й заблъска с юмруци нападателя, докато хватката се отпусне.
Изглежда, нашественикът не бе забелязал втората девойка и падна, държейки главата си.
Сестрите се завтекоха по утъпканата пътека към моста, но в един момент се спряха. Виковете на странниците наближаваха, но в къщата бяха останали родителите им. Петра се обърна и понечи да тръгне обратно, но Звезда я спря.
- Късно е!- пламъците се издигаха високо от бащината къща.
Двете се впуснаха към моста, но такъв нямаше. Езеряните от града бяха прекъснали връзката със сушата. Те се прегърнаха и скочиха в ледените буйни води...

Мидяни и магове

- Не знам дали да приема - тъкмо казваше Евкадрон на Тиана - Приемник на вожда – един обикновен ловец...
- И какво от това? Знам, че ще се справиш! Просто трябва да бъдеш себе си, да продъжиш по същия начин! – решително отвърна любимата му.
- Но какво ще кажат старейшините? – въздъхна момъкът.
От скалата можеха да се чуят бойните викове край пристана, но чии бяха те? Кой ги нападаше?
- Бързо! Иди при жрицата! – почти нареди Евкадрон- Аз ще събудя вожда и приятелите си.
Х х х

Шатрата на вожда бе близо до езерните води, където водата бе сладка. Лиманът не предлагаше кой-знае каква гледка, макар че можеше да се чуе шума на водопада при Свещеното езеро.
Вождът, макар и с побелели коси, все още имаше яки мишци и добър слух, грабвайки копието си. Евкадрон му кимна и му помогна да закопчае наметалото си. Стражевата скала бе надвиснала отгоре и от върха й се чуваше медния гонг на жрицата сред утринните мъгли.
Задъхан при тях дотича Бората – огромен като мечка войн, държащ страховита брадва.
Явно, че трябваше да се оправят сами, докато пристигнат другите войни.
- Мостът! – досети се вожда.
Нямаше нужда от разяснения. Тримата се затичаха към тъкачницата по брега на реката. Няколко от пришълците вече бяха нахлули в града и опожаряваха навеса на тъкачките. Дъщерите на тъкачката- Рея и Пламка се бяха покачили на покрива и храбро стреляха с лъковете си, все едно изтъкаваха смъртоносно везмо за враговете. Майка им и сестра им Елица лежаха мъртви на прага.
- Езеряни! – изрева бойния вик Бората и се превърна в едно с острието на брадвата си.
Евкадрон се покачи също на покривите. Той потупа по гърба едното момиче и посочи към прииждащите по моста. Рея отметна дългата си плитка, без да забелязва раната на бузата си и му кимна. Трябваше да се спрят нападателите, докато вожда си свърши работата. Бората се беше счепкал в битка с двама едновременно, все едно танцуваха смъртоносен танц. Единият нападна внезапно, но ръката му бе посечена от храбрия войн. Другият обаче бе далеч по-опитен и запристъпва внимателно, без да сваля поглед от брадвата.
Вождът започна да сече въжетата на дънерите на моста, но бе уцелен от няколко стрели. С последни сили той замахна и трупите се понесоха по течението, но заклещиха крака му.
Бората му се притече на помощ, бутайки със всички сили дънера и двамата паднаха във водата.
С мокри дрехи те се бореха с течението и излязоха с труд на брега. Вождът бе пребледнял и кракът му бе премазан. Двамата с Евкадрон го облегнаха на една греда на тъкачницата.
Погледите им се насочиха към отсрещния бряг, но вместо нападателите те видяха двете девойки и им замахаха. Близначките се спогледаха и скочиха в буйните води. Те сякаш успяха да избегнат стрелите на идващите след тях войни, но един шаман се изстъпи напред и от жезъла му заизлизаха огнени топки, които подпалиха някои сламени покриви.
Една огнена топка опърли косите на Петра, която плуваше отачяно с отпуснатото тяло на сестра си. Струваше й се, че плува цяла вечност сред дима и силите я напускаха.
Могъщата ръка на Бората издърпа безжизеното тяло на Звезда, заедно с нея.
Евкадрон искаше да поздрави своят съратник, но не посмя, гледайки тревожното му, покрито със сажди лице.
- Лошо! – рече великанът и се изхрачи - Имат маг!

Козните на битката

Тиана нахлу в храма, но жрицата беше вече будна.
- Помогни ми, дъще! – рече Селена.
Двете хванаха големия меден тимпан и го откачиха от стената.
Сетне заситниха под тежестта му към скалата.
Звънът на тимпана огласи спящият долу град за опасността.
С развети прошарени коси, жрицата на Кибела не преставаше да бие тревога.
Долу заизлизаха сънени хора, кой грабнал дете, кой оръжие.
Тиана се загледа към моста, където кипеше битката. Мостът бе освободен и тя въздъхна облекчено- пътят на нападателите бе прекъснат. Все повече се чуваше и бойния вик на езеряните, преследващи останалите в града врагове.
Но козните на битката не бяха още наклонени към победата. В групата на отсрещния бряг се показа техния шаман и заразмахва жезъла си, напявайки магично. Огнени кълба заизлизаха от жезъла и поразяваха сгради и хора.
Без да се колебае, Тиана се затича към храма и донесе огърлицата с трите черни небесни камъка на своята Учителка.
Семела започна молитва, която послушницата не бе чувала. Тя разпозна само една дума от древните – ателантес. Магичните камъни заплуваха във въздуха и между тях пробягнаха мълнии. Тиана можеше да види етерния щит, който се образуваше. Жрицата започна да отбива с него огнените ядра на мага, но не за дълго.
Щитът ставаше все по-малък и тънък под ударите на злия магьосник. Внезапно едно огнено кълбо удари тъй силно, че и двете бяха пометени чак до храма.
Тиана се изправи и се опита да свести Семела, но беше напразно.
Гневът закокочи в гърдите й и тя се изправи решително. Посветената позволи на Светлината да се влее в сърцето й, както бе научена. Този път енергията бе тъй силна, че ръцете й засветиха. Тиана изпрати ослепителната струя светлина към мага, който изненадан сложи ръка пред очите си, загърчи се и се стопи.
- Свърши се! – прошепна тя и се отпусна изтощена до Учителката си.

