автор: rygit

- Ами да! Мишо ето ти го кромлеха бе момче. И то той е точно в центъра на Черно море!
- Де го како Надке?
- Ето ти го тук – отвърна ми тя и ми посочи една много синята точка – Ето товааа...около централната зона на нашето море. Това тук какво е?

- Това какво е ли? Предполагам е най-дълбоката част на Черно море - компетентно заявих аз - В сайта, от който съм я извадил пишеше две хиляди, двеста и няколко метра дълбочина. Площта на това дълбокото петно не е голяма. И явно тук като в конус е локализирана най-голямата му дълбочина. Все едно е някакъв канал за оттичане. Нещо като във ваната в банята. Само че тук липсва дупката на канала.
- Ахааа. Няма канал, това вярно. Ама няма канал за водата! – възкликна тя, събра китките на двете си ръце в общ юмрук и ме погледна закачливо право в очите, сякаш искаше да ми каже нещо тайно..
- Че за какво друго ако не за морска вода може да е пък този канал? – попитах и реших да се пошегувам с първото което ми дойде на ум – Хи, хи, хи, - да не искаш да кажеш, че това е воден часовник на хомосапиенс интелекта. А това тъмносиньото петно е канал през, който изтича времето, в което човешкият земен интелект е водещ. Или пък не! По скоро бих казал, че изтича изтичааа.. Какво изтича... Да речем - трезвата мисъл на човечеството? - захихиках отново аз и видях, как тя отново се замисли - А, како Надке? – подканих я аз, а тя вместо да ми отговори ме погледана пак право в очите и попита:
- Може ли да е така? А Мишо? Може ли трезвата ни мисъл да ей така незнайно за цялото човечество да изтича на някъде. И за това все още да сме на това изостаналото дередже от към добротата си, а? А не може ли пък да е на обратното? Точно нетрезвите и покварените ни мисли от там от това място да се изтичат на някъде. Или пък през това място, някой да бива информиран за тази ни порочна част от човешкото ни мислене. А Мишо? Я помисли и ти! Нали си по логиките. Освен на мръсен канал, на какво още ти прилича това дънно корито на морето.
- Ами не знам! Ако гледам на него само като на форма… най-вероятно на бъбрек.
- Добре! На бъбрек приличат бреговите граници на Черно море! Хмм.. бъбрек с дупка в средата дълбока почти колкото височината на Черни връх във Витоша. Добре! Така да е! А сега си представи, как за двадесет и четири часа този бъбрек с особената си конусовидна дълбочина... Хайде и със запушена дупка да е ! Но пък в замяна на това се върти ритмично в едно с планетата. Представи ли си го?
- Аз може би, но за магистратите по психология не съм сигурен дали са си го представили...
- Еее ще им помогнем и на тях и на теб. Защото искам да те насоча към това, което ми се струва, че е Черно Море в конкретния случай.
После си свали синджирчето с нейното си камъче от врата и го завъртя бавно в кръг около юмрука си. Също както се върти древна кожена прашка. Тази с която Давид е свалил на земята Голиат. И като ме видя да кимам утвърдително с глава допълни
- А тогава сега на какво ти прилича? Ако приемем че юмрука ми е ядрото на земята а въртящото се камъче е Черно Море?
- Еее ако така разглеждаме нещатааа... И така както ме питааааш! То тогава цялото земно кълбо ще ми прилича на детска въртележка. На която има поставени макети на дъна на морета. Нещо като люлка помагало по география за предучилищна възраст. Нещо като онзи люлки дето са свързани с центъра и се въртят около него.
- Дообре люлка за невръстни деца да е! Браво! Интересна хрумка! Първия най-важен момент е, че всичките седалки или респективно морета са свързани по някакъв начин с центъра. А за друготооо... И за него браво! Личи си, как вече тренираш по въпросите, които ще ти бъдат задавани от близнаците. Казваш демонстративно нагледно помагало за малчугани, а? Добре! Така да е! Иии ако детето седи във въртележката на седалката в съответното море. И от там нещо вика. А майка му да речем му отговаря от страни? Тогава тази ситуация на какво ще ти прилича от инженерно-пилотска гледна точка? – поита тя и ме погледна хитро.
- Ами на какво на какво... Ще ми прилича на радиорелейна антена. Или да речем на радарна система. Или на станция за пеленговане на сигнали на летището ще ми прилича. Въртележката ще е пелинг - ротационата антена. Въртейки се тя ще предава и засича идващите от целия страничен ефир сигнали. И така ще се установи контакт между детето от люлката и майка му. Независимо тя на коя от околните пейки е седнала.
- Именно... Ето ти значи тук на твоята карта имаме наяве някакво такова място. Тип делфински кромлех за което си говорихме. Нали искаше да видиш гигантски кромлех в който кит да може да се върти, както ние с теб в Долни Главанак. Ето ти го мястото!
- Аааа че какъв кромлех ще да е тази дълбочина в Черно море? Ами околните камъни къде са?
- За камъни-менихери ли питаш? Както да речем е при Стоун Хендж или Долни Главанак, за тях ли питаш?!
- Ами да! Тук няма такива по дъното предполагам...
- Така е! Но пък в замяна на това кратерната форма от плътна земна маса образувала се към дълбочината под нея върши същата работа като каменните кръгове.
- Сигурна ли си?
- Да сигурна съм… И в друго съм сигурна - има много такива конични дълбочини в световния океан, от където може да се контактува с другите Светове. И то това може да става без скъпа техника. Получава си се ей така без технически напъни и фрапантно-комплексарски блъскания в гърдите за вложени мегаинвестиции. Даже сега докато си говорим си мисля, че и зоната на Бермудския триъгълник намиращ се около Карибите е нещо подобно.
- Виж ти?! Не бих се сетил наистина. Ама ти знаеш ли, че то вярно. Така като я гледам дълбочината тя прилича и на своево рода рупорна фуния. Такава форма наистина може да изпраща на далеч всякакви сигнали! Като започнеш от познатите ни звукови и електромагнитни радио вълни... Пък защо не и фините вълни от мозъчната кора на висшите животни. Каквито всъщност сме ние и делфините – и изричайки това, чак се сепнах от собствените си мисли и погледнах към нашата пенсионирана археоложка - А ти като казваш, че не разбираш нито от китове нито от радари от къде си направи тези изводи?
- Много просто. Забравили къде се въртяхме и къде бяхме с теб преди малко. Това там си мисля беше Свят на едно много напреднало общество или интелект. Там изпитах някакво невероятно удоволствие от ромона на информацията която нахлу в главата ми. Все едно докато се въртяхме разлиствах информационните страници на бъдещето ни, седейки някъде сред природата на красиво и величествено място. Примерно около онзи фантастичен стометров водопад Райското пръскало в Стара планина. Там съм седяла сама. И знаеш ли? Имала съм някакви подобни мисли. И по подобен начин както и преди малко са ми нахлували в главата. Даже ако съм откровена първоначалната ми идея за мястото на орисването бе, да бъде точно на онова величествено място в Балкана.
