автор: gfstoilov

- Какво е да си част от безвремието? - попита скрита от сенките Ехо с нежен като пролетно докосване глас.
- Вечно очакване – отвърна жената в бяло и ухаещ букет от рози в ръце.
Отдели една роза от букета.
- Да очакваш всичко да свърши е уморително и след векове живот започваш да мечтаеш да намериш своят покой... По-тежко е отколкото можеш да си представиш това чакане.
- Наистина ли?! Нима всеки не желае да получи вечен живот? Да избяга от ръцете на смъртта! – Сянката на Ехо се раздвижи и за миг в нея припламнаха две грейнали от страст очи. - Да не мисли за всичко започнато, което е останало в отминаващото днес и че може би няма да се събуди за утре за да го довърши?
- В началото е опияняващо усещането да знаеш, че за теб смъртта е просто дума – съгласи се жената. - Но след това минават години, зима след зима се стопяват от целувките на вълни от пролет, стотици лета се потапят в обятията на есента. Заглъхват векове, реките пресъхват и много пътища, по които си преминал се покриват със забрава.
Жената докосна страните на лицето си с розата.
- И изведнъж оставаш съвсем сама срещу лицето ѝ - защото тя е навсякъде край теб. – Гледаше я през пелената от мрак. - Тя и самотата, защото, повярвай ми, че ще бъдеш самотна.
- Аз и сега съм съвсем сама – промълви Ехо с гласът на тъмнината.
- Не е същото – когато си смъртен, но млад, щом всички твои познати остареят и си отидат ще намериш други, с които да заместиш празнотата. Ако те разлюбят, ще се опиташ да отново да обичаш и сигурно ще бъдеш и обичана, но при безсмъртието времето ще превърне в забрава всяко едно чувство. Няма да го има онзи огън, с който обичат смъртните, защото не можеш безброй пъти да търсиш искрата.
Сянката мълчеше. Жената вдигна розата към Луната. В тъмните ѝ листа пробляснаха прашинки от лунни лъчи.
Розата беше сластно кървава и уханна.
„Като целувката, на която ухае кръвта“ – помисли си тя и жадно облиза устни.
- Но се учиш да цениш толкова много неща, различни от човешкия живот – продължи замечтано. - Защото той е просто едно нищо в сравнение с времето. Една прашинка, само един миг, преминал толкова бързо, че дори не понякога не остава спомен от него.
Леко като перце мълчание се залюля и бавно отлетя.
- Но всяко нещо има хубави и лоши страни.
- А силата не идва ли от това, че пиеш животи и не остаряваш , а си безсмъртен? - обади се Ехо, също уловила кървавия отблясък в розата.
Вярваше, че успее ли да запази младото си тяло и да надживее всички, повече няма какво да иска от съдбата.
- Кръвтта е необходимост, не е прищявка – поправи я фигурата в снежнобелите дрехи. - Не убиваш защото ти е приятно, а защотото кръвтта е нужна за да стопли леда, който обзема тялото след промяната.
Подаде розата на стоящата в тъмнината. Мъртвешки бледа ръка се протегна, но се убоде и Луната стръвно блесна в капката кръв, засияла върху бялата кожа.
- Съдбата няма нищо общо – прошепна жената в бяло. Умееше да чете мисли, така както умееше и много други неща. - Не знаеш колко е студено когато си вечен.
- Не по-студено от усещането за приближаването на смъртта – прибра се кървящата длан обратно в мрака.
От там се чу как устни попиха кръвта със стон на наслада.
- Млада си, ще ме разбереш след време – каза жената и погледна към сърцето на другата – видя, че сърцето гори, макар и за кратко и повече желае да замръзне във вечността.
Очите ѝ бяха огромни и силни, цветът им се менеше от светлината на Луната и ту бяха тъмни като морето, ту през тях пробягваше някоя вълна.
- Значи ще ме вземеш със себе си? - зарадва се Ехо и тялото ѝ раздвижи сенките.
- Да, ще те взема. - Дантелите на дрехите прошумоляха и се разпиляха като паяжина около стройното тяло на вампира. - Скучно ми е сама да посрещам и изпращам безбройните зими. А и ти казах, че все пак надживявам всички свои познанства.
- Тогава кръвта ми е твоя – от тъмнината се отдели едно младо момиче, обвито в мрак и с вече мъртви очи.
Косите ѝ бяха огледални на нощта, макар очите ѝ да имаха цвета на звездите.
„Като мъртви звезди“ – помисли си жената в бяло. А на глас нежно прошепна:
- Моите мъртви звезди...
Тя пое ръцете на момичето и се наслади на топлината им за пръв и последен път. Не знаеше дали е правилно това, което мислеше да направи, но бе живяла една безкрайност сама и искаше още някой да брои ронещите се като листа години от дървото на живота.
А в мислите на девойката прочете искренността им, че желае да се превърне в онова, което в легендите наричаха вампири или кръвопийци. Но смъртния човек не познаваше нуждата да се стопли леденото сърце, защото макар и кратък, живота му биваше топъл и горещ от чувствата и тя се наслаждаваше на изпивания миг от топлина.
А безсмъртието обричаше на студената вечност, свиква се, но спомените не спират да нашепват какво е било... преди много, много години.
- Ела – прошепна ласкаво на Ехо, - нека подразним смъртта.
Миг преди да впие зъби в бялата плът на отдалото ѝ се момиче, вампира погледна към Луната, която щеше да бъде тяхната спътница в самотата.