Х х х

- Падна! Езеряни – напред! – извика Евкадрон и заедно с неговите момчета преплуваха лимана, подкрепяни от стрелите на жени и старци.Друга група бе заобиколила през Свещеното езеро и хълмовете, за да ги изненадат в гръб.
С викове мидяните обърнаха на бягство, застигани от безпощадните удари на брадви и копия. Нито един от тях не достигна до двата им кораба, закотвени край солниците.

Х х х

Великанът Бората прегърна вожда и леко като перце го понесе към шатрата му. Няколко бойци се опитаха да му помогнат, но той изръмжа.
Поставиха го на постеля от елхови клони навън, както бе пожелал.
Евкадрон просна пред нозете на вожда единствения пленник.
- Казвай! Кои сте вие? Що дирите тук?
Пленникът изгледа наобиколилите го с изгаряща омраза.
- Ние сме маги! Това е само началото! Ние ще дойдем пак за жрицата на Светлината!
Внезапно той хвана опряното в него копие, заби го в гърлото си и затихна.
Със синкави устни и последни усилия, вождът свали амулета от шията си – свещен нож от еленов рог и го подаде на Евкадрон.
- Давам ти този нож, принадлежал на дедите ни! Пази родната земя, пази езеряните!
Погребаха го близо до водопада на следващата сутрин, след като цялото племе се беше простило с него..

Трудни избори

Съветът на старейшините заседаваше три дни след подобавщия за вожд траур.
- Кой- Евкадрон ли? Та това хлапе още няма мустаци, камо ли да командува някого! Трябва ни ветеран, добър войн! - рече хитроумният Крум, намигайки на прославения в битката Бората.
- Вижте го- той има само една роба на гърба си! Какво са мускулите ?Тука трябва човек с имане и опит, а защо не и сина ми? – отсече тежко търговецът на сол- най-богатия в града.
- Ха- Хомин! Че колко върхове на копия е взел той от враговете? Или се криеше като един страхливец? - неочаквано нападна Бората.- Вождът трябва да има не само мускули като мен, но и ум. Хлапето го доказа. По-добре смел, макар и неопитен младеж, отколкото един пъзльо!
- В крайна сметка...- вождът му даде ножа.- рече глухо Моав.- Тъй е писано да стане.
Най-старият от Съвета изтръска лулата си в огъня, в знак че е свършил с мнението си.
Тъй везните наклониха към Евкадрон. Старейшините излязоха тържествено от шатрата на вожда.
- Съветът реши! – обяви най-старият от старейшините - Евкадрон, коленичи!
Младежът застана на колене, смирено свел глава. Стареят постави свещеният нож от еленов рог на шията му.
- С този свещен нож даваш ли обет да пазиш земята и племето?
- Давам го! – рече твърдо Евкадрон и поряза дланта си с ножа. – Нека кръвта ми стане едно с тази на дедите и ако трябва – да я пролея до сетната капка за земята и племето.
- Тогава стани, вожде на езеряните! Стани и ни води! – рекоха в един глас седмината стареи.
Този вълнуващ ден бе паметен за Евкадрон.

Х х х

Храмът на Кибела се беше превърнал в лечебница за ранените в битката. На една постелка лежеше старата жрица, ранена от коварния маг. Изгарянето бе поразило лявата й ръка и лицето отляво. Лечебната енергия на Тиана обаче не можеше да изцери стореното, а само да облекчи страданията й.
- Какво стана, дъще? Отиде ли си мага? – бяха първите думи на Семела, когато се свести.
- Убих го! Убих го със ...Светлината! – отвърна колебливо послушницата.
- Ти си го...О, Богиньо! – изпъшка жрицата.
- Какво – грешно ли е? – ококори очи Тиана.
- Святата светлина се използува само за добро. Но във времена на бран...Не, не е грешно.
- Защо магите споменаха теб?
- То е стара борба между тъмните и светлите, откак свят светува...Мнозина жрици са загинали от ръката на тъмните...
- И сега- какво?
- Ти трябва да станеш моя приемница и да обучиш седем жрици – за седемте велики града!- хвана я тя като удавник-сламка.
- Но то сигурно са останали само руини...
- Не, не и не! Кръвта на Атланта е силна! Трябва да има нови градове, макар и не тъй величествени като прежните. Обещай ми!
- Това е непосилна задача за сам човек – промълви Тиана.
Семела замълча, усещайки, че е казала твърде много и твърде рано.
Младата й ученичка продължи да лекува раните на пострадалите. С тъкачеството се беше свършило. Готова ли беше за Кибела?

Запечатано в сърцата

Както винаги, Евкадрон и Тиана се срещнаха на скалата.
- Привет, вожде! – подкачи го послушницата.
- Ти като че ли единствено не се радваш за мене. Всъщност, не знам дали да се радвам или да скърбя дали ще се справя. – отвърна тъжно младежът.
- Ще съумееш! – каза отривисто Тиана.
- Хайде де ! А пък ти ще си жената на вожда!
- Аз? Няма ли да ти дадат щерката на златаря? Тъй подочувам аз сред жените...
- Но аз ... не съм се съгласявал...
- Такава е и волята на Богинята. Не ни е съдено да бъдем вречени.
- Ти какво – вече вдъхната от Богинята ли си станала? Но тогава...ти никога не можеш да бъдеш моя.
Евкадрон се оттегли с наведена глава, замаян от неприятните новини. Вожд и съпруга – не можеше да има и двете...

