автор: omega

„Ти целият скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят.“
„Братчетата на Гаврош“, Хр. Смирненски


Закапят ли смръщени есенни капки
по стария сив търпелив тротоар,
нахлупвам си вехтата смачкана шапка
и тръгвам сам из града, без другар.

Край мен се препъват угрижени хора
с лица, по които се стича вода
и мокри тюлени, колите пърпорят
през локви, пръснати вредом в града.

Стъкло и метал, и витрини помпозни,
навъсено сиво студено небе –
защо ли, защо есента е тъй грозна
дори под златното Невско кубе?

Надолу-нагоре, нагоре-надолу,
наляво, надясно, напред и назад,
унили актьори в изтъркани роли,
хората бързат в големия град.

И аз, озовал се в тълпата, понесен
от бързей чадърен сред влажна тъма,
безволно оттичам се в процепа тесен
на шахта с решетка – вход към дома.

И вече в леглото, дочувам в съня си,
как стене вън мокър бетонният звяр
и как плячка дебне в нощта да разкъса
сред разноцветен неонов пожар.