- Ихааа как само хубаво звучи? А Вафличке!? Какво ли е чувството да разлистващ виртуална книга насред пищната природата на нашия горд Балкан. И то не от обикновени листове хартия. А от прозрачни виртуални странички пропити с чудата шарения на незнайна информация от различните времена?
- Ами не съм убедена, че знам точно, как се прави това прелистване на времената. Виж да чета от компа и от смартфона мога. Ама като гледам кака Надка какви техники има в къщи, струва ми се и тя е в час с нещата. Пък колкото да разлиства времената май за това не и трябва никаква техника. Всичкото си й е монтирано в мозъка й! И тя за това за разлика от нас може да си мисли подобни страни неща...
- Да определено такива си ги мисля Наичка. Странни са наистина нещата, но понякога са много верни.
- И какво сега. Искаш да кажеш, че ако имаш възможност да се завъртиш с някой делфин точно върху онази най-дълбоката точка на Черно Море… ще разбереш и видиш по–ясно още много неща? Така ли? – попитах аз - И казваш може и вярна да излезе шегата ми, че дълбината е като канал във времето, а?
- Може и така да излезе накрая Мишо. Нищо чудно. Само, че там не е за нас хората. Само за такива твари като делфините и китовете е!
- Що пък да е само за делфини? Колко му е ако е така…?! Както си го говорим тук с теб... Наемаме една по-голяма лодка или яхта... И сме там на мястото. Все ще намерим някой да ни закара – въодушевено се наежих аз, макар да знаех, че ентусиазма ми си е чисто детински.
- Предполагам не е толкова просто. Най-вероятно онази фокусната точка колкото и да изглежда лесна за достъп по море не е такава във всъщност. Ако принципът за преносът на информация е един и същ като този в кромлехите, то ще да е необходимо да се застане на точно разстояние от дъното. И да се центрираме много прецизно във фокусната точка на това природно чудо. Само така може да се получи идеалната връзка с другия делфински свят. То това може би го правят предимно такива животни като делфините. Но пък си мисля, как не всеки делфин или кит има възможност...Или по скоро най-вече не всеки има право да прави това.
- Що пък? Нали всеки един от тях може да достигне до тази определената точка?
- Защо ли? Най-вероятно и при тях в онзи свят, пък и в нашия тук е същото. Както е и при нас хората. Сигурно и там ватманите не ходят да работят в обсерваториите. А електроцентралите им не се управляват от артисти, водопроводчици или детски учителки. Убедена съм също, как при всеки високо развит интелект има някаква форма на разпределение на способностите и отговорностите. И си мисля още… ако някой от делфините в Черно море умеят това… хмм… То точно те и най-вероятно само те го и практикуват. Може по целия световен океан само определени делфини да излъчват сигнали в такива зони. Мисля го правят с комбинирани звуково-мисловни сигнали подобни на тези с помощта и на които лекуват. И със сигналите, с които извършват обезболяването – замълча за малко кака Надка и сякаш, понасяйки се на крилата на свои си мисли констатира - Така че от такава гледна погледнато тази зоната около Тюленово и Камен бряг и пещерните комплекси тук - наистина са уникални. Между другото едва ли е случайно, че точно тук идват толкова много млади хора по някое време през лятото. Имаше мисля някакво младежко мероприятие, което с всяка изминала година набира все по-голяма популярност – замисли се кака Надка, търсейки може би името на събитието в паметта си.
- Джулая ли имаш в предвид, како Надке? – веднага включи на новата вълна от мисли Ная - Дето на първи Юли рокерите се събират на Камен бряг.?
- Да да! Май така му викаха. Еее аз не съм рокерка. Но пък гледам телевизия. Та от там знам, че младите много го харесват това място. И един път в година си устройват голяма сбирка тук.
- Аз пък друго знам... Ама някъде ли пишешеее... Или по телевизията гледах, не се сещам. Но ставаше на въпрос, как наоколо и най-често през това време на лятото има големи струпвания на много делфини – обади се отново Ная и от там като се отнесе - А може ли всичко това и да не е елементарна случайност? Или просто съвпадение!? Ами ако делфините след като имат такива невероятни способности да ни усещат си имат и техен си начин да усещат и насъбралата се позитивна човешка емоция на брега? Тогава нищо чудно те да идват и за емоционалния контакт с хората, нали?! А защо ли пък да не е и обратното. Делфините по някакъв начин да са провокирали това човешко мислене и младите хора да идват подсъзнателно точно тук на това място. И не за нещо друго, а за да излеят красивите си емоции на воля при изгрев слънце. Точно в зората на новия ден. И то точно в първия изгрев на новия прекрасен месец Юли. Всъщност и точно това да е в основата. И това да е причината на самата същина за интелектуалния контакт между тези два представителя на този наш единен интелект.
- А рок феста? – подпитах аз – Той какво ще е?
- Рок феста тооой... Той ще да е само подсъзнателния повод. Защо не и да е така, а? Ако е вярна разбира се тази логика за този контакт, за който говорим тук… В пещерата-храм имам в предвид. А защо той да не е възможен да се осъществява – задъха се за момент младата мама – какво пречи той - контакта да е в наличност и да е възможен да се осъществява и в по свободен вариант. Когато например младежите си правят рокфест на брега, а…
- А делфините съответно рибен фест в морето – прекъснах я аз за втори път по мой си Мишовски тертип, но тя започна да ме пляска по рамото и ми запуши устата.
- Неее...! Не ме прекъсвай! Моля ти се Мишленце…! Та именно така този контакт няма да се осъществява само между избрани индивиди от двата вида. Както това става тук с нас в тази пещера. Тогава този контакт ще е и между по-голям брой и по-обикновени представители от социума. И то и на двете страни от общия ни интелект. Не може ли да има и нещо такова, а? – продължи да задва въпроси Ная с грейнали от радост очи.
- Е това се казва професионална деформация Вафличке. Как го извъртя пак към психологията, а? Социуми, групови емоционални контакти… Ехаа…! Ама ти само дето групи за съвместни делфино-човешки психоанализи не сформира на Камен бряг. Абе Наичка какви ги говориш. Те младоците идват тук да пият бира на поразия. И да куфеят до припадък по изгрев под звуците на рока. С какви възвишени ангажименти ги натовари ти рокерите сега – заядох се аз ей така дето се вика за спорта - Само дето това твоето предположение за обмен на групови емоции никак си не обяснява, как по-големите представители на тези бозайници контактуват с онова място на което кака Надка казва, че сме били. Защото не мога да си представя каква ли ще е тази пещера която ще побере седем или десет тона косатка или сто и двадесет тонен син кит. Нито пък съм чувал участниците в Джулая да се радват от Камен бряг на гледка от плуващи кашалоти. Може би всички както казва кака Надка тези китообразни си имат други подобни места за контакт. Не мога аз да си го представя за вярно това което ти казваш.