х х х

Дебнейки зад храстите, Хомин изгледа с омраза своя съперник и крадешком пристъпи към обекта на страстта си.
Тиана се сепна, замислена над предишния разговор.
- Е, не станах вожд, но теб ще те имам! Още сега! – рече натрапникът, опитвайки се да я прегърне.
Хубавицата се изплъзна ловко, хвана го за ръцете и го погледна право в очите.
- Няма! Не можеш да ме имаш?
- И защо? Заради един голтак? Аз ще те обсипя с накити и хубави дрехи, ще бъдеш най- богатата жена в града и всички ще ти се кланят!
- Не ти ща имането! Казвам ти, не можеш да ме имаш!
- Ти...ти и проклетата ти мания по Богинята !
Хомин се нахвърли отново и я събори на земята. Двамата се затъркаляха от скалата по нанадолнището към храма.
Внезапно нечии крака спряха лудата въртележка и един жезъл се опря в гърлото на насилника.
- Стой, безумецо! Тя наистина е вречена на Богинята!
Младежът с ужас гледаше обезобразеното от огъня лице на жрицата.
- А сега се махай, коварно псе!
Семела подаде ръка на ученичката си и изръмжа нещо неразбираемо на древния език.
- Връщай се в храма! Гледай я ти- да се занася по мъже! Или съпруга – или вречена на Богинята – не може и двете! Тази вечер хубавичко си помисли! Утре ще те калесам –или никога! Хубава работа!
Тиана трябваше за запечата в сърцето си скъпите спомени. Щеше ли да бъде това достатъчно?

Посвещението

Облечена в бяла роба и празничния си колан с мъниста, Тиана застана по средата на храма . Чувстваше се спокойна, защото бе направила своя избор. Всъщност – беше го направила много преди това, без да си дава сметка за бъдните последици.
Жрицата гледаше одобрително как ученичката й оформя стълб от светлина над главата си. Тя хвана ръцетей и двете продължиха по светлинния път все по-нагоре.
Там – в небесните чертози духовете им застанаха пред Богинята-майка, седнала величествено на своя трон. В краката й бе коленичил лъв.
- Заклеваш ли се да служиш на Майката на вси майки, до сетния си дъх? – думите сякаш дойдоха не от Семела, а от самата богиня.
- Заклевам се.- прошепна Тиана
- Заклеваш ли се да пазиш племето и паметта на дедите?
- Заклевам се.- отвърна по-уверено послушницата.
- Заклеваш ли се да се грижиш за духовете на племето – на земята и небото?
- Заклевам се.
Ясната свещена светлина обля Тиана до всяко кътче на духа и плътта й. Спомените за прежните жрици се вляха като порой в съзнанието й- времена на борби и съзидание. Толкова лица, толкова чувства, грешки и отстояване!
Тя отвори очи и видя сиянието около себе си.
- От днес ти не си повече Тиана, а Семела! – рече тържествено старата жрица и постави на шията й амулета с трите небесни камъка. Щом докоснаха кожата й, камъните станаха искрящо бяли, както светлината около нея.
Бившата Тиана се поклони и целуна ръцете на онази, що я обучи.
- Ти си се казвала Рея, нали? – прошепна тя с премрежени от сълзите очи. – Ти си истинската ми майка?
- Истина е.- въздъхна Рея.- През целия си живот съм те гледала отдалече и помагала, колкото може, но жриците не бива да имат деца. Беше тайна, отнесена в отвъдното от баща ти и приемната ти майка- тъкачката.- Истина е, дъще.
- Защо не си ми казала?
- Щеше да те отклони от пътя ти. Писано ти е да обучиш седем жрици- за седемте града на нашия народ. Закълни се!
- Заклевам се!
Старата пророчица отиде до северната стена на храма, натисна нещо и отвори една ниша. Вътре бяха подредени множество рула свитъци.
- Това е останало от древните ни градове.- обясни тя.- А този свитък е картата, където са се намирали. Работа за цял живот! А сега ме отведи при скалата!
Двете тръгнаха към молитвената скала безмълвни. Нямаше думи за чувствата, които изпитваха.
Рея натежаваше все повече на ръката на младата жена, но успя да стигне до мястото, дишайки тежко.
- Виж! Това всичко е твое- земя, хора и съдби! Да се грижиш добре за него! А сега ме остави, да се простя с Богинята! Ни дума повече!
Тиана-Семела искаше да каже нещо, но жестът бе категоричен. Храмът – новото й обиталище я очакваше.
На следващата сутрин на скалата нямаше никой, нито в подножието й.
Богинята бе прибрала своята повереница...

