автор: marisiema

Самотност нахълта във моята стая.
Заключи прозореца с мрачно лице.
Изгони мечтите да скитат в безкрая.
Нахално простря костеливи ръце.

Притисна ме здраво с железни окови.
Очите се взират, устата мълчи.
Край мене тъма непрогледна шумоли
протяжно и страшно, и бавно пълзи.

И сънища само мъгляви, накъсани,
запълват сиротната, дългата нощ.
Понякога моля се тя да не свършва,
или пък се будя, изгубила мощ.

Покаже ли Изток софрата от злато,
прокрадват се вътре свенливо лъчи.
Коварната нощ се извива във спазъм,
изплашено гледа, трепери, мълчи.

Победно усмихнат, денят ми отново
ме връща във моя свят, блед, натъжен.
Привела снагата, прегръщам покорно
самотност притихнала, сивия ден.

С очите си жадни по тесни пътеки
се лутам и искам искра да съзра.
Разгръщам за близост. Протягам ръцете
надежда да грабна красива, добра.

Но тази неверница иска спокойно
развод безкомпромисен - земна съдба...
Свободна, при младите тича доволно.
Какво пък? Не свършва със мене светът...