автор: rygit

- Така е. Но в България ловът на делфини е бил разрешен до 1965 година. Дотогава е имало цели флотилии за лов на делфини. Ловците ранявали един делфин с пушка. Тези животни не изоставят лесно другарите си. Вместо да бягат в открито море те се скупчвали да помагат на ранения.
Тогава ловците ги заграждали с мрежи и ги избивали. Или пък ги ограждали около мигриращите пасажи, които делфините преследвали, за да се хранят. Улавяли ги! Качвали ги на борда и ги колели.
- Гадно! – възмути се пак Ная.
- От тях правели пастърма. Казват, че била вкусна. На мен ми се гади само като чуя. Истинските рибари по принцип не убивали и до ден днешен не убиват без причина току така делфини. Еее - изключая откачалките. А откачалки има във всяко едно поприще. Причината е много проста. За истинския рибар делфина не е риба. Истинските рибари казват ние ловим риба. И по света е така - рибарите са си рибари - китобойците са си китобойци. По-скоро китобойците са ловци, а не рибари. Само дето при нас е малко сбъркана работа. Ами то така се пее и в песента от соц. време: „И ловец съм и рибар съм.“
- Казваш пенкелер работа. Като смесен магазин на село – подметнах аз.
- Да, нещо такова. Та някой от корабчета от флотилията на ловците на делфини идвали в това забутано място, за да доубият тези екземпляри, които още били живи. Да разфасоват улова си. И по възможност да скатаят малко плячка за себе си на черно. Две от гемиите със сигурност редовно посещавали това заливче. За това и рибарите му казвали и Кланицата. След като се настанили в пещерата момчетата на два три пъти ставали свидетели на такива брутални кървави сцени. Единия път обаче уловът бил много голям. Няколко от мрежите висели дори от вън, зад борда. Така клетите животни трябвало да се овлажняват и да са живи, докато им дойде реда да ги заколят и изкормят. Никой от екипажите не предполагал, че може в това трудно достъпно по суша и море място да има жива душа. Малчуганите обаче били там. Тъкмо вдигнали лодчицата на скритото пристанче и двете корабчета доплували. Пуснали котви и клането започнало. Уловените делфини усещали края и подавали сигнали за спасение, но от човешката жестокост спасение нямало. Убивали ги точно както се колят свине, прерязвали гърлата на беззащитните животни и чакали да им изтече кръвта. Водата почервеняла от нея.
- Ужас! Отвратително! Сякаш ми е пред очите! Направо не мога да повярвам! – захлипа Ная.
- Стойчо и брат му решили да помогнат на тези животинки, които били най-близо до тяхното прикритие. Станало им много жал. От баща си те били чували само хубави работи за делфините и това, че в открито море срещата с тях е добра поличба. Едното корабче на ловците стояло на десетина метра от тях. Приближили се тихо с плуване под вода, прикривайки се около подводните скали. Прерязали с ножчетата си въжетата. В мрежата имало две големи афали, една малка - бебе и един обикновен делфин. Афалите се окопитили веднага и тихо се измъкнали. Обикновения делфин и афалата бебе обаче се оказали в много тежко състояние. Момчетата завлекли първо обикновения делфин в пещерното образувание до лодчицата. Той бил много зашеметен и едвам дишал. Върнали се отново за делфинчето бебе, което също било зашеметено и беряло душа. За малкото нямало място в пристанчето до лодката и затова решили да го скрият в голямата пещера. Еуфоруията от добрия улов на кораба била голяма и никой не видял, как малките пирати сторили всичко това. Незабелязано те се гмурнали под водата до скалите и макар и доста трудно успели да мушнат делфинското бебе през малкия подводен отвор вътре в пещерата. Не след дълго обаче дошъл редът и на мрежите провесени през борда. Тогава липсата на четирите делфина, била открита. Вдигнала се врява и неизвестно защо, но корабчетата бързо, бързо отплували. Децата поставили малкото делфинче в плитката част до първото стъпало и побързали да се прибират. Отишли до лодката. Обикновения делфин го нямало. До ден днешен, съдбата му остава неизвестна. Прибрали се вкъщи, но си затраяли за всичко. На по другата сутрин се върнали в пещерата. Делфинчето се било съвзело, но не давало на децата да се доближат до него. Вече имало страх от хората. По никакъв начин не можели да го накарат да се промуши обратно през дупката, през която го вмъкнали в пещерата и да го пуснат на свобода. Щом ги видело почвало панически да обикаля в кръг. Станало им ясно, че са си вземали беля на главата. Но ни така - ни онака. Ако го оставели да умре щяло да се вмирише, както предното. Ако се обърнели към някой за помощ, щели да издадат мястото на пещерата. Опасявали се, че научат ли от някъде за нея големите батквоци ще я превземат. А никой нямал толкова голяма пещера. При това с топла вода, пристан и такива тайни входове. Братята решили, че искат, не искат трябва да се грижат за клетото животинче.
- Много ми е интересно, как се отглежда делфинче в пещера? Ами те как са го хранели това животно. То нали иска прясна риба всеки ден да яде? – заучудвах се не на шега.
- Така си е! Това се оказало съвсем не лесна работа. Всеки ден трябвало да му дават по около кило, кило и половина риба. И то все било гладно. И непрекъснато издавало странни звуци. Започнали да крадат риба от даляна, който бил на около километър и половина на север. В седмицата трябвало два пъти да отиват през нощта да крадат по няколко кила риба и да я слагат в мрежа – живарник. Така делфинчето имало прясна храна за няколко дена. На втората седмица един голям делфин започнал да наобикаля района. После още един. Накрая станали три. Може би са чули непрестанните призиви на малкото. Стойчо предполага, че не е изключено и да са били избягалите две афали. В началото щом видели децата делфините се плашели и изчезвали. Един ден децата си играели в пещерата. Вече трети път нямали сполука. Уловът от даляна се оказвал оскъден. Дажбите на малкото същo. Не можели да крадат толкова често. Стояли омърлушени от неуспеха си до външния отвор, който бил във въздушната част над водата. Готвели се да си тръгват, когато неочаквано делфините се появили пред скалата. Започнали да чуруликат и чатъркат от вън, а делфинчето от вътре. Братята разбрали - това е някаква форма на разговор между малкото и големите делфини. Децата отишли спокойно за лодката си, оставяйки животните да си църкат на воля. Били я докарали до там, че никой от никого не се плашел. Даже опашатковците показвали дружелюбни настроения към момчетата. Делфините обаче днес се държали доста възбудено. Единия ту се скривал, ту се показвал пред лодката и им пречел да маневрират между камъните. Другите два изчезнали на някъде. Децата се притеснили от поведението му. Помисли си: „Това ще да е някаква форма на отмъщение, за това, че са затворили малкото и не му дават достатъчно храна.” В един момент водата около тях закипяла от риба. Появили се и другите два делфина. Малките „пирати” не знаели какво става. И какво да правят. Стояли и гледали, как рибата скача около тях и стъписани пулели очи. Единият делфин започнал да удря с опашка по повърхността и да зашеметява рибата. Тогава баткото се освестил грабнал кепа и серкмето и започнал да лови. Нали този ден ловили на даляна и рибарските такъми били в лодката. Напълнили я доволно с риба. Хвърлили на малкото да се наяде до насита. Заредили до горе и живарника. Останалото занесли в къщи. Този път обрали овациите на всички у дома. Случката с улова не останала единична. Станало система - делфините пресрещали момчетата още преди да наближат пещерата докарвайки им някой пасаж. После им помагали да си я наловят, като я зашеметявали с удари на опашките си. Момчетата така и не разбрали, как делфините знаели кога и къде да дойдат. За съжаление двамата братя още веднъж станали свидетели на клане, но успели да освободят само един делфин. Но пък били доволни, че поне нарязали порядъчно мрежата в която били омотани. Тогава корабчетата пак изчезнали без време, а от палубата се носели викове за магии и проклятия. В селото много, много не обичали ловците на делфини. Може би и хората от селото, които упражнявали този занаят не били със света. В състава на екипажа те не били моряци. А просто черноработници изкормвачи и касапи, които убивали, кормели и после изхвърляли карантиите на делфините в морето.
- Ми то те хора за обичане ли са я… ? – нервно си мърмореше Ная.
- Един ден, било е краят на август. Момчетата вече се били сприятелили с големите делфини и си играели с тях извън пещерата. Единия започнал да се гмурка на едно и също място и сякаш ги подканял и те да сторят същото. Станала интересна игра. Децата и делфините заставали от вън на отворите на пещерата. Някой от големите издавал звуци и веднага малкия се появявал от вътре на същата дупка и също цвърчал. Стигнали и до дупката през която в началото го вмъкнали, но делфинчето вече било поотраснало и не можело да мине през него, за да отплува в морето.
- Да, да! Този номер с показването го видях вече. Определено тези опашатковци имат възможност да ти насочат вниманието към това което искат. Не от село, ами ако ще и от степите в Монголия да си ще разбереш какво се иска от теб да направиш – присъединих се и аз.
- Такива са си те. Та така делфините успели да покажат на децата камъкът, който запушвал големия отвор и от външната страна. Той наистина се поклащал леко. Може би лежал на някаква остра част или издатина. Но се окзвал прекалено тежък, за да бъде помръднат или претъркулен към дъното. Делфините допирали муцуни до него. Побутвали го леко напред - назад. Дълбочината от към морето до която можело да се стигне до него обаче не е малка - шест метра и половина. За деца на тяхната възраст била трудно достижима. Камо ли пък да свършат някаква работа на нея. Те разбрали! Това е единственият проход, през който затвореното вътре делфинче можело да бъде освободено, но камъкът пречел. А идвала есента. През зимата морето тук не е никак дружелюбно. Стойчо и брат му се досетили, че трудно ще се справят от тук нататък с храненето на вече поотрасналото животинче. Трябвало да сторят нещо и да го освободят.
- Ама защо не са помолили някой по-голям да им помогне? – възмути се не на шега Ная.
- Е как защо? Нали чу какво ти каза жената. Не са искали никой да знае къде е пещерата.
- Е поне на някой роднина да са казали. Все някой щеше да ги разбере - започна да разсъждава пак Ная в типично професионален психологически план.
- Така и направили - продължи си разказа леля Ирен - Решили да споделят с баща си какво са сторили. И за скривалището склонили да му кажат. Както и да го помолят да помогне за отпушването на големия проход. Разказали за всичко. Иии... получили по един здрав шамар зад врата. Загрижил се свекър ми и им обяснил, че ако онези касапи са ги били видели, как им режат мрежите, всичко можело да им се случи. Децата обаче имали заслуги. От два месеца се връщали с пълна лодка с риба. А това си е за такова селото основен поминък. Договори ли се случващото се да бъде само мъжка пиратска тайна между тях тримата. Речено сторено. Свекърът отишъл с децата. Гмурнал се и намерил две три парчета от нарязаните от братята мрежи, по време на техните набези срещу ловците. От тях направил нещо като денк, с който повил камъка, запушващ големия отвор на пещерата. Вързал едно въже за денка. Изкарал единия му край на повърхността и го заклещил в камъните на скалата. Основната работа била свършена. После всички се прибрали в къщи доволни. Свекърът обещал на децата при първа възможност да вземе от човек в Шабла по - голяма лодка. Да завърже въжето за кърмата и да дръпне камъка. Не трябвало много за това начинание, но сам човек с малка лодка не можел да се справи. Докато не отпушели отвора щели да хранят малкото делфинче по стария начин. Заредили се обаче дни на добър улов! Имало много риба и все не оставало време за обещаното. А когато има много риба и делфините са около нея. Ловците на делфини също били на линия. Стойчо и Методи разