Кога съм гладен, не съм човек. Мозъко ми се скрива у некъв плътен облак, прималева ми, причернева ми, не моом да дишам и краката ми се огъват като на португалец, симулиращ фал. Просто трее да ядем и тва е.
По едно време, у Берковица, излазах с едно сгодно момиче. И излазахме от два месеца. Не бързахме. Една вечер се случи така, че огладнех по пъта къде пансионо. Она ме изпращаше таа нощ, що валеше, а она имаше чадър. Поне затва ми каза, че идва с мене.
Фанали сме се ние под ръчичка, хилиме се поди чадъро, а акъло ми се оди у стаята, къде съм скутал печеното пиле и пържените картофи. Беа ми ги пратили от дом. И она ми говори, а я едем месо у главата си; хили ми се, а я бъркам у буркана с лютеница… Разбирахме се.
Стигнахме пред пансиона и она седи и ме гледа. А я съм се ошашавил от глад, ма се пак е гледам от толерантност. Она ми се усмихва благо, върти се налево-надесно, а я вече ми причернева. Фанал ме е оня глад и нема спасение. Мислим само за месото и ми текат лигите. А она си ме гледа. И чака. Я не разбирам кво сака от мене и що стои между мене и яденето. У оня момент ми се струваше, че сака да ми навреди. Се пак она ме гледаше кротко и с търпение още неколко минути. По едно време усмивката й почна да изчезва и лека-полека се превърна у разочарование.
-Е… ше се видиме утре на училище! – измърмори она.
-Да… утре… училище… Ае! – изгрухтех аз и се запътих с подтичване към пансиона.
Наядох се. Омуах две кълки, две крила, парче бело месо, къде 300 грама пържени картофи, един буркан домашна лютеница, половин леб, един компот от вишни, две вафли и един зрънчо с катерица на опаковката. През нощта па огладнех и омуах една вафла, ама тихо, за да не събудим другите шес човека у стаята.
На сутринта отодим на училище, а оная не ми говори. Мене не ми беше зор – нали съм се наял… Ма моя приятел Цурата забелеза, че става нещо и почна да ме разпитва. Одиме ние из двора на Талаша и ми вика:
-Кво стана с таа? Ше стане ли най-накрая?
Он знааше, че се занимаваме от два месеца.
-Де да знам… Вчера ми се праи на интересна, а днеска… ми се праи на интересна.
-Ама кво е станало?
-Бе я сакам да се прибирам, а она стои и ме гледа…
Разказах му случката. Он слушаше с отворена уста. Кога свърших, ме погледна… гледа ме… гледа ме…
-ЕБА СИ ТЪПАНАРО! – извреще он и двама първокурсници подскочиха.
Цурата си беше метър и деведесе, над 90 кила предимно мускули и си беше страшен за тия, къде не го познават. Беше и общителен, та отиде при ония двамата и почна да им обеснева що съм тъпанар и що ше ме прекине като мининко кученце по пъта за „Заряница” некой ден. Они беа толко уплашени, че не реагираха. Он изгуби интерес към тия стресирани душици и намери нашия приятел Росен Суека от Вършец. Разказа му кво е станало. Росен ме погледна, плесна се по челото и рече:
-Мамо, баце! Дебел, ти си мноо прост!
-И я тва викам. Еба си тъпанаро! – суфлираше Цурата.
Я ги глеах подозрително. От десет минути седехме у стаята по философски науки и им слушах простотиите и ич не разбирах кво толко е станало.
-А я, баце, Дебелия винаги съм го мислил за умен човек – заяви разочаровано Росен.
-Он е умен, баце, -рече Цурата, -ама моо да се каже, че от сички умни ора, он е най-простио! Сериозно, Дебел! Понекога си мислим, че си най-умнио човек у Талашо. Друг път се съмневам, че въобще си човек!
-Мамо, баце! Мноо е прост! – рече Росен.
-Суек – реко я, -стига си викал тва „мамо, баце!”, че ше ти ровнем една плесница.
-Я викам да ровнеш едно пиле с лютеница… -избоботи Цурата.
-Мамо, баце!
-Я мислим, че се пробвате да ме дразните, ама нема да стане – реко високомерно я.
Они се спогледаха учудено за малко и едновременно почнаа да се смеят с цело гърло.
-Чули го тоо, бе! – рече Цурата.
-Мамо, баце!
Люс! една плесница у рамото на Росен. Тъкмо тогава влезна госпожата и он се обърна напреде. Я си се вкарах у учебен режим и си глеах само урока. Въобще забраих за таа история и за двамата шемети. И по едно време на тетрадката ми пада бележка от предния чин. Отварам е небрежно, без да дирим кой я е фърлил. У нея имаше две думи: „Мамо, баце!”…