Да бъдеш жрица

С бялата си роба и амулета с небесните камъни, Семела се спускаше с вдървени крачки към града. Как ли щяха да я приемат?
Замислена, тя вървеше по главната улица, която плавно надолу водеше до площада, следвана от погледите и шушукането на тълпата.
- Гледайте я! Тя ли е жрицата? – сочеше една едра жена, излязла от дома си.
- Не виждаш ли, жено? Тя носи амулета! – троснато отвърна съпруга й, сваляйки шапка.
Новата жрица се покачи на стария камък- навярно остатък от градеж преди Потопа, който служеше за отправяне на съобщения.
- Ти ли си новата жрица? – попита с тъничко гласче едно малко момиченце от раменете на майка си и мнозина се разсмяха.
- Това, че носиш амулета съвсем не означава, че си такава! Доскорошна тъкачка и хоп- жрица! Как ли пък не! – изстъпи се Хомин, гледайки злобно.
- Вижте я! Тя е откраднала жреческите атрибути! Къде е Семела? – посочи я с пръст Крум.
- Майка Семела ме посвети на Богинята и си отиде при нея - каза тихо Тиана - Сега се наричам Семела, като нея.
- Думи, думи...- рече един от старейшините - някой видял ли е церемонията? Как ще го докажеш?
Младата жена на каменния подиум се разгневи, но не трябваше да показва чувствата си. Тя задиша бавно и дълбоко и издигна ръце нагоре, призовавайки Светлината.
- Слушайте езеряни! – гласът й звучеше гръмовно – Аз съм вашата жрица! Или не вярвате в Богинята?
Трите небесни камъка на гърдите й заискряха ослепително бели и множеството ахна. Някои дори коленичиха пред избраницата, а други гледаха, зяпнали уста.
- Моята майка ми завеща да работим за укрепването на града и всеки да работи според занаята си за него. Ние ще въздигнем старата слава на древните по плът и кръв!
- Хайде де! Една доскоро разпътна жена да ни кара да си оставим поминъка и да й работим!- рече Хомин и се изплю- Без мен!
Сред занаятчиите се понесе ропот.
- Няма да искам нищо повече от същия този поминък. Просто той може да бъде ...подобрен.
Дедите са ни оставили безценни писания от древни времена, които можем да използуваме.
- Защо чак сега узнаваме за това? – прекъсна я строго Моав.
- Може би не сме били готови - вдигна рамене Тиана – Но още един обет дадох на Семела, освен трите клетви към Богинята. Трябва да открием и въздигнем всичките седем града на нашия народ! Да станем едно!
- Тази задача иска много преговори и подготовка. Трябва да се пътува не един и два пъти до незнайните градове, с храна, хора и оръжие. Може и цял живот да не стигне! – рече малко разочаровано Евкадрон.
- Защо? Нашия град и два съседни ги знаем и търгуваме с тях – ненадейно подкрепи идеята търговецът на сол и важно поглади брадата си.
- Остават четири. Чувал съм за далечния Кабиле от търговците. Но дали е приказка или не...- добави стария Камен - Там имало голям храм на Богинята...
- Като за начало- стига! – отсече Семела- Идеята за съюз на градовете ще се обсъди в Съвета на старейшините. Всичко, угодно за града. Евкадрон, тръгвай с мен!
Респектирано от речта на новата жрица, множеството им стори път.
Беше време от приказки да се премине към дела, за да стане приказката реалност. Колкото и мъчнотии да ги очакваха, двамата знаеха, че ще ги преодолеят. Но къде бяха останалите градове на древните?

На карта и на истина

Евкадрон със страхопочитание разгъна свитъка с картата на великите седем града на езеряните. Очертанията на някогашното езеро , станало море не бяха познати.
- Несъмнено, ние сме тук- рече жрицата и забоде пръст в устието на реката.
- А това са другите две поселища, с които търгуваме – досети се младият вожд.
- Другите четири навярно трябва да се търсят по-навътре в сушата, която сега е бряг.- рече Семела и сложи кръстчета срещу древните градове.
- Все пак донякъде картата ни помага за разстоянието. – каза търговецът на сол, поканен също в храма.- Ако съдя по изображението- един пръст от брега е един ден път с лодка.
- Това е близо цял месец отиване и връщане, ако трябва да обиколим всички.- рече Евкадрон.
- Нужни са и доста припаси .- добави жрицата.- Ех, ако имахме по-големи кораби...
- Стой! Корабите на мидяните! Някой знае ли какво е останало от тях? – сепна се търговецът.
Тримата бързо излязоха от храма и погледнаха от скалата към солниците. От там се виеше пушек. Бяха ли закъснели?

Х х х

Групата младежи се забавляваше на корабите. Едни скачаха от бордовете и после се покатерваха по въжените стълби. Двама души бяха запалили факли, опитвайки се да влязат в помещенията на кораба. Без да иска, единия насочи факлата си към платното, което започна да гори с буен огън.
- Еха- как гори! – рече той, без капчица безпокойство.
- Бързо-скачайте! – извика предводителят им и младежите бързо заплуваха към брега.
На брега ги очакваше изненада- жрицата, вожда и десетина войни от племето.
- Безумци, какво сторихте? Тия кораби ни трябват!- извика Семела.
Всички мъже заплуваха обратно към задимените кораби. Едни подаваха морска вода на покачените на палубата. Други се сетиха да отсекат мачтата с пламтящите платна.
Пожарът беше потушен, но обгорелите дървета на палубата, както мачтите с платната бяха сериозна повреда.
- Доста работа за дърводелците.- прецени Крум, който сам беше такъв.
- И за тъкачките.- добави Семела, държейки парче опушено платно.
- Толкова за отплаването веднага.- рече Евкадрон и захвърли ведрото.
Картата бе една мечта, но истината бе сурова.

Х х х

Трябваше да мине цяла луна, за да се приготвят. Дърводелците поставиха нови греди на мястото на изгорелите. Тъкачките си избодоха очите, но направиха нови платна, които гордо се вееха на корабите. Вдъхновени от работата, младежите, виновни за пожара бяха започнали да правят още един кораб, измервайки внимателно всяко късче дърво и неговите сглобки.
Настъпи денят на заминаването. Трите кораба отплаваха тържествено от солниците, съпроводени от ръкомаханията и виковете на племето за сполучливо плаване.Семела гледаше отдалечаващите се платна, замислена над бъдното.
- Седем. Трябва да са седем.- прошепна тя.
- Кои? Градовете ли? – попита я Моав старейшината.
- И градовете, и корабите, които са ни нужни, за да обединим народа на езеряните. По един кораб за всеки град.- обясни жрицата.
- Добра работа за младежите, вместо да правят бели.- подметна Крум.
Евкадрон гледаше отдалечаващия се роден бряг. Какво ли ги очакваше зад синкавата мараня на неизвестното?

