автор: marisiema

Надеждата отива си последна -
повтарям си го аз за кой ли път!
Тя ме крепи, веч бледа, но заветна,
прибрана тайно в моя скромен кът.

Безсилна, остаряла и печална,
все още стискам я като безценна вещ.
И, като моя съкровена тайна,
я пазя зорко от света зловещ.

Защото искам с обич да посрещам
изгрева порозовял и мил.
Не искам дните ми да се изцеждат
като сълзи по тъжния ми лик.

Не искам и ръце да тръпнат в ужас
пред мисълта за болка, мъка, грях.
В безсънните ми нощи да изпуснат
останалата топлинка във тях.

Не искам и сърцето да забрави
забързания пулс, внезапно учестен
от хубавите, сладки мигове тогава,
когато обичта преливаше във мен.

Аз вече съм на изхода и ми е трудно
във този свят, убийствено жесток.
Но искам до последен дъх да чувствам
ВЕЛИКАТА НАДЕЖДА и СВЯТАТА ЛЮБОВ!