автор: flood

Очите й се отваряха като на политаща птица, миглите размахваха крилете си, потрепваха, леко се отърсваха от единението си и политаха – нанякъде, посоката винаги бе неуловима, но коя ли пък посока е уловима, бяха дълги и черни криле, които отвеждаха погледа й към необятното, той се рееше, син и дълбок, попиваше всичко по пътя си и, струва ми се, опитваше се да направи вещите, природата, животните, хората по-добри, по-одухотворени.
Обичах да я гледам, когато се събуждаше.
Наскоро бе родила седем малки прасенца, които като сателити кръжаха около нея, мучаха и грухтяха радостно, езиците им примляскваха, когато пиеха мляко от отпуснатите й и влажни гърди, ровеха вдъхновено в калта и вероятно търсеха смисъла на съществуването си, за да похапнат и от него. Прасетата твърде малки осъзнават недостатъчността на витамините и белтъчините и затова проявяват склонност към въглехидратни авантюри и мръсотия.
Седемте сукалчета глупаво наблюдаваха майка си как живее, погледът им бе съсредоточен, напрегнат, но инак те обожаваха точно като нея студената кал, в която се потопяваш несъзнателно, мразиш я, тя вони, лепне по теб, но гадостта й ти създава необходимото удоволствие, свободата да бъдеш умишлено мръсен. Всъщност нито свинята, нито малките свинчета бяха виновни, че около тях има само кал, това не зависеше от тях, те трябваше да свикват с тези условия, длъжни бяха да се приспособят, за да живеят. Приспособимостта е най-развита именно при свинете, защото по-трудно е да свикнеш с мръсотията, да я превърнеш от гадост в необходимост, по-трудно е да бъдеш потенциално, а не изначално мръсен.
За да си чист, казваше майката на децата си, оцапана до гуша, трябва да си се издигнал над много неща, над дребнавото, да търсиш морални, духовни оправдания на своето съществуване. Само така ще оцелеете, деца. А наум майката тъжно добавяше: “Докато човекът, мръсникът, не ви заколи.”
Понякога пускаха майката и малките навън, извън кочината, имаше телено заграждение, там растеше трева, хубава, сочна трева, те ядяха, грухтяха доволни и си мислеха, че пространството им непрекъснато се разширява, защото стават все по-големи, това е заблуда, която всяко свинче генетично поддържа, за да не порасне рано и да стане човек – струва му се, че хоризонтът, макар и събран в едно тревно заграждение, расте, уголемява се заедно с познанията му за света, че така ще бъде винаги, дотогава, докогато цялото пространство не се събере в тях самите, докато не станат големи като вселена, толкова големи, че да я поберат в себе си. Прасетата не бяха чели, че според физиците пространството се свива, това не ги интересуваше, защото само хората си измисляха неща като Големия взрив, за тях бе достатъчен фактът, че вече могат да ядат и трева, а това е убедително чревно основание да се считат за зрели, за големи.
А кога всъщност свинята е голяма?
“Когато става за клане!” – отговаря решително човекът, който гледа никога да не порасне.
Майката знаеше, очакваше съдбата си и броеше дните с малко страх и едновременно с очарование от растежа на децата. Все пак не подозираше, че ще я отровят, за нея бе непонятна омразата, която съседите на стопаните й, врагове помежду си, питаеха към тях.
- Да пукнат дано! – казваха комшиите за нейните стопани. – Бял ден да не видят!
Свинята не разбираше това. Тя изяде с охота, с желание хляба, който й бе подхвърлен, не както обикновено, в коритото, а отзад, където имаше пролука в кочината. Хубав хляб, миришеше чудесно, пък и изгладняла беше, нямаше вкуса на цвик, нито на пшеница, но нали бе храна, деца трябваше да кърми, после изведнъж я заболя коремът, сви се от болка, тялото й се разтресе, зърната на гърдите й се вкоравиха, превърнаха се в мънички очички, които гледаха уплашено скупчените прасенца, плачещи и объркани, майката завря глава в студената кал, въздъхна тежко и свърши.
Свърши своето и стопанинът. Не посмя да реже месото й, отровено беше, извика хора, натовари тялото, изхвърли го далеч.
- Да пукнете дано! – говореше за комшиите. – Всичките ви пилета ще отровя! Змии очи да ви изпият!
От този ден нататък животът на прасенцата се усложни неимоверно, те търсеха утеха в същата кал, в която майка им издъхна, струваше им се, че там е душата й, непрекъснато ровеха, душеха, после тъжно грухтяха и не вкусваха от храната, която им предлагаха. Те почувстваха, че самостоятелността, възрастта, зрелостта е бреме, отговорност, която им бе все още трудно да поемат, но нима имаха друг избор, нали трябваше да живеят, а майка им казваше, че това значи да се приспособяват. Към какво? Сега те започнаха да се страхуват от тази мисъл, защото в търбуха й откриваха първопричината за смъртта, струваше им се, че има нещо отровно там, в принуждението да живееш в калта, в загражденията, които съставляват и неизменно ще съставляват твоя хоризонт.
И решиха да променят нещата. Достатъчно бе да направят от калта ирония и поука, от помията – промисъл за бъдещето, и с тези материали да построят нещо ново. Съвсем ново.
Донякъде успяха, не питайте как.
Но хора не станаха. Бяха станали зрели, прекалено големи.