Стопанката на Езерния град

Да управляваш едни град се оказа далеч по-сложно дело, отколкото домакинството на едно семейство. Дните на жрицата бяха изпълнени с най- различни задачи, изискващи ежедневно решение.
Най-напред тя отиде да види нивите и кошарите на брега, за да научи какви са хранителните припаси на града от зърно, мляко, месо и вълна.
Реколтата от нивите беше слаба, тъй като се напояваха ръчно с ведра. Идеята да се насочи водата от един от планинските притоци на реката беше на хитроумния Крум.
Работата беше тежка и каналът беше изкопан за цяла луна от мъжете. Дърводелецът направи жлебовете , с които водата се насочваше от канала към нивите.
Семела взе от търговеца на сол имената на занаятчиите и нуждата от суровини, както и излишъците, с които можеха да търгуват. Бащата на Хомин се оказа разумен и сговорчив човек, за разлика от сина си. Под негово ръководство нещата за продан се складираха в каменна къща, съвсем близо до пристана, така че да могат да се натоварят на лодките.
Работата по обучението на децата също отнемаше време, но то преминаваше неусетно. Жрицата обичаше да гледа любознателните очи на хлапетата и да отговаря на въпросите им, колкото можеше по-мъдро.
В един от древните свитъци тя видя рисунка на голямо духало за ковачите. Семела повика Крум, кожарят Петър и двамата ковачи.
- Не е лесно за направа, но ще вдигне още горещината.- шепнеха си ковачите.
- Кожата трябва да е хем здрава, хем гъвкава- рече кожарят.
- Само аз ли не се оплаквам? Ама че мърморковци! – засмя се Крум.
Бяха тръгнали да излизат от храма, когато един от ковачите се обърна.
- Що за неща да ковем с това? Оръжия или мотики?
Жрицата се замисли и въздъхна.
- И двете. Правете и двете....
Времето за общение с Богинята бе малко и я изпълваше със сила за следващите нужди на града и обитателите му.
Видения нямаше.
Но най-скъпата гледка бяха корабите, които се показаха на хоризонта.

х х х

Евкадрон гледаше с копнеж родния бряг. След цяла луна време той му изглеждаше най-красивото и гостоприемно място на света, макар че трите града, които посетиха да бяха приятелски настроени.
Той имаше с какво да се гордее. Съветът на старейшините на всеки един град прие с радост идеята за съюз срещу нахлуващите племена от изток и юг. Търговците пък натовариха корабите със стоки, като му предадоха свитъци със желаните неща за търговия.
Но най-чудна бе новината за вълшебния град Кабиле. Мълвата се оказа истина, с която щеше да зарадва Тиана. В сърцето си той не можеше да я нарече другояче.
Ето я на пристана – помургавяла от слънцето и отслабнала от грижите, но все така усмихната.Прегърнаха се, а после се отдръпнаха смутени.
- В мислите и молитвите си бях с теб.- прошепна Семела-Тиана.
- И аз .- отвърна също тъй тихо Евкадрон. – Имам чудесна новина за теб. Градът Кабиле наистина съществува и там имало голям храм на Богинята.
- Следващият път ще дойда с теб.

Гостоприемни брегове

Нужни бяха две луни, за да се подготви следващото плаване към неизвестните градове. През това време корабите отиваха и се връщаха от трите града, натоварени със стоки, хора и новини.
Опитните каменоделци от Круни бяха започнали да правят светилище на Богинята-майка в своя град.
Пътници донесоха вести и за други градове- Атия, Тера и Бултико- далече на юг по брега.
Този път в пътуването до новите три града реши да участвува и Крум .
- Еми стига съм дялал греди- редно е да ги пробвам!- беше рекъл той, поглаждайки борда на кораба.
Макар да се страхуваше от лодки, войнът Бората също прие приключението по вода.
Ръмжейки под нос, той прибра вещите и оръжията си в торба, страхувайки се да не паднат в бездните.
Евкадрон и Тиана имаха много работа по натоварването на корабите и рядко имаха време да разменят някоя дума, различна от обсъждането на нужните хора, оръжия и припаси.
Пътуването до Атия беше продължително. Трудно заобиколиха високия скален нос, след който се откриваше голям залив. Жрицата гледаше възхитена красивата гледка, която се откриваше пред очите й. Един залив, бреговете на който криеха толкова неизвестни. Колко голяма бе родната земя преди Потопа? Изображението на картата съвсем не можеше да се сравни с величието на тези лазурни брегове.
Рибарското селище се беше разпростряло нашироко по брега. Жителите му се стекоха към пристана, учудени от трите големи кораба и странниците.
За изненада на Евкадрон, те говореха същия език, макар и малко по- мек. Лицата им не бяха лица на чужденци, сърцата им не бяха студени към езеряните.
Другата изненада бе за жрицата – заведоха я в гората, където имаше статуя на Кибела-малко по-голяма от човешки ръст и издялана от черен камък. Жертвена купа от същия камък беше положена в нозете на богинята.
Вечерното пиршество беше изключително приятно. Тиана вкусваше от непознатите плодове- нарове, смокини и маслини. Тя си помисли дали тези дарове на богинята биха могли да растат сред блатата, но я отхвърли – навярно бяха нужни много топлина и слънце.
На третия ден пристигнаха и хора от Тера и Бултико, дочули вестта за истинска жрица.
Предвождаше ги един старец, прегърбен и подпиращ се на тоягата си.
- Прекланам се пред теб, дъще на Богинята! – рече той , но не носеше дар – Моят дар е пътят към руините на Кабиле, предаден ми от бащата на моя баща.
- Далече ли е? – попита Бората, гледайки угрижено нахапаните си от комари крака.
- Може би четвърт луна – зависи колко бързо ще се движим.
- Никой ли няма там? – учуди се Крум.
- Не зная. Ходил съм там като младеж, но друго, освен диви зверове не съм виждал.
Тиана се загледа в очите на стареца, опитвайки се да разчете някакво послание. Той казваше истината, но какво се криеше зад нея? Какво се беше случило с тайнствената легендарна столица? Кога и защо?
Внезапно тя погледна Евкадрон, подпрян на дървената ограда и за момент видя рана на лявото му слепоочие. Разтърси къдрици и погледна пак – беше си наред.
Предупреждаваше ли я Кибела? Горчива тревога изпълни сърцето й. Трябваше да го пази повече от всичко на света.Но как?

