автор: riiva

- Спря да вали. – отбелязвам аз докато оглеждам лъсналите гърбове на колите отпред.
- Хммм. – Мая демонстративно не ми отговаря, забила е поглед в телефона си. Дори да е забелязала, че не вали, няма да ми прави удоволствие да се съгласява с мен.
- Виж, има и слънчево зайче! – продължавам. Тя не отговаря, пръстите й настървено кръжат по екрана на смартфона.
Ядосана е и по-добре да не питам за какво. Или на кого...
- Спокойно, зайо! Няма да изпуснеш спасяването на века! – казвам и осъзнавам, че аз за малко да направя издънването на века.
- Ти, разбира се, знаеш най-добре. – гледа ме с ирония, после отваря уста да продължи, но в крайна сметка замълчава. Ще се задоволи да изпепели с поглед дръжката на вратата. Това е най-ценното качество на Мая, винаги знае кога да спре, а на мен незабавно ми става гузно. Все пак, аз най-редовно се държа като дебил с нея. Поемам дълбоко въздух и пробвам да възстановя мира.
- Извинявай, Мая - на езика ми е да я нарека „миличко”, но така само ще я раздразня, с името е по-добре. - Много съжалявам, наистина. Но ще стигнем навреме, гарантирам ти! – Виждате ли, това пък е моето най-ценно качество, колко мъже са способни да се извинят на мига.
Поглеждам я, колкото да установя, че извинението ми не е прието. Впрочем, не съм се надявал да я умилостивя толкова бързо, Мая продължава да се цупи и да мълчи, затова пробвам отново:
- Стига, де! Не ти отива да си така сърдита. Ще те разберат, какво толкова е станало. – опитвам да я прегърна, но ръката ми загребва въздух. Тя се е отдръпнала в най-далечния край на седалката и за момент ми е трудно да се оттърся от изключително живата асоциация за животно, приклещено в ъгъла. Не обичам тези моменти, в които тя затваря всички врати помежду ни и знам, че каквото и да направя, каквото и да кажа, няма да има значение, защото точно в този момент тя не иска нищо от мен – Хубаво, тогава им кажи, че твоят мъж - идиот е виновен!
Тя се засмива и забива фаса в препълнения пепелник - И това ще бъде самата истина, нали Павле?
Сега звучи спокойно и овладяно, а това в никакъв случай не е добър знак. – Всъщност, не знам защо се ядосвам, познавам те добре. И не очаквам от теб да разбереш какво значи да поемаш отговорност. Особено пък към други хора. - Добре, както искаш. – гледам да не звуча угнетено, но не ми се получава, затова просто млъквам. Прекарваме следващите три часа в сърдита тишина, без да говорим изобщо, сякаш сме на някакво шибано състезание по мълчание. И аз не знам защо се ядосвам, приютил съм емоционален фундаменталист. В нейния свят или демонстрираш високи критерии или не заслужаваш уважение, средно положение няма.
Майната му на всичко тогава. Ако тя иска да стигнем навреме – тогава ще стигнем. Шофирам безразсъдно и бързо, но това не намалява топката гняв под лъжичката. Мая е решила да пази леденото си мълчание и няма да ме помоли да намаля, така че карам все по-бързо и разстоянието се топи. Може би си мислите, че съм успял, че тя ми е простила или, че започнали да си говорим отново? Нищо подобно, пристигаме по тъмно, а тя е все така сърдита и далечна, въпреки че нейните хора още са будни и са навън. Виждам ги как щъкат между паркираните коли и хвърлят гигантски черни сенки към притихналата гора. Мая не чака да спра, изкача и бързо се втурва към най-близката групичка, сякаш животът й зависи от тези две допълнителни минути, които ще ми трябват за да паркирам. Приближавам бавно, гледам да им дам възможност да си разменят всички онези лигави непоносимо благородни „какъв ужас!”, „нямат срам, бе!”, „търгаши”, „да не бяхме ние” и другите вдъхновения, които природозащитниците от нейната група е задължително да си разменят, щом се съберат на едно място, но аз едва успявам да изтърпя. Когато възбудата премине, може би тя ще поиска да ме представи, въпреки че досега не се е случвало. Аз съм обичайният фон на всички техни инициативи.
Днес, за разнообразие, има нови лица, не познавам почти никой от групата. Мая се усмихва лъчезарно на някакъв образ в облекло за планинско катерене и аз моментално съм пронизан от ревност. Усмивката е прекалено лъчезарна, а той е точно от онзи тип мъже, които открай време ненавиждам – сещате се, семпла визия, може би очила и пъпки, но затова с пък неприлично високо самочувствие и салонен чар, по който жените залитат като мухи. Мая се прави, че не ме забелязва, но Цайса ме гледа въпросително и след като не реагирам, обявява:
- Вие сигурно сте нов, а? Винаги се радваме на нови хора. Аз съм Леонид, отговорникът тук, много ми е приятно! – извъртял се е целия в моята посока, сияещ от симпатия и добронамереност. Игнорирам усилията му да се сприятели с мен на собствен ход и демонстративно се вторачвам в Мая. Леонид изглежда объркан, но накрая решава да прави като мен и двамата дружно се взираме в Мая. Аз съм си гадно копеле, знам го, тя няма да издържи, в нейната система за поведение е недопустимо да се държиш неучтиво. Особено пък с непознат, разбирай, някой, който няма никаква вина за конфликтите ти с други хора (тоест с мен). Оказвам се прав.
