автор: botyofentiev

Есенният вятър за разтуха
взе да духа, духа, духа...
Търсеше да се разсее
и листата да разсмее.

Тичаше по голото ми тяло,
настръхнало, наежено изцяло,
там където бяха дните
от лятото със тебе скрити.

Някъде изчезна надалече,
навлече есенното си елече,
от тъга покапаха листата,
целуваха и галеха земята.

Там тихичко и аз полегнах,
над себе си небето да погледна,
то беше бистро като ирис,
долавях още скрития ти мирис.

Лежаха още твоите целувки,
там където нямах вече плувки,
излишни бяха всякакви преструвки,
нямаше и смисъл от надувки.

Понякога ще идваш във съня ми,
понякога ще идваш през деня ми,
като видение от спомен летен,
като мираж във любовта оплетен.

А мене няма да ме има,
ще съм заспал през тази бяла зима,
ще чакам първото кокиче,
от което любовта отново ще наднича.

botyo