Призрачната столица

- Ето, почти пристигнахме! Това е великата река Тонзос! – рече старецът и посочи с тоягата си синята лъкатушна линия в далечината.
Вече няколко изгрева изкачваха хълм след хълм и не виждаха никаква промяна.
Евкадрон избърса с ръкав потното си чело и заби копието си, за да се подпре на него.
- Къде е града? – попита той.
- Зад завоя има брод . Там е скалния вход към Кабиле.- отвърна водача.
Тръгнаха край брега бавно, загледани в отсрещния бряг. Звуци на диви животни и птици се носеха от буйната растителност. Странно- нямаше никаква следа от човешка ръка толкова близо до селището.
- Ето! – извика Крум и посочи двете скали , пазители на града.
Тук реката стигаше до пояс и не беше трудно да се премине. Великанът Бората пъшкаше под припасите, които носеше.
Тиана не се смути от препятствието и даже изпревари всички, изстисквайки полите на робата си отвъд реката. Тя искаше първа да докосне древните скали и да усети свещения град.
Минивайки през скалния проход, пътешественици не спираха да оглеждат внушителните скали, търсейки знаци на жителите, но дори и без това бяха впечатлени от суровата им красота.
Излязоха на един площад, откъдето започваха руините на каменни къщи. Каменни стълби водеха нагоре към хълма, където беше светилището. Наистина, то беше поне три пъти по-голямо от това у дома, а покривът не беше от глина и греди, а изцяло кръгъл и каменен.
- Кой ли е покачил такъв покрив толкова високо? – чудеше се Крум.
Те напредваха бавно в древната тишина, когато чуха ръмженето на зверовете.
Хиените нападнаха пътниците от всички страни наведнъж. С щръкнала козина и кръвожадни челюсти, хищниците сякаш извираха от пресечките.
Евкадрон замахна с копието си, мушкайки първия звяр. Крум изпъшка и извади лъка си, стреляйки в по-далечните. Бората отбиваше с брадвата си хиените и ръмжеше нещо неразбрано, което можеше да се нарече бойна песен. Тиана извади старото си колие с прозрачния кристал. Той засвети в протегнатата й длан и заслепи зверовете. Някои от тях изскимтяха и спряха, станали жертви на бойците, но сетне продължиха напред.
Никой не очакваше старецът да се включи в битката, нито начинът, по който го стори.
Той повдигна тоягата си и извика силно в посока, обратна на битката. Какво ли очакваше?
Внезапно сякаш от нищото се появиха два лъва- голям мъжки и женска-албинос, които се включиха в сражението.
Никой не знаеше колко време е продължило, когато потокът от зверове секна.
Бората се беше облегнал на брадвата си, гледайки купа тела пред себе си и дишаше тежко.
Евкадрон докосна лявата си буза, одраскана кой-знае кога от нечии нокти.
Крум гледаше двойката лъвове като омагьосан, замръзнал на място, макар да не сваляше ръце от лъка и стрелата.
Старецът галеше дивите си приятели, говорейки им нежно.
- Това са Слънцегрив и Лунна лапа. Отгледах ги от съвсем малки.-обясни той
- Лунна лапа- докосната от Богинята.- прошепна Тиана- Ето, Кибела ни помага.
- Благодарим ти, повелителю на лъвове!- рече дрезгаво Ескадрон и се поклони.
- Смятам да ида до храма- рече жрицата.
- Добре е да претърсим руините тук.- настоя Евкадрон- Може би ще разберем защо са напуснали града.- Вземи Крум, ние после ще дойдем.
Още първата къща разкри хубави фрески по стените, боядисани в различни цветове. Покъщнината бе от фина керамика. Наровете, масите и столовете смайваха с умелата си изработка и украшения.
- Жалко, че изпратих Крум.- рече Евкадрон- Щеше да хареса дърворезбите.
Бората не отвърна , само посочи нещо в съседната стая. Всички жители на града бяха брутално избити...

Стари и нови битки

Вътрешните улици на града и къщите бяха осеяни със скелети на мирните жители на града. Някои от тях лежаха в смъртните си пози, други зверовете бяха разхвърляли в своя кървав пир.
- Тази работа хич не ми харесва! – рече Бората- Тръпки ме побиват!
- Не са покосени от болест – подхвърли Евкадрон.
- Виждам остриета на стрели наоколо – допълни старецът, показвайки един връх на стрела.
Тримата неусетно се бяха озовали отново на празния площад, съпроводени от двойката лъвове.Тишината звънтеше в ушите им. Но не за дълго...