- Запознайте се, това е Павел. Той е ... – започва Мая. Кой съм аз - е, май това е въпроса, защото точно в момента за нея съм никой. Пък и тя не обича да ме запознава с групата, сякаш я е страх, че обикновеността ми ще намали по някакъв тайнствен необясним начин нейната собствена значимост – Ами, просто Павел. – довършва нещастно тя. Става ми жал и подавам ръка на Леонид - да й спестя още неудобство. Стига ми толкова да съм зъл и жесток, даже се старая с всички сили да излъчвам добронамереност, почти равна на неговата: - Приятно ми е. Просто Павел. – казвам аз, човекът обаче се е шашнал и не поема ръката ми. Очевидно усеща, че назрява драма, за която е късно за отстъпление. Подценил ме е, а и бързо разбира, че той, собствено, ще бъде боксовата круша в този дуел.
- Леонид? Предполагам, че имате руски корени. – любезен съм и засега не ми пука, че погледа на Мая дращи като бургия по бузата ми. Тя също усеща и е решила да пресече всеки мой опит да се държа непочтително с отговорника. - Ха, ха, не. Само родители русофили. – смее се той, настръхнал е и от първоначалната му добронамереност не е останало много.
Нямам време да се радвам, победата ми е пирова - Мая внезапно прекратява опитите да ме убие с поглед и насочва цялото си внимание към Леонид. Има ефект, напрежението е потушено, тя се смее на шегите му, той хихика на нейните и двамата си гукат почти неприлично. Стърча между тях и с цялото си същество им внушавам неодобрението си, но на тях просто не им действа. Говорят си и напълно са забравили за мен. Дървото, бла-бла-бла. Енергиите, бла-бла-бла. Вселената, бла-бла-бла. От цялото дрънкане разбирам, че Леонид е нещо като светило в областта на екологията (и не само) и че се радва на уважението на цялата група. Аз, от друга страна, съм прост програмист и категорично не съм светило в никоя област, разбирам само от микропроцесори и дънни платки. Така че не е трудно да се досети човек, защо на мен се падат погледите като бургия, а за Леонид има лъчезарни усмивки. Предавам се и ги оставям да си бъбрят насаме. Известно време се мотая из лагера, но накрая все пак трябва да се върна в колата и да разпъна палатката. Мога да се обзаложа, че Мая вече е планирала наказанието ми в детайли и това наказание със сигурност ще включва самотна нощ в ледената палатка, докато любимата пее лагерни песни край огъня. Разбира се, на фона на обреченото дърво.
Както иска, преуморен съм и ми се ще просто да затворя очи и да спя. Сякаш днешния ден никога не е бил. Но сънят не идва и знам, че няма да дойде, защото тялото ми ще чака Мая, всяка моя клетка ще я очаква, настръхнала и будна. Като куче, което чака господарката си, изправено, бдително, вторачено във входната врата – да чуе първо, преди всички, любимите стъпки. Нищо не може да се направи, така съм свикнал – да заспивам до Мая. Без нея просто ще лежа със затворени очи и ще се ослушвам. С напредването на нощта става по-лесно да следя как върви купона край огъня. Животинските звуци постепенно затихват и се чува само отчетливото ромолене на множество човешки гласове, писъците на китарата и потракването на чаши и съдове. Към три през нощта най-сетне и те замлъкват и Мая се прибира арогантна и шумна. Гледам я как се върти из палатката, хваща едни неща, хвърля ги, после ги търси с пиянска непохватност и не мога повече да се преструвам, че спя. Тя се обръща към мен, изненадана е, погледът й леко не е на фокус, но все пак си спомня, че ми е сърдита.
- Ти що не спиш? – пита ме с надебелял от алкохола език и кой знае защо това ужасно ме подразва, така че й отговарям с излишна злоба в гласа:
- Сигурно е било много приятно с Леонид - щом чак сега се прибираш ...
Тя ме гледа с широко отворени очи, изтрезняла е за секунди. Изглежда като гигантска кукла Барби с размазания си грим и закръглената на кравайче уста, но от вида й не ми е смешно. От вида й ми става тъжно и някак срамно.
- Той какво общо има с това? - казва Мая, очите й са сериозни, гласът - равен и нисък.
- Ами, много! – крещя аз. – Например начина, по който го гледаш. Или усмивката ти ... Кажи ми нещо, обичаш ли го? - Не знам защо казвам това, сигурен съм, че между Мая и Леонид няма нищо. Е, може би има някаква тръпка, но то все още не е любов. Предполагам, че просто ми се иска да я нараня, да я извадя от точката й на равновесие. За да страда, както страдам аз.