- Ами то ти, как ще си представиш нещо по-различно от пилотиране и инженария. Ти не вникваш в това какво ти говорят хората, ами само гледаш да се заяждаш. Хвъркат безобразен дърдорилник! – бутна ме отново по рамото Ная.
- Како Надке ти наистина ли мислиш, че има групи китообразни, които правят това което ние правихме с теб. Да пътуват с мислите си до делфиновата планета? – и като видях да ми кима утвърдително, не се сдържах – Вярно? – почти извиках аз, зървайки благата й усмивка - Искаш да кажеш, че ако е нещо, което касае само тях си, те ползват подобни кратерни структури в океаните и моретата? А когато касае нещо, което засяга двата разума едновременно се налага да ползваме такива взаимно общодостъпни места? Дето да стават и за хората и за китообразните? А дали навсякъде около океаните и моретата има такива хора като леля Ирен и чичо Стойчо? – тя пак ми потвърди с жест, аз отново възкликнах - Вярно?! Ясно! Значи както ти каза преди те вярно ще се явят пазители на свято място!
- Най-вероятно има такива представители от китообразните които правят точно това Мишо. А колкото до домакините – да! Те наистина са такива! Нали ви казах! Пазители са! Пазят това тайнство от всички. Дори и на вас не ви казват всичко за това място тук.
- Яяя нищо не крият! Те всичко си ни разказаха. Знаеш ли за колко истории около пещерата и делфините ни споделиха – но като я видях да ми се подсмихва ехидно попитах - Добре де... И какво толкова пък не ни казват?
- Пазят в тайна най-важното! Онова, за което преди малко си говорихме. Че всъщност това тук е информационен мост между два свята! И така както слушам разказите ви вече си мисля че не само се досещате за това. Вие дори двамата сте го изпитали лично. Всеки по своя си начин. И историйки може да са ви разказали. Това да. Но другите важните неща не са ви ги доверили още.
- Охоо има и още тайни така ли? Едва ли?! Ние вече колко пъти идваме тук. Аз лично всичко съм изследвал около тази пещера. Знам я на пръсти. Мисля след като ми показа, че има и мисловен телескоп няма какво друго, което да ме изнена...
- Има Мишо има... Ела ще ти покажа! – прекъсна ме кака Надка и подканвайки ме с ръка стана от мястото си.
Отиде до Ная отново си свали камъчето от врата и й го подаде В началото си помислих, че ще скача да плува в морето. Притесних се. Бяхме доста на високо върху скалата - поне за нейната възраст. Не познах! Тя да тръгна към входа. Помоли ме да мина пред нея. Взе от ръцете ми прожектора и така, стоейки зад мен започна да го осветява скалата.
Ха! Нараво изтръпнах! Не може да бъде!
Не знам как стана! Но аз виждах входа! Тръгнахме през него. Виждах всичко много ясно през цялото време на преминаването. Бях като същисан. Толкова пъти съм си правил опити докато сме били тук. Без камъче всичко се замазваше пред погледа ми. Неее… тази жена наистина е невероятна!
- Как стана това како Надке? Ти да не развали по някакъв начин защитата на входа? – попитах докато влизахме.
- Нищо подобно. Опитай сега, като излизаме навън да си на повече от метър пред мен – или да минеш сам – отговори ми тя, завъртя ме на обратно и ме побутна да тръгна в обратна посока.
Опитах.
Тръгнах сам напред с прожекторче в ръка. Хе, хе, хе. Не успях. Светках, светках, но отвора не се виждаше. Обърнах се, а тя ми се усмихваше пак по нейния си странен начин. Помолих я:
- Я пак ела тук до мен! Нали не възразяваш?
- Неее… няма проблем! Колкото пъти искаш толкова пъти ще го направим. Искаш няколко опита, като във всеки нормален научен експеримент. Нали това целиш?
- Да!
- Давай тогава. И като ти омръзне да влизаме и да излизаме ми се обади – и пак мина пред мен.
И пак въпреки че и двамата бяхме без камъче аномалията изчезна. И отвора се показа в целия си шуплест вид. А тя се обърна и продължи:
- Ето това е едно от нещата, които не ви казват. За самите тях вече не е необходимо да имат камъчета. Те виждат отворите и без тях. Демонстрират това с камъчетата пред хората, които лекуват тук. Така се пазят. Да не би, някой да научи че може и без камъче. И да се изкуши да влезе сам. Защото всеки такъв друг и особено не съпричастен към мястото, може да започне по някакъв начин да го скверни. И знаеш ли много вярно нещо ми каза ти на времето Мишо. А аз в началото не ти повярвах...
- Че какво пък толкова съм казал? И то точно на теб?
- Каза ми, че ще ме доведеш на едно свято място. И си е така! Това наистина е свято място. И съм ти много благодарна. Хубаво ги организира нещата с тези две мероприятия
- Е благодаря ти и аз. Но сега ще ми кажеш ли къде е същинската тайна? Ама честно да призная ти си направо си като ония Худини. Или като Копърфийлд. Или не не! Като сега онзи нашумелия Динамо.
- Еее благодаря ти ласкателю мой - и усмихвайки се ми спретна една кокетна физиономия - Само моля те не ме сравнявай с онези фокусници-комерсиалници. Аз далеч не съм като тях – и помахвайки ми назидателно с пръст пак стана сериозна - Всяко преминаване го правя с осъзната кристално чиста вяра в доброто Мишо.
- С осъзната вяра ли? Каква е пък тази кристално чиста вяра, която ползваш? А и как така с вяра? То това нали с Ная казахте, че е храма на делфините, с началник Афала?
- Храма на Афала е да! И на афалите е - да! И на още всички делфини в Черно море - е!
- Добре де - е! И като така – е! Каква е тази осъзната човешка вяра, която пък чак делфинските храмове да ти отваря? Оп, оп, оп! Еее... деее! Стоп малко! Те делфините имат ли си изобщо някаква вяра? Че пък и храмове да имат? Ама това сериозни си го питам!
- Може би имат. Пък и нали това морското кръщене е направено след твоя една шега. Как делфините имали религия. Забрави ли? Пък за делфинската вяра... има лиии, нямалиии... Мисля е добре... за тази подробност домакините да питаш. Но щом делфините не ни нападат по никакъв начин... Викам аз най-малкото имат вяра в доброто. И вяра в това, че ние няма да ги нападнем без причина.

- А тиии... От къде ги знаеш тези неща? И как така ще го правиш това отваряне на входа с вяра? Ти не изповядваш ли християнската вяра? И ако е така, то тук в този храм тя едва ли важи?
- И е така и не е така! Но както и да го умуваш аз отгатнах кодът за достъп. И той е елементарен!