х х х

Крум намести колчана със стрелите на рамото си и предпазливо прекрачи прага на храма. Нямаше врати- някога внушителните, изящно резбовани двери сега лежаха полегнали пред входа.
Тиана вече беше влязла навътре и оглеждаше кръглото помещение. Обедното слънце хвърляше звездовидни струи надолу и нямаше нужда от факли.
- Никого няма!- прокънтя странно гласът й.
Крум забеляза как някаква сянка се плъзна покрай него и я улови в последния момент.
- Не ме убивайте! – извика тъничък гласец.
Беше малко момиче, посивяло от праха и облечено в дрипи.
Тиана коленичи пред детето и погали изплашеното му лице.
- Нищо няма да ти сторим, успокой се!- рече тя и й подаде парче питка от торбата си.
Момичето бързо захапа хляба, като че ли се страхуваше, че ще му го вземат. Отпи и от кожения мях с вода, който му подаде Крум.
- Как се казваш?- попита жрицата.
- Пиния.
- Любимото цвете на Богинята и то в нейния храм. Чудно съвпадение!
- Кой ви нападна? – попита Крум с дрезгав глас.
- Преди две луни. Казват се ...маги.
Тиана погледна момиченцето с разширени от ужас зеници.

х х х

През скалния вход нахлуха войни, колкото пръстите на ръцете , облечени в черни дрехи. Някои носеха странни копия, закривени в горния край, други- брадви и ножове. Един великан се извисяваше сред тях, носещ боздуган, но предводителят бе маг, носещ алена пелерина.
- Очаквах ви - рече сухо магьосника - Надуших вашата жрица.
Повелителят на лъвовете изрече нещо и за момент противника му замръзна.
- Няма да се бия с теб, старче! Магията ти е древна, но слаба. Но ти...сега не си даже тук.
Старецът и животните му изчезнаха, сякаш не са били.
- Отивам в храма. Тези тука не ми трябват. Убийте ги! – заповяда мага и изчезна по същия начин.
Кръвожадната тълпа се нахвърли на двамата езеряни.

Цената на победата

Тиана влезе отново в опустелия храм, опитвайки се да открие следи от свои посестрими. Беше се загледала в някаква избеляла фреска на сражение между жриците и врагове, хвърлящи огнени кълба.Хванал за ръка малкото момиченце, Крум гледаше от входа.
Внезапно яркочервена светлина избликна от центъра на храма и в нея се появи черна фигура с алено наметало.
Крум се опита да извади стрела от колчана си, но ръката му замръзна. Сякаш червената светлина бе изплела мрежа около него.
- Е, видяхме се най-сетне, жрице на Светлината! Сега ще загинеш ти – последната от твоя вид!
- Откъде такава омраза към нас, вречените в Богинята? – извика Тиана.
- Тази битка е откак свят светува, откакто има светлина и мрак. Приготви се за сетната си молитва!- рече магьосника.
Тиана извика Светлината и направи синкав етерен щит, с който да отбие атаката.
Този път магът удари с черно кълбо, изпълнено с толкова мрачна сила, че отхвърли жрицата до стената.
Силата бе толкова мощна, че таванът започна да се пропуква.
Една малка фигура застана пред властелина на злото.
- Хе, какво ще ми сториш пък ти, хлапе? По-добре бягай да си играеш- има достатъчно черепи за топки! – изсмя се ехидно магът.
Ненадейно Пиния удари тавана с някаква невидима за окото сила и той падна с грохот върху черния владетел. Изненадан, той се отърси от отломките, но втора- златиста вълна го обездвижи, сякаш беше муха в кехлибар.
- Държа го! – извика момичето на Крум – Стреляй!
Освободен от плена, стрелецът извади мълниеносно стрелата и тя полетя към сърцето на врага.
Свестена от удара, Тиана гледаше как стрелата пронизва мага, но нямаше сили да се изправи.
Тялото на мидянина не падна, а просто изчезна в кратък проблясък, колкото удара на едно сърце.
- Свърши се.- рече Крум и подаде ръка на жрицата.
- Дали?

х х х

Атаката на мидяните на входа на града бе хаотична без своя предводител. Евкадрон и Бората бяха поразили първите четирима, достигнали до тях. Труповете им плуваха във фонтана, на който се бяха покачили езеряните. Петима срещу двама – трудна задача за задъханите войни .
- Май ще оставим костите си тук, заедно с жителите на Кабиле.- рече вождът.
- Я стига! – сгълча го Бората.
В този момент се чу ръмжене на лъвове и се появи старецът Янус сред кълбо от светлина и застана до тях.
- Той ще ми казва, че магията ми била вехта! Аз пък обърнах неговата обратно, като ръкавица!- рече вълшебникът и приготви тоягата си.
Мидяните се нахвърлиха върху стареца, така че той не можеше да приложи някаква магия. Лъвовете се биеха самоотвержено, зъбейки се на копията и отбягвайки брадвите.
През това време великанът се освободи от тесния вход и замахна с боздугана си към Евкадрон.
- Не-е-е! – извика Бората, но оръжието бе ударило вече обичния му вожд в лявото слепоочие.
- Сега вече си мой! – изрева великанът и двамата удариха оръжията си, при което се чу силен тътен.
Старецът и лъвовете вече се бяха справили с останалите. С мощен удар Бората удари упорито, но секирата му се счупи в нашийника на великана.
- Мри! – изрева той и заби остатъка от дръжката в окото му.
Великанът рухна, събаряйки зидовете на съседните къщи.