- А мен? Мен обичаш ли ме? – продължавам аз. Защото това е в основата на всичко, нали? Аз знам отговора, и двамата знаем отговора и просто не ни достига смелост да го признаем. И да се разделим.
- Павле, престани! Не всичко се върти около тебе. – както и предполагах, в думите й няма съжаление или вина, тя винаги е хладнокръвна и рационална. Мая ме изблъсква и пропълзява зад гърба ми. Чувам плясъка на платнището и стъпките й, които се отдалечават, и това е достатъчно за да съжаля, да поискам да я върна и да се извинявам дълго, докато ми прости. За всичко, дори и когато няма нищо за прощаване. Тъжна история.
- Защо ти е толкова трудно да изречеш тези думи? – шепна в тишината, но няма кой да ме чуе. Пък и тя никога не остава за да бърше сълзите ми. Мая мисли, че има основание да ме обвинява. Не съм правил нещо дръзко, според нейните разбирания моят живот е скучен, дори сив. Бих могъл да й възразя, че това е спокоен разумен приятен живот и аз си го харесвам, живот напълно подходящ за самотен ерген със скромни възможности и дребни желания. Но очевидно той не е достатъчен за блестящата млада активистка с комплекс за спасяване. Може би затова не може да ми каже „обичам те”. Аз също изхвърчам от палатката. Майната им и на дървото им и на целия им скапан активистки живот!
Не успявам да открия Мая отвън, но попадам на някакъв тип, от който силно лъха на алкохол и изглежда добре почерпен. Осведомяват ме, че той и други двама, които ми представя като Тишо и Батето, са оставени там като охрана на осъденото дърво. Готини типове. Сядам при тях, те ме черпят с бира и говорим за всякакви странни неща, за които допреди да ги срещна, съм напълно убеден, че не съм имал мнение. Говорим за живота, и за смисъла, за хората, за надеждата и отчаянието, за божественото и за отказа да бъдеш добър - например като бунт срещу самия себе си. Говорим за поезията и безработицата, за личните битки по пътя с главно „П”, докато така се отрязвам, че не помня кога и как съм стигнал до палатката. Помня, обаче, че Мая я няма. Няма я, макар да се прибирам след цяла нощ на бодърстване и алкохол, пиян и зъл, готов да й кажа всичко, което съм й спестявал за да не наранявам чувствата й. Само че нямам сили – никакви – и просто се стоварвам в палатката. И заспивам на мига.
Утрешният ден е ясен и свеж, а аз – в пълен контраст - съм развалина. Също както и обстановката наоколо, не знам колко време съм спал, но тук явно се е водила война. Или поне нещо твърде сходно до военните действия. Леонид и групата ги няма, но дървото е цяло и невредимо, което май е добра новина. Част от мен злорадо си мисли, че никой никога не е искал да го сече. Поляната, където снощи се е вихрил купона, изглежда сякаш булдозер е минал отгоре й. Бутилки и кенчета, фасове и бали хартия има навсякъде.
Мая седи насред цялата тази кочина и гневно замеря с камъчета най-близките до нея камари боклук. Какафонията е отвратителна, сега разбирам откъде е дошъл тенекиения звук в алкохолния ми сън.
- Тръгнаха си. – провиква се към мен тя. – Казаха ние да изчистим. Защото сме дошли последни ... – и внезапно избухва в сълзи. Без никакъв преход, просто така, както отстрелва боклуците. Не знам какво да кажа, нито какво да направя. Затова мълча, а тя хлипа прегърбена в коленете си. Главата ми е като голям балон, натъпкан с памук и навярно съм изгубил милион нервни клетки снощи, но все пак успявам да съобразя, че от мен не се иска много. От мен се иска да я прегърна. Само това, нищо друго.
Внимателно приближавам и приклякам до нея, дори се престрашавам да обгърна с ръце раменете й. Странното е, че се улавям да издавам някакъв нелеп цъкащ звук, звук, с който големите утешават малките деца. Или както се успокояват животни. Важното е, че действа, Мая отмята назад косата си и се обляга на рамото ми. Косата й е къса, но въпреки това жестът е красив и ме кара да искам да продължа да я гледам. Вече не хлипа.
- Обичам те – казвам аз.
- Обичам те – отговаря Мая.
И това е всичко - всичко, което ми трябва в свят, пълен с Цайсове и активисти. След малко, когато прегръдката свърши, двамата с Мая ще трябва да станем и да изчистим кочината тук. Да чистим, докато заличим всяка следа от човешко присъствие, а после да си тръгнем. Защото когато това най-после се случи, когато и ние с Мая си тръгнем, тук ще влязат машините и ще отсекат дървото-столетник, може би цялата столетна гора. Но, знаете ли, няма да има значение, защото аз вече имам всичко, от което имам нужда. А това ми стига в този побъркан свят.