автор: gringo

Така се случи, че си намерих работа в обущарския завод „Девети септември“. Не ми беше мечтата да ставам кундурджия, но се успокоявах с мисълта, че учех и вечерно в машинния факултет на Политехниката - електроинженерство. „Да завърша веднъж, пък после ще му мисля – мислех си аз, - друго си е да имаш специалност, да си се изучил… Нали и мечтата на родителите ми беше да успея, да водя по-добър живот от техния, да се гордеят с мене…“
Бързо свикнах с живота в София. Непрекъснато бях зает – през деня в завода, вечер на лекции, нощем до късно с книгите – свободно време почти не ми оставаше. Работата не ми тежеше, никой не ми пречеше – напротив, скоро си намерих приятели, но винаги внимавах какво говоря и се държах на разстояние. Като добър работник ме уважаваха и аз малко по малко започнах да изправям гребена, да се съвземам. Не мислех вече за самоубийство, но в село рядко се прибирах. При последното си връщане – колкото да нагледам къщичката, разбрах, че чичо ми се завърнал в селото и се присламчил към новата власт. Благодарение на кмета Гаврил и моето мълчание, комунистите така и не разбраха, че той е написал донос против брат си и му гласуваха доверие. Научих още, че станал член на партията, но ми беше все тая. Отрязал го бях от себе си и не ме интересуваше съдбата му. Не той бе виновен за смъртта на мама и тате, а колективизацията. Но аз не можех да отмъстя на колективизацията и затова предприех тактиката на изчакването. Гледах да се впиша в новото време. И успях.
Веднъж отидохме на състезание по борба заедно със Симеон, началник цеха, в който работех. След като схватките приключиха, той ме заведе при един от треньорите, негов братовчед. Поздравихме го и изразихме искрено възхищението си от майсторството на борците, които обучаваше. Стана му много приятно.
- А бе, я елате да се почерпим. Знам тука една гостилница – страхотна скара правят.
- Да отидем, а? Какво ще кажеш? – погледна ме Симо.
- Нищо против! – отвърнах аз и пъхнах ръка джоба на панталона.
Бяхме взели аванс предишния ден и посещението в кръчмата не ме притесняваше. Тъкмо след два месеца щях да навърша двайсет години. Бях възмъжал, наякнал – камък да стиснех, вода щеше да пусне. Направи ми впечатление, че Бай Коста – така се представи братовчедът на Симо, ми хвърля от време на време по някой поглед – чак ми стана неудобно. Кебапчетата бяха фантастични, лимонадата – студена, а както разбрах от моите сътрапезници, и червеното вино си го биваше. Когато дойде време да се плаща, бай Коста заяви, че сме му гости и а сме се бръкнали да вадим пари, а ни е тръшнал на земята с по един суплес. Не се противихме, нищо че имахме числено превъзходство, защото го бяхме видели на тепиха как мята два пъти тежки от него борци. Преди да се разделим, той пак спря погледа си върху мен и каза:
- Като те гледам, нещо ми подсказва, че от тебе може да излезе един път борец!
Аз само се поусмихнах, но нищо не му отговорих.
- Сериозно говоря, не се шегувам! Симчо, я кажи на Милен дали се шегувам! – смръщи рунтави вежди Коста, чието цяла име бе Костадин. Висок около метър и седемдесет, як, плещест, космат и по гърба, с леко криви мускулести крака, той изглеждаше страшен на тепиха.
- Как бе, братовчед! – и към мене – Миле (така ми викаше ), Костадин е железен! Един от най-добрите треньори. Както се вика, и к... му е борец! – възторжено започна да славослови родата си Симеон, но си личеше, че е искрен. „Защо пък не - рекох си аз, - няма какво да загубя... Ще ми дойде в повече – и работа, и учене, и тренировки... Но защо да не опитам!” Млад бях, в разцвета на силите си, и след цял ден работа и висене над книгите вечер в квартирата ми оставаше още неизразходвана енергия. А и несъзнателно (или по-скоро съзнателно) гледах да правя непрекъснато нещо, за да не мисля за миналото. Изтласкал бях тогава на заден план споменът за тате и мама, за несправедливостта, за болката, покрита и защитена едва-едва с много тънка ципа, на която бе достатъчно само едно бодване, само една дума, да прокърви отново. Тепихът бе идеалното място, където в схватка с противника щях да изливам всичко, което клокочеше в мен и което всеки миг можеше да изригне в неконтролируеми действия. Смътно тогава съзнавах, че всичкото ми това старание и прилежание в работата и учението бе само някаква подготовка за бъдещето. Предусещах (искаше ми се да вярвам), че имам някаква мисия, нещо, което трябваше да извърша и че то е свързано с миналото и родителите ми. Но какво беше то и как щеше да се осъществи – не знаех. Но трябваше да бъда готов. И аз се готвех.
Костадин беше сериозен и очаквателно ме гледаше. Приех предложението му като знак от съдбата. И се реших.
- Съгласен съм, бай Коста. Стига началник-цеха да не е против и да ме пуска на тренировки. И ако ти прецениш, че има смисъл да отделяш от времето си за мен…
- Ка щяло да не го пускам! Ще го пускам! Винаги! Милето ни е най-добрия работник. Млад, скромен, по жени не ходи – засега де, не пие ни вино, ни ракия! С треньор като тебе световен шампион ще стане! И нашето предприятие ще прослави. Аз ще давам интервюта – така и така, аз, Симеон Парушев, съм приел в цеха гордостта ни, Милен Петров Николов, шампион по борба в категория... – тука Симчо, който се възторгваше от всичко и под влияние и на няколкото чаши „Гъмза”, ме поогледа и продължи – до седемдесет и шест килограма, и аз съм го научил как да подшива…
- Стига, братовчед! - вдигна ръка бай Коста, явно запознат със словоохотливостта на Симчо. - Само момчето да е сериозно, а аз виждам, че е мъжкар, и да внимава в това, което му показвам, всичкото това, което го приказваш, може и наистина да се случи...
От следващата седмица започнах тренировки – по два дни (вечери) в седмицата. Борех се със стръв, не жалех потта си, слушах внимателно наставленията на бай Коста, който наистина умееше да предаде уменията си, да покаже отделните движения, стойката, принципите на атаката и контраатака. Ставах все по-добър и по-добър. След половин година спечелих първия си медал – бронзов, на републиканското по борба, а на следващата бях приет в националния. В завода едва не ме носеха на ръце – сложиха снимката ми на таблото „Нашата гордост!”, директорът ми предложи ведомствен апартамент, който постепенно да изплатя при по-ниска лихва, а Мимето от счетоводството, много хубаво момиче с буйна къдрава коса, започна да ми се усмихва особено. Аз, неопитен и срамежлив, се изчервявах, говорех глупости, когато ме заговаряше и гледах да съкратя разговора. Тя долови моята наивност, но и самата нямаше опит и поради тази причина, въпреки нашето взаимно привличане, в разговорите ни не се стигаше до нищо повече от няколко разменени неловко фрази. И все пак нощем, след работата и тежките изтощителни тренировки, аз до късно се въртях неспокойно в леглото си, а когато накрая успявах да заспя, я сънувах много често.