Скръб и отговори

Седнала на бялата мраморна колона, стоварена от мага на земята, Тиана гледаше надолу към стълбите. Искаше й се да не мисли за нищо, но подсъзнателно изпитваше тревога за Евкадрон. Ето- няколко дребни фигурки се изкачваха към Зайчев връх, където бе храма. Пиния бе разказала, че белия мрамор хвърлял слънчеви зайчета в прежните времена, когато излъчвал блясък, величие и достолепна доброта.
Вече можеше да се вижда, че Бората носи в ръцете си ранен човек. Старецът пристъпваше с лъвовете зад тях, опирайки се на ясеновия си жезъл.
Предчувствието нарастваше и избухна в прозрение- беше Евкадрон.
Тиана се затича надолу и като ги достигна, докосна любимия си по главата. Той не помръдна.
- Бързо, внесете го вътре! – намери сили да нареди изпълнената с болка жена.
Бората пристъпи в храма, а Крум и стареца обърнаха масата от черен мрамор, за да го положат. Тримата мъже гледаха угрижено своя приятел.
- Оставете ме сама! – изпъшка Тиана, запретвайки краищата на туниката си.
Тя извика Светлината, колкото и да беше уморена от битката, изцеждайки всичко от себе си. Свещената светлина нахлу толкова мощно в тялото на ранения, че то засвети отвътре от нея, а гръбнакът се изви в гърч. Но след малко вождът се отпусна и лечебната сила изчезна.
- Късно е!- една малка ръка докосна рамото на жрицата. Беше Пиния, която пренебрегна заповедта да напуснат.
Раненият войн все пак отвори очи в някакво моментно просветление. Жрицата държеше ръката му и той я стисна.
- Тиана, ти ли си? - прошепна Евкадрон.
- Не говори, пази силите си.- отвърна тя, опитвайки се да скрие сълзите си.
- Обичам те. Защо е толкова тъмно? – нелепо каза вождът и отпусна глава.
- А-а-а! Не ми го отнемай, богиньо! Спаси го, майко!- нареждаше жрицата.
Тя се клатеше, коленичила и сълзите й капеха върху тялото на нейния любим.
Бората, Крум и Янус надничаха от входа, неспособни да направят каквото и да било. Тиана се беше потопила в реката на мъката, изпращайки духа на обичния вожд.
Имаше ли смисъл да живее повече? Двамата преживяха толкова съдбини на племето, бориха се рамо до рамо и сега всичко свърши. Нямаше го.
- Изправете статуята! – нареди тя под учудените погледи на мъжете.
Бялата статуя на Кибела застана на мястото си под зведния купол.
Тиана изтри скръбната сълза от лявото си око и остана права, загледана в изпълненото с блещукащи светлинки небе. Трябваше да има отговор.
Внезапно тя видя открояващато се съзвездие на Квачката с пиленцата.
Заедно със нея би изчезнала и последната искра от вярата на езеряните. Какво щеше да ги води в тъмата на времето, ако не вярата?
Тя щеще да обучи седем нови жрици – по една за всеки град. Това беше задачата от Богинята. После се обърна към малкото момиче, застанало зад лявото й рамо.
- И аз видях Кибела!- прошепна Пиния.
- Да. Ти ще си първата ми ученичка.- рече твърдо Семела.
Някъде там, в безкрайността те съгледаха очите на Богинята, които ги гледаха насърчително...

Заветът на Богинята
Семела стоеше на любимото си място на носа на кораба, оглеждайки хоризонта и плаващите покрай нея брегове. Още малко – и щеше да види солниците на Езерния град.
Издирването на ученички се оказа далеч по-лесно, отколкото пътуването от селище на селище.
Новината за единствената останала жрица на Кибела се разпространяваше бързо и девойките с радост се тълпяха, за да бъдат изпитани.Те трябваше да кажат молитва за Кибела, носейки същия онзи прозрачен кристал, който й беше подарила старата жрица. Щом той просветваше, това бе знак от Богинята, че има избраница.
Някой докосна ръката й. Тиана се обърна, мислейки че това е Евкадрон. Беше Пиния, която й подаваше наметало, за да се загърне от родния северен вятър.
Жрицата въздъхна и погали момиченцето по бузата. Тя трябваше да възпита тези свои деца, да посее семената на духа, заедно с паметта на дедите и вярата в Богинята-майка да пребъде.
- Кое забравих? – сякаш попита себе си Семела.
- Духът – отвърна малкото момиченце Тиана, някъде в спиралата от спомени.

Х х х

Изминаха толкова празника на Богинята, колкото пръстите на ръцете и краката. Време усилно, на работа и градеж. Въздигнаха се градовете на езеряните по плът и по дух. Страховити бяха биткити им с магите, но езеряните отстояха родната земя. Нарекоха ги светли, сияйни, благи- бълги...
Семела се изправи пред седемте си послушници, красиви като звездите от видението й, а може би – повече. Церемонията беше в пещерата със статуята на Богинята.
След като изрекоха клетвите, девойките смирено загледаха любимата си Учителка. Времето не я беше пощадило, защото дори и камъка се стопява от незримите му струи.
- Сега вече всичките сте едно и също име и дух- Семела, което значи- земя. Бъдете като Богинята-майка, идете в градовете и сейте духа на Кибела в сърцата!
Гласът й беше грапав, но тържествен. Ученичките – вече пълноправни жрици тръгнаха към пристана.
- Отведи ме да се помоля! – рече Тиана глухо на своята приемница Пиния.
Тя се загледа след кораба, в който отплаваше сътвореното от нея с толкова любов.
Жрицата понесе сърцето си към Светлината, където беше Богинята-майка.
Правилно ли бе живяла? Изпълнила ли беше всичко, наредено от Кибела? Можеше ли да се случи съдбата й по друг начин?
Бяла пелена на покой обгърна духа й. Беше пристигнала...

Епилог

Ще изтече реката на времето. Незнайните руини ще попият кръвта и спомена. Няма устни да прочетат руните. Няма руни, изтрити от вековете. Няма ги жриците –сибили.
Но древният екот на славата на дедите ни и несломимият им дух ще пребъдат!

Истината зад легендата: В некропола на Езерния град е погребана жрица с богати украшения и огърлица с три черни камъка. Погребана е на преклонна възраст, с голямо уважение от жителите на града. Мъж- вероятно вожд е погребан със счупено ляво слепоочие от боздуган.