автор: FluBalu

Проклех те да сънуваш брегове,
но нивга вече бряг да не намериш.
И всеки спомен с теб строших на две,
по плочника в разбитите си нерви.
Преметох после, хвърлих шепа сол,
че гонела най-страшните магии.
И седнала в самотния си стол,
оплаках обичта си, че погина.

Будувах цяла нощ — като Луна,
коси покрила с облачна дантела.
Осъмнах като мразеща жена,
с очи, от много болка подивели.

Тогава чух на утрото гласа —
детето ми се смееше щастливо.
Простих ти! — от онези небеса,
в които обичта е още жива.

Цвета Иванова