- Така ли? Виж ти! Тогава сигур аз трябва да съм много по-елементарен от този код. Щом толокоз време съм бил тук и не съм го разбрал. Е я кажи да чуя!
- Не си елементарен Мишо. Просто не го умееш това нещо още! Не е сложно! Вземаш порция от тяхната вяра в доброто. Смесваш я с порция от нашата човешката вяра в същото - и готово.
- От кое същото?
- От вярата в доброто де Мишо! После сплиташ тези двете мисли. Попристягаш плетката с всичкото позитивно което е в момента в теб и като се превърне в твое вярване го насочваш към отвора. И готово - той се вижда!
- Да бе да! Ама и аз какво ли питам?! Колко ли му е да си насуча на масур две три космясали мишовски мисли... После, както някой каубой си го мятам ласото... – завъртях над глава ръка все едно имам въже и самоиронично продължих на глас - Ииии аз барабар и Мишо с каубоите... Айдеее – но като видях да ми се усмихва за малко се спрях - Така де! Колко му е да си метна вплетените мои и делфински мисли в желаната посока – и направих жест все едно хвърлям нещо, възкликвайки - Хоп и готово! Така ами - колко му е?! То за мен плетенето на мисли на една кука си е ала бала дейност... – и като поглеждам, а те двете жени се заливат от смях.
- Мишо какви ги ръсиш пак? Къде си виждал пък ти, че мисълта да има косми. Аууу направо си недостижим в мишоглупизмите си – държеше се за главата смеещата се Ная.
- Наичка мисълта може и да кьосава, нооо мисълът във всички случаи е космат и къдрав – заключих аз авторитетно, от което разбира се техния смях не стихна, а напротив - Како Надке моля те сега! Не ми се смейте! Това обяснение, е много трудно да си го представя – възнегодувах и продължих да питам с настървение - Как така се плетат плитки от мисли. И още по... как се насочват на някъде си? Това в час по трудово господина не ми го е показвала.
- Може Мишо! Може!
- Яяя може!? Как може? И чакай сега малко! И друго има! Как така ще сплетеш наша и тяхна мисъл и вяра? И още?! От де у тебе в наличност прежда или влакно от делфински вери, разбирания и мисли? Дори и да приемем, че те имат някакво делфинско верую в доброто... И то да е подобно на нашата религия – добре! Как така ти предеш техните мисли и убеждения във твоя вяра? Като ти в тяхната не си кръстена! Пък за техни мисли да не говорим. Може да имаш някакво виждане на поведението им това да! И то ако да речем си поне треньор на делфини. Та за това не ми е понятно, как точно си го направила? Можеш ли да ми обясниш как стана.
- Еее Мишо Мишоо... Ами да ти обясня – защо не. Но ще почна от там, че то в тяхната вяра не те кръщават.
- Ами какво те правят?
- Там те посвещават. Защото мисля се досещаш в тяхното делфинското разбиране за доброто няма как кръста, витлеемската звезда или полумесеца на исляма да са духовни символи. Тяхната мисловна и верска прежда дето казваш ти... Както и техните символи за доброто са от друго естество.
- То това е ясно! Ноооо... да де! чакай че се обърках и аз в собствените си мисли... Я ми кажи първо ти как схвана каква им е тяхната мисъл за доброто? И как пък чак я сплете с човешкото разбиране за същото?
- Ами не знам как! Но получи ми се някак си. И ми се струва, че съвсем случайно стана докато си седях в сепарето. Ако трябва да съм откровена изобщо го нямах като конкретна цел! Просто си мислех мои си някакви, такива едни съвсем отвлечени неща. Нямащи почти нищо общо с вас, или със събитията тук.
- Какви такива, някакви? Я кажи! Шото ми е много интересно, как някакви отвлечените мисли на един историк-археолог могат да отворят нещо, което никой друг с векове не е успял. Нещо което дори съвременната техника на двадесет и първи век не може да преодолее – закачих се отново аз
- Искаш да ти ги разкажа какво си мислех? Или искаш да ти обясня, как успях да сплета нашите мисли и вярата ни в доброто с тяхната?
- Еее ако може и двете няма да се разсърдя. Първо ми разкажи какво си си мислела. Пък после може и да ми обясниш. Ако може например... Но да е като за пилоти - да речем. А не като за сестричка физичка от Норвегия! – не спирах да досаждам аз.
- Както за пилоти, като за пилоти напримееер! Добре ще го разкажа като за пилоти! Пък ще го обясня както си мога! – усмихна ми се кака Надка,удържайки стоически на моето поредно дразнещо питане – Така става ли?
- Става и така. Давай да видим!
- Първо си спомних, как делфина те подхвана тогава когато ти прилоша. И то без ничия команда или жест. Ей така от вътре сякаш му дойде. И той сам съобрази и те избута на повърхноста. Та се замислих над въпроса... Как например и при всеки един средностатистически обикновен човечец има такава някаква съпричастност. Някаква топла човечност. И тя е и към хората, и към окръжаващия ни свят. Как понякога някой от тези хора си я кътат несъзнателно дълбоко в себе си. Може би понякога тихичка?! Или може би дори мъждукащо тлееща. Свита доброта под формата на съчувствие. Може би криеща се някъде между сърцето и душата му. Съпричастност - трудно видима от повърхноста дори на собственото му Аз. Нооо... такава или онакавааа... Наречена съпричастност, или доброта,или съчувствие, или емаптия - нея си я има! И то винаги! И то даже в най-инизвергнатите изроди на човешкия род. Но пък ако тя - човещината и съпричастността към околните и към света е като количество поне малко над първичното и животинското в съответния индивид... То според мен носителят й винаги би трябвало да приема в себе си и най-вече за себе си все някаква вяра. Може и да не е правилната според нечии канони или разбирания. Било то закони демократични или догми фанатични, като разбирания различни... – после изведнъж спря и ме погледна – Разбираш ли ме за какво ти говоря пилоте?
- Ами още не много. Но пък героически и по пилотски се старая да следя полета на логиката ти. Щото мисълта ти да си призная вече я изпуснах на къде точно отлетя. Ма както и да е! И нататък како Надке... Какво още за вярата човешка по принцип. Пък и за тази делфинската...
- Иии нататък Мишо си мислех... Мислех си за това, как съвсем не е задължително вярата да е някаква казионна вяра. Просто човек приема вяра в нещо! И толкова! Но каквато и да е тя – вярата имам в предвид?! И какъвто и да е той – индивида?! Ако този някой се уповава на доброто и човешкото... И още ако този някой приема вярата си надълбоко присърце... То той след това е и готов да израства към все по-човешкото и към все по-човешкото. Което ще рече... и пак ме погледна
- Което ще рече - какво? Че се е научил коя икона най му пасва на зодията... Или че е разбрал, как когато пускаш копчета вместо стотинки в куитите за дарения в църквите е не само неприличен жест. А и форма на неуважение към вярата на голяма група хора. За това ли ще е готов?
- Не Мишо. Ще е готов да гледа и вижда все по-ясно на нещата от света от по -високо. И все повече неща от тъмните дебри на човешкото невежество за природата като цяло ще започнат да му се изясняват. И да му се проясняват.
- Истина ли? И само това ли е то това нещо наречено вяра? Яснота за собственото ни невежество какво сме ние?! И какво е светът около нас?! Това ти вяра ли му казваш? Това не е ли научно познание?! Щото то като гледам хората на улицата, как да разбера кой вярва и кой не в тези неща? И кой има подобна яснота и кой не?
- Вярно Мишо! Не винаги и не на всеки това му личи! И то на пръв поглед. Но пък е съвсем нормално такъв един човек, като съзнателно същество да започне да приема и разбира дори разбиранията на другите. И то не само на другите хора. Но и на другите същества. Та така като си мислех за всичките тези неща ми просветна. Как например може би някой хора като домакините тука. Пък и ти добре ме подсети преди малко за дресьорите. На мен за тях не ми бе дошло на ум. Но сега вече съм убедена, как тези хора тук пък и много от дресьорите точно това правят. И точно и така успяват. Например да вляазат под кожата на своите животински възпитаници. И точно по този начин съумяват да ги накарат да изпълняват сложни номера. И още ми просветна, че по този начин човешкият интелект се опитва да контактува и да надникне в животинската природа. Онази от която самия той произлиза. И още част от която самия той носи в себе си.
- Како Надке ама аз до тук от това което каза ти така и не разбрах, как направи така, че отвора да се вижда без камъче?
- Да де. Ама ти нали поиска първо да ти разкажа какво отвлечено съм си мислила. Пък после по пилотски да ти обяснявам.
- Така, така! Така си беше. Ма то наистина много са ти били отвлечени мисловките... Та чак и аз май се отнесох... И я кажи или по-скоро обясни сега за другото... За отварянето...
- Търпение де младежо... Да не преобърнем аероплана от бързане някъде по мисловните завои де... повдигна заканително показалец тя - Та след като, стоейки тук всичко това ми проблясна... както вече казах разбрах какво всъщност правят дресьорите. И се опитах и аз да надникна по същия начин в мисловния свят на тези плаващи твари тук. А що касае конкретно делфините, понеже те са изключително интелигентни същества... Си помислих и за тяхната вяра... Хайде като за тях да речем... Или съобразявайки се с естеството на тяхното мислене - да не го наричаме точно вяра. В смислъл като религия. Нооо... – не довърши тя, може би, замисляйки се...
- Нооо...! – изимитирах я аз нетърпелив да разбера точно какво се е случило в онзи момент – Какво да е това тяхното, я? Щото то тя религията си е религия! Вярата и тя си е вяра! Какво друго да е при тях, я?
- Добре Мишо да не е религия! Може пък да потърсим някоя друга дума. По близка – като смисъл имам в предвид – намеси си се и Ная.
- Съгласен съм Наичка. Коя обаче да е тя? Може би убеденост? А како Надке? Какво ще кажеш например за делфинска убеденост? Вместо делфинска религия проповядваща доброто в отношението към хората – доволно се приповдигнах аз в очакване да чуя какво ще каже разсеялата се историкогадателка.
- Еее убедеността Мишо може и да е близка по смисъл дo религия. Но май не е много точен неин заместител. Друго ми се завъртя из главата. Че делфините всъщност, като нас хората също са достигнали на някакъв достатъчно висок етап в смоосъзнаването си. А всяко живо същество стигнало толкова високо в мисловната йерархия на живия свят, вече има възможност да започне да се уповава и на други неща. И то извън стадото.
- И какво ще е то това нещо – извън социума на стадото? Като какво да го определим? Като някакъв обект? Или като някакъв субект на уповаване?
- По-скоро обект - май по ми пасва. А Мишо? И да речем на него... На това нещо да може винаги да се разчита. И то безапелационно! И то себеотрицателно! Като на нещо по-силно! По-умно! По-добро! Дори по, по, по и от самото него си като делфин... Нещо което да стои по на високо от водача! От родителите му! От смъртния му враг! Нещо на което може да му се има пълно доверие! И най-вече да му се вярва...
- И добре в края на краищата с какво предлагаш да заменим понятието религия? Щото аз като произнеса тази дума... Ей така несъзнателно в кулминация като усещане у мен, веднага се явява понятието Божественост? Пък и така като те слушам май и ти на там ме водиш...
- Еее да! Може и така да е Мишо! Но не мислиш ли, как това отъждествяване на Религия с Божественост превръща отново всичко в разсъждението в много типично човешки формат на мислене. А щом е логика която касае само един вид земно същество, всичко пак се свежда до една видова ограничителност. Затова аз предлагам да излезем от човешките канони и разбиранията за религия. И сякаш виждам, как думата Всевишност или Възвишеност успешно би могла да се употреби в тези случаи. Особено пък по посока на делфинското фанатично верую за доброто у човека.
- Може и така како Надке! Това вярно че Възвишеност по-става някак си.
- Имено! Нещо такова си мислех и тогава в сепарето. Че делфините си имат техни си Възвишености. Или тяхна си конкретна Всевишност, на които или на която се уповават. Може би те точно в тази си планетна форма на съществуване го правят чисто инстинктивно. Или пък защо не и да са достигнали на нивото и на интуитивност!?
- Най-вероятно е инстинктивно! Интуицията не е ли присъща само за психиката на хората? – намеси се отново нашата магистратка по психология.
- За мен тогава, мислейки си за тези неща въпроса около инстинктивност и интуитивност не бе от значение! Просто след тези си разсъждения реших да си направя практически експеримент. И да разбера по човешки техните мотиви, каращи ги да се държат така с нас.
- И какво точно опита като тяхна мисъл. Какво точно тяхно вплете в нашите мисли? Само да не е миризмата им на риба в устите им – усмихнах се закачливо аз.
- Млъкни де Мишо! Каква са сега тези миризливи рибeшки апострофи? И стига си питал като инфантилен второкласник!
- Виеее... – прекъсна я кака Надка - нали казахте, как делфините имали изключително богата звукова памет. И много от нещата в подводния си сват запаметявали като върнати от ехолота им звуци. Спомняйки си това тогава се присетих за Вивалди.
- За Вивалди?!
- Да за него! Или по-точно за неговите легендарни четири сезона. Опитах се да си припоня някой от звученията в тях. Пролетта и песента на птиците. Лятната буря. После звуците напомнящи огнената като краски и богатата като плодородие есен. Помислих си още: „След като композиторите могат да вижда годишните времена в мелодии, може би и делфините правят нещо подобно. И виждат много от нещата по подобен начин. Нещо като делфинска музика на всяко явление или предмет. И си помислих още... Как те са едни надарени животни композитори. Щом всичко от околния свят трансформират в звуци“ И като ми забръмча тази мисъл из главатааа...
- Ахааа яснооо... И ти веднага се сети за Полетът на бръмбара от Римски Корсаков. Нали како Надке. Или може би не? – усмихнах й се отново закачливо аз.
- Пилотска му работа - секна ме на свой ред Ная - Мишо въртиш го сучеш го все на летене и на бръмчене те избива. Не можа ли например, като ти говорят за Вивалди да се сетиш за онова произведение за цигулка, дето е озаглавено Чучулигата. Ами точно бръмбар ти се привидя и причу...
- Ами тя защото каза, че нещо и е забръмчало в главата. И на мен на бръмбар ми удари асоциацията...
- Ма голям си грубиян. Жената толкова поетично и финно пресъздава всичко. А ти бръмбара та бръмбара. Не го слушай како Надке тоз досадния хвъркат бръмчилник. Кажи какво направи по нататък с цигулките на Вивалди.
- По нататъъъък... Реших и аз така дето каза преди малко Мишо... Бабрабар кака ви Надка с композиторите... Опитах се всичко като действия около ритуала на децата ви да си го видя като композитор. В мелодични звуци. Представих си как трябва да напиша приказно ноктюрно за едно красиво пещерно кръщене. Та така де! Опитах се да си изградя звукова картина за ритуала – продължи отнесено да разказва кака Надка, гледайки в една точка.
- И? – пак попитах аз, но като видях строгия поглед на Ная се спрях да не изръся още нещо Мишовско.
- И!И!И! Получи се едно много красиво чувство. Та това новополученото цветно звучене смесих със звуковото усещане, което буди у мен чисто човешката ни вокализация на реплика: „Вяра в доброто“. И докато плетях тези красиви мисли, звуци и усещания, случайно погледнах на горе към входа на пещерата – замисли се отново за нещо разказвачката.
- И?
- И! И! И! – усмихна ми се отново кака Надка - Тогава разбрах, как той се вижда по съвсем, ама наистина по съвсем друг начин. В началото си помислих, че само така ми се е сторило. Но пък нали пак вие ми казахте, как всъщност самото камъче променяло нещата като гледка... Та си викам първоначално - от него ще да е. От камъчето. Но после съобразих! И аз пък и то сме на много голямо разстояние от отвора. Та реших да проверя от близо нещата. Но без камъчеее – проточи последното „е“ нашата археологогадателка и преди аз да успея да си поема въздух, за да я прекъсна с моето „И“ тя ме погледна закачливо усмихна ми се и заповтаря - И! И! И!... докато вие се суетяхте нещо около близнаците, аз оставих древния си накит на сламеника... Отидох до отвора. Там отново пак сплетох все още красиво звучащи цветни мисли в главата си. – отново ми хвърли дяволит поглед, продължавайки усмихнато - И! И! И! Когато се доближих много близко открих, че процепа се виждаше повече от ясно. Дори повече от отчетливо. Така разбрах - има и друг начин да се открехне завесата на тази загадъчна визуална преграда.
- Виж ти! Звучи ми странно и даже невъзможно! – признах си аз - Човешките цветни мелодии сплетени с делфинските звуци отваряли портали към техните Възвишености!? Но определено! Така поднесено буди някакви алюзии и асоциации за вяра. Само чеее... како Надке това, за което говориш, май не са точно вплетени мисли. По-скоро са вплетени усещания от звучни мисли. А ти кога стана...
- Мишо ще престанеш ли да се заяждаш? – отново ме смъмра Ная.
- Кога станах толкова веща по въпроса ли?
- Да!
- Откакто съм посветена Мишо.
- Че пък и от кога това? Ааа...? Посветена ли?! И в какво!?
- Да! От много скоро! И още! Мога да ти кажа, че не само аз съм посветена! И ти си! И Ная! И двете ви деца. И те също са докоснати от тази делфинската Възвишеност за доброта.
- Така ли? Че аз защо нищо не знам по въпроса? – вдигнах учудено рамене.
- Еее то това при теб е още на импирично – на интуитивно ниво. Всичките го имаме вече в себе си. Отделен е въпросът, от тук нататък, кой кога ще успее да го осъзнае и на логическо ниво.
- Ехеее... Голяма работа сме тука пребиваващите, а?! – възкликнах аз - И казваш како Надке всите сме в кюпа на красивата делфинска доброта? Видя ли Наичка!? Видя ли за какво място имаш каменен чип за достъп- побутнах Вафличката по лакетя и се обърнах отново към оповестителката на новината - И от кога казваш е всичко това како Надке?
- От кога, от кога! За Ная видях, че е станало онзи път, когато сте били само двамцата самотно влюбени в езерото. Ти и аз бяхме посветени, когато се въртяхме заедно в центъра. Или по-скоро не в точно центъра. А докато им бяхме на гости на Възвишеностите с мислите си. Там в техния другия свят. А децата ги посветиха при онзи момент когато бяха в езерото. Тогава насред светлиния лотос докато деца и делфини си играеха на водна въртележка. Ах да…! И техни истински посветители са Афала и Минка.
- Стига де?! Наистина ли? Ами аз щом съм делфинопосветен, тогава защо не виждам отвора?
- Ейййй ама отвратително и досадно хвъркато питало си Мишо! Опитай се поне веднъж на нещо да си отговориш сам – захапа ме пак от страни Ная - Стига си тормозил кака Надка.
- Остави го Наичка. Той ако не пита няма да е той – и ми се усмихна топло - Да си посветен Мишо е само едното условие за самостоятелн допуск до това място. Но това съвсем не е достатъчно. Ти просто душевно и мисловно се стискаш. И не искаш да повярваш. Тооо... вярно! Всеки храм по принцип отваря вратите си изцяло и напълно... Нооо само пред когото трябва. Така чеее, докато не се отпуснеш и не повярваш в това, в което вярват домакините тук, винаги ще ти трябва камъче, за да виждаш отвора.
- Хи хи хи – захили се Ная – Видя ли се Мишленце, какво си - а? Видя ли ти сега аз с каква душевна стипца живея в момента? Пък после, що не ми се отваря това? Защо не ми се показва онова? Що третото не мога да го видя и усетя. Ами престани да си стискаш душицата де Мишленце. Отпусни я малко тази вкостелената логика... Хи хи хи – продължи да се хили Вафличката – Мишо голямото стискало – Хи, хи, хи!
- Да бе стискало съм бил... Пък и то за отварянето туй да не ти е бира или консерва, че да се отварят с ръце. Аз хубаво в ръцете съм силен.. Ама явно стиснатичък съм от към мисловни волности!
- Явно Мишя! Явно е така!
- Да дее! Иии... понеже това с плетенето на мисли и хвърлянето им в някакви посоки, далеч не ми е житейска специалност... Ама на! То пък и на камъче не случих да си имам, я! – и поклатих самосъжалително глава - Значиии... още дълго, за мен вратите на този храм ще се отварят само когато съм с подходящ придружител. Ахааа…! Ясно! Ама ето виждате ли? Как да се отпусна я? Пак се явявам Мишодискредитиран – и то персонално.
- Еее.. ма не, не, не! – стана изведнъж сериозна Ная – То не можеш първо да те допуснат, пък ти после големият и благородният пилот великодушно да се отпускаш когато на тебе ти е на сгода... И то от теб да мине, чак тогава да повярваш в други различни неща. Обратното би трябвало да стане. Понеже ти си по-малкия като важност в тази ситуация! Първо трябва да повярваш, за да те допуснат. И недей да хленчиш сега! Не си изцяло дискредитиран Мишленце! – завърши нежно Вафличката и ме погали бузата.
- Така си е Мишо! – подкрепи я кака Надка - Щом те удостоиха с посвещение – има ти се някакво доверие. Но вероятно още да не можеш да усмислиш нещата. Пък може и малко множко да ти е дошла информацията. И да си позамаян логически да речем. Щото това нали сме си го говорили не един път. Ти май си човек, който се опира предимно на твърдата ортодокслана логика. И трудно предъвкваш абстрактните и ексцентричните логики. Май ти трябва повечко време за мисловно преживяне? А Мишо?
- Дааа… како Надке - така е. Обичам си аз да ми е твърда логиката. Ииии да си стъпвам здраво от горе й. Нооо от известно време около всичките тези събития, тя моята логика нещо много взе да се кашкавали. То не бяха теми за истории, делфини, храмове, вери, интелекти, религии... То не бяха смесици от всичко това... И още от какво ли не? Какво няма да ми омекнат логиките, я? – и махнах с ръка.
- И? – изимитира ме на свой ред кака Надака, отново усмихвайки ми се закачливо.
- И! И! И! – заклати глава през кикот Ная и ме прегърна.
- И! И!И! Вие двете тук жени знаете ли?! Ми се струва... Как проблема ми започва не точно от стискането... Ами от там щотооо... не мога да се ориентирам кое е по-правилно за самия мен? И кое не е?
- В смисъл какъв Мишо? – вече сериозно попита кака Надка.
- В смисъл такъв... Как в момента с едно не съм наясно. Дали като обикновен твърдо логически човек е по-редно да си изграждам и строя сам свой си храм на мислене и своя си лична субективна вяра. Илии... да речем, обратното! В зависимост от храма, в който волю или неволю съм влязъл наготово да ползвам определените канони на някаква приета наготово вяра. Кое е по-редно да си изградя от първо храма или вярата в нещо си? Това имам впредвид
- Мишо какви логикоглупизми ръсиш пак? Първо не може да е наготово. Във всички случаи това нещо с допускането до какъвто и да е било храм трябва да си си го заслужил - по някакъв начин. И второ то той храма не върви ли в комплект с вярата, която се изповядва в него? Иии какво ти пречи да приемеш на доверие, това което се изповядва, там където влизаш. И всичко да ти е наготово? И ще ти е и много по-лесно – попита искрено учудена Ная.
- Може! Ама аз нали съм си свикнал да си правя всичко сам. То и за това съм объркан я!
- Може и да има такъв момент като дилема Мишо. А за объркаността напълно те разбирам. Ето и аз поради професионалното си изкривяване може би все се вторачвам повече в историческия факт. И в историческия анализ като опорна точка. Отколкото да речем при конкретния случай в чисто биологическите и евентуално в психологическите характеристики на тези същества. Може би и за това е добре по тези въпроси около вярата и възвишеностите на делфините да се разсъждава и с някой друг. Някой, който е по-навътре в нещата, случващи се тук.
- Дааа... За това, което казваш како Надке и аз съм съгласна. И мисля да подпитам чичо Стойчо и леля Ирен за някой от тези неща - намеси се Ная.
- Како Надке сега като се заговорихме за храмове духовна възвишеност, цивилизации и религии… знаеш ли от доста време какво искам лично да те попитам… - и спирайки си репликата на средата я погледнах дяволито.
- Еее това вече ми е в пъти по-лесно. Тук си на моя територия. Мисля знам какво ще ме питаш Мишо.
- Вярно ли знаеш? Я кажи да чуя!
- Искаш да ме попиташ защо отказах да стана кръстница на децата ви по ортодоксалните християнски традиции и канони - уверено изрече археоложката -гадателка.
На нея веднага си й пролича, че e попаднала в свой води. На мен обаче ченето ми увисна като на човек в несвяст. И само тихичко успях да мъцна. Ная щом съзря мандибуларната ми засечка на мига разпиля над заспалото море прословутия си откровен смях, заразявайки с усмихнатост дори тъмнотата на въздуха наоколо:
- Мишле какво ти сатана? – не спираше да се смее белокосата ми половинка - Защо пак запецна така?
След това, имитирайки ме, направи гримаса на вдървен от болка пациент. Такъв дето по лошо стечение на обстоятелствата се лекува при изпаднал в кисела сутрешна несръчност стоматолог махмурлия. После изведнъж - спря да се смее. Погледна ме с някаква неочаквана артистична сериозност и попита:
- Не й ли свикна ти пилоте веч на кака Надка? – и на мига свали сериозната маска от лицето си и отново прихна – Ама пък нали е много сладка?! Много е сладка - нали?!
- Ха, ха, ха! Мнооого смешно! Голяма рима - психологпоетесо! Ха, ха, ха! Мнооого смешно! – опитах се да я имитирам и аз и се обърнах отново към нашата приятелка гадателка - Това си мислех како Надке! Ама остави я ти тази смехозаразителна подигравателка! Кажи сега защо отказа да кръстиш децата?!
- Виж Мишо... ! Вашите деца са по-така особени деца. Те и като такива ще израснат. Да им стана кръстница в една религиозна вяра, па било то и изповядвана от нашата нация и народ, означава да съм тази, която ще ги насочи към духовност със строги канони. По принцип няма лошо! Аз също съм православна християнка. И съм кръстена. Но нещата около човешката природа, както ти сам видя понякога имат премного други... и то недотам праволиненйни от християнска гледна точка аспекти за тълкуване. Както се оказва... поне според мен, има още много други и то много правилни гледни точки за възприятието на този - пък и на другите Светове. А то ти нали си по логиките и анализите? – погледна ме въпросително и след моето кимване продължи - А канон - означава някакво крайно мисловно табу в разбираният ти за Света. За добро или зло лично съм ви водила по светилища доста далеч от духовната идеология на християнството. Поради това си мисля, как никак не е подходящо именно аз да съм тази, която ще бъда духовен настойник на децата ви. Поне що касае ортодоксалното православие. А истинският кръстник трябва да е точно това – духовен настойник. Освен ако не е избран проформа. Но аз конкретно тези деца не бих ги затворила в такива канони рамки. Па било то и нашенски си православно християнски.
- Ама како Надке то такива канонни рамки си съществуват във всяка една религия!
- Именно Мишо - така си е!
- Ахааа! Значи така а?! Канонна кръстница - не може! А волно-свободимислеща орисница може? Така ли?
- Да! Така! Канонна кръстница наистина не ми се става! Виж ако съм им Орисница… това вече е друго! Тук съм съгласна с теб относно волността! Така мога не само да им дам, но и да им помагам да си вземат от всички различни многообразия, като разбирания за живота. И материален! И научен! И духовен… И това многообразие да е така поднесено, че те да могат да си вземат от всичко по колкото си искат! Или най-малкото толкова колкото им е необходимо.
- Мдааа… Признавам си! Малко доста странна волност на гледната точка. Поне за мен. И знаеш ли още какво ми е странно и интересно. Сякаш и ти, пък и тези хора тук много бързо се съгласихте да направите двете кръщенета заедно. Това случайност ли беше или...
- Защо ти съжаляваш за това ли? – прекъсна ме на момента кака Надка - Да не би перипетиите около тези дечица да са ти дошли малко? А Мишо? – завърши с острота въпросите си тя и ми се усмихна предизвикателно.
- А не, не, не! Само това не! Моля ти се! Това дори не го споменавай. Предостатъчно ми дойде – много даже достатъчно. Но пък след като ми показа това с входа вече не изключвам тези на вид обикновени хорица, да имат и други тайни, които не са споделени.
- Може и да имат!
- Дааа... Именно И аз съм забелязала, че сякаш нещо спотайват от нас. От време на време много загадъчно се споглеждат. В това поне съм сигурна – обади се Ная – Именно и за това отдавна съм си наумила да ги питам за моето парченце смисъл, което ми се губи като логика за отношението на делфините към нас хората – после от нормален тон преправи гласа си някак си и мина в някакви официални октави, питайки - Дами и господа философи! Особено непрестанно питащия господин - философопилот. Мога ли да ви споделя нещо чисто човешко? На мен изцяло по земно му... и като на ординарномислеща персона май ми стана хладно. Искате ли да се прибираме? Щото вие с вашите философски разливания, преливания и обливания още малко и ще се влеете направо в сутринта. Поне така както ви слушам, как се кламбичкате от тема в тема - потривайки раменете завърши сложния си въпрос смехозаразителката.
- Добре Наичка ще се прибираме – обади се кака Надка и тримата поехме към отвора, а пътьом аз продължавам да си говоря, ей така отново за спорта:
- Ама да ти кажа Вафличке, не вярвам чичо Стойчо, като стар морски вълк толкова лесно да ти открие тайната. Особено ако тя е опасна по някакъв начин за делфините. Ти знаеш ли колко пъти го подпитвам за това онова. А той само ми се подсмихва. Така че хич и не си мисли, че ще е словоохотлив.
И вървим така в арабска нишка. Аз напред... следван от две жени. Струва ми се плътно зад мен бе Ная. А като ариагард вървеше кака Надка. Влизаме в пещерата. Съответно аз не спирам да плещя. През моите собствените реплики току зад гърба си чувам да се процежда въпрос:
- Ехххх… Мишо, Мишо ти все не вярваш! Все ти е на устата: „В това не вярвам! Онова не ми се вярва! В другото не съм убеден!“ Я сега Мишо Неверни – погали ме нечия женска длан по гърба – Поне в това, което виждаш с очите си, в него вярваш ли?
- Мдааа! В това вярвам. Защото това го докосвам с поглед – спрях се аз и видях, как домакините стояха до децата ни и им се радваха – Наичкa гледай ги само! Не са ли за снимка? Кръщелници и кръстници в тази красива и романтична пещера! Идилия, а? – и се обръщам назад, но с изненада откривам, как вместо лицето на Ная в упор ми се явява погледа на кака Надка, която незнайно как и кога беше застанала точно зад мен.
Огледах се за Вафличката. Стоеше си тя на крачка в страни от нас и си блуждаеше безметежно. Кака Надка точно на обратно. По много странен начин се бе вторачила точно в мен. Или по скоро някъде зад мен. Но колкото и да бе концентриран погледът й не беше строг. Напротив! Излъчваше топлотата наприятната стъкленост от току що загрята чаша пълна с дъхав коняк. Опитах се да й се усмихна. Но тя не реагира. Стоеше точно като хипнотизирана. Зениците и се бяха разширили и застинали на място. Имах усещането, как този й взор направо като рентген минаваше през мен. Неговата втораченост ме пробиваше и продължаваше на някъде далече зад гърба ми.
Буквално замръзнах на място. От тила към темето ми се надигна леко настръхващо усещане, неориентирано и витаещо някъде из времето. И тутакси изневиделица ме полазва странното чувство за нещо задаващото се от никъдето. Усещане, което сякаш вече съм преживявал?! Или може би, което ще изпитам. И точно се чудех кое от двете ще да е иии... както напоследък често ми се случва той - въпросът избълбука някъде в главата ми. Побързах да го задам само и само да кажа нещо:
- Како Надке, знаеш ли сега ми дойде нещо на ум за това мястооо... – започнах съвсем безмисловно репликата си аз, следвайки неистовото си желание да се избавя от смътната неопределеност, в която изпадна съзнанието ми - За тази му тайнственост нещо ми се върти из ума. Както и за важността около опазването му сякаш искам нещо да те попитам… - и усетих как и тялото ми и то май не ме слуша много, но се окопитих - Ами како Надке то за Стойчо и Ирен ми е думата. Те вече са на възраст! Кой ще поддържа това каменно-сферично чудо, когато тези хора си отидат от белия свят. Тази фантастично красива обител на духовната ни свързаност между човеци и делфинци няма ли след тяхната кончина да пропадне в забвение?
- Все ще се намери някой Мишо – намигна ми тя загадъчно и допълни, подсмихвайки се – Ааа... може би вече и да се е намерил?! А?! – и продължи да се вторачва със същия си онзи, махагонено-конячен поглед на топло овално стъкло.
А аз след нейното боцкащо „А?!“ реших да се обърнах и да проследя погледа й.
Дааа...!
И тогавааа! Точно тогава онова неопределеното чувство, чийто полъх усетих само преди секунди ме връхлетя. И то с мощта на три океански тайфуна едновременно.
Кака Надка гледаше отвъд езерото - към спящите ни деца.
А на мен от констатацията на това мигом ми настръхнаха бенките по тялото! Ама всичките - до една! Не знам случвало ли ви се е? Това де - да сте в окото на чувствено мисловен тайфун с настръхнали бенки? Ако имате такива де? Не знам на вас...? Ама на мен ми се случи тогава!