автор: esenna

Цигулката лежеше в стара олющена кутия, покрита с бял копринен шал – личеше,че е стар, аристократичен инструмент, с преобладаващ жълто-кафеникав цвят. Костадин я гледаше от часове. В главата му минаваха какви ли не мисли. Все пак това беше оригинална цигулка Карло Ландолфи, от 18 век, известна с особено красивия си тембрист звук.
Донесена в България от негов прапрадядо работил в Италия, сега стоеше пред него мълчалива и замечтана.
Животът на Костадин беше сбор от няколко живота, така мислеше той за целия си кривуличещ път, който извървя с безброй трудности, пропадания и издигания. Сега беше започнал последният му живот – може би най-тежкият и протяжно най-дългия.
Костадин Комитов беше на осемдесет и три години - видял много и преживял много. Започна живота си с топката на улицата и цигулка в ръце и завърши образованието си като хоров диригент. Вложи всичките си знания, идеи и младежки плам в създаването на един хор, спечели с него няколко награди на международни конкурси и тогава му го взеха.Това беше първият голям удар, който трябваше да понесе. Ето просто така – дадоха хора в ръцете на един бездарник, а него го назначиха за директор на Музикалното училище. Той прие това със скрита болка и явна високомерност, но атмосферата в училището бързо го промени и неусетно се превърна в един от най-добрите директори на училището. Заобича работата си , децата, очакването, създаде и там хубав хор и ударите не преставаха, но той се беше научил вече да не се препъва, а да ги прескача с лека самоирония. Цели двайсет и три години беше директор на това училище за таланти. Ето че сега последният му живот само за няколко години се беше превърнал в някаква огромна празна бездна – жена му почина, сестра му, двамата му най-близки приятели, синът и внукът му бяха в Америка повече от двайсет години. Казаха му по телефона да продаде всичко и да отиде при тях. Той не се реши на такава стъпка – не се затрива така лесно цяла съвкупност от животи! Мъчеше го артрит и се движеше трудно, но все пак успя да направи една част от това, което беше решил да стори когато му дойде времето. Сега библиотеките и шкафовете и в трите му стаи зееха празни – всички книги, ноти, партитури, касети – всичко беше дарил на Консерваторията. Събирал ги беше дълго и внимателно през целия си изпълнен с много борби живот, грижливо ги беше съхранявал, подредени по епохи, азбучен ред, по години на издаване. Афишите остави за себе си – мнозина от тия деца, чиито имена бяха на тях сега обикаляха света.
И всичко като че ли се наместваше бавно и някак закономерно, само цигулката остана като сираче и не можеше да й намери място в тази пустота, която се беше настанила у тях. Искаше да я дари на някое талантливо дете, някое непознато име все още, което ще разплаква хората, така както той беше плакал безброй пъти когато слушаше истински таланти.
Надигна се бавно от креслото, обади се по телефона на една своя ученичка - Светла, една от малкото останали в България, помоли я да се видят. Срещата се състоя същия следобед – тя беше толкова жизнена, винаги успяваше да разпали малкото му останал живец. Разбраха се да намери такова дете. Изпрати я и отново остана сам. Не пускаше вече нито телевизора, нито компютъра, нищо – искаше само тъмнина и тишина и отражения на уличните лампи.Така си прекарваше нощите. Никога не беше подозирал , че те са толкова дълги, чудеше се как е могъл да проспи толкова много време за всичките животи, които изживя до сега. Не правеше равносметки – отдавна беше написал спомените си и преживял собствения си катарзис. Няколко напористи музиковеди като хиени го обикаляха – кой ще се докопа първи до тях. Костадин се поусмихна като си представи какво ще настане когато отиде и той при жена си – интересни бяха спомените му, цяла епоха от българската музикална култура беше отразена там. Самоиронията изпълнила усмивката му, оцвети в жълтеникав оттенък множеството бръчки по челото и край очите му.
Незнайно колко време измина докато се обади Светла – намерила едно талантливо дете скоро заминало в Америка да учи, пуска му негови записи, показва снимки. Момиче – Ели. Хареса му тази Ели, помоли да уреди среща с майката, да подпишат договора за дарение. Изведнъж се развълнува - странно за самия него - не беше осъзнал, че цигулката е нещо като втората му душа. Беше свирил на нея някакви си петнайсетина години, в къщи рядко се спираше, а и тя все го гледаше ревниво и леко намръщено, че не й обръща внимание.
Когато дойде денят усети, че ръцете му се изпотиха, не можеше мястода си намери. Звънецът го разтърси като вулканичен взрив, скочи и отвори – видя Светла и една симпатична жена – майката на Ели, запознаха се. Почерпиха се, Светла посвири – Костадин се затвори някак в себе си, не беше чувал сладкият глас на цигулката, а и тя беше много талантлива цигуларка, жалко, че остана тук. Слуша това тъй тъжно Размишление от Таис, което тя изсвири великолепно. Ръкопляскаха й с тази непозната жена, подписаха дарението и … всичко свърши. Сега вече нямаше и цигулка. Седна в креслото си и гледаше в нищото без да мигне или потрепне, имаше чувството, че е изтърбушен и от него е останала само една опаковка. Прекара седмица в такова странно състояние – когато Светла позвъни на вратата му, не повярва , че е тя. Стоеше усмихната, с огромен букет цветя и кутия шоколадови бонбони. Влезе разпръсквайки дъха на сладостната си зрелост, благодареше му за големия жест, разказваше, не спираше, очите й блестяха. Той помоли, когато Ели се върне в България някоя ваканция, да дойде да се запознаят и да посвири на цигулката, много искаше да я чуе в ръцете й.
Измина почти година – Костадин се щураше из празната къща, не се оставяше да се залежи. Получаваше някое и друго писмо, говореше със сина и внука си, снимките беше заключил дълбоко в шкафа със скъпи вещи – нямаше нужда от самосъжаление. Очакваше да чуе цигулката си. Светла се обаждаше, понякога идваше – малката Ели била много заета, издържала международен конкурс с голям успех, пресата пишела за нея, тъкмо да си дойде и трябвало да замине на майсторски клас… И все така – времето си вървеше, но цигулката Костадин не можеше да чуе. Един ден Светла дойде и му пусна видеозапис – тогава видя Ели , свиреше най-сладкия Моцартов цигуков концерт, любимият му, с неговата цигулка! Изведнъж очите му се напълниха със сълзи и се разрида неочаквано и за самия него. Светла се притесни, подаде му чаша с вода, Костадин стана и отиде в хола. Когато се успокои се върна .
- Много хубаво свири това дете, нали, Светла?
- Да, талантлива е и работлива, дано успее!
- Това с кой оркестър е?
- С Гевандхаус, преди месец, този концерт ще запише и ще участва в класацията за награда Грами в жанра - най-нов изпълнител, който за първи път издава запис.
- Да, да, наистина залата е тяхната, цигулката ми се вижда малко червеникава, нов лак ли са слагали?
- Не, едва ли, от записа трябва да е - лак на Ландолфи цигулка от 18 век, не – Светла беше категорична.
Записът остана при него – слушаше го всяко денонощие и плачеше – като че ли втората му душа, така тайнствено и незабележимо за него спотаила се в цигулката му , сега рушеше всичките му задръжки, премахваше горчилките от многото му животи, лекуваше стари рани, извисяваше го някъде много нависоко, много над небето…
Намериха го една сутрин в креслото му – дори не беше затворил очи, продължаваше да слуша записа там отгоре, а цигулката пееше с кадифеният си глас…
Светла плака много, Костадин Комитов – нейният пръв директор, й беше своеобразна опора в нелекия й живот, разбираха се с него само с поглед. Ядоса се на тези хора, които така и не намериха време, цяла година, да дойде Ели да посвири на един възрастен човек, дарил я с толкова скъпа и прекрасна цигулка. Обади се по телефона на майката да им съобщи. Никой не вдигаше. Намери бабата – тя нещо смънка колко заета била Елито и как майка й била при нея в Америка и затвори. Нищо не можеше да разбере – чудеше се що за хора са тия , които приеха един толкова скъп инструмент от съвсем непознат за тях човек и дори по телефон не му се обадиха. Скъта и тази поредна болка в себе си и продължи да бута тежкия си самотен живот…
Преди шест месеца
Ели спечели първа награда на известен международен конкурс. Международна фондация й дари оригинална цигулка Николо Галиано за период от десет години.
След месец една италианска цигулка от 1780 г. – оригинал Карло Ландолфи, беше обявена на търг в Ню Йорк за 150 000 долара и достигна цифрата 250 000 долара . Когато търгът приключи, попрехвърлила средата на годините дребна жена отиде и прибра парите с видимо задоволство, качи се в черен Седан и замина.
А една малка японка прегърна цигулката с щастлив кадифен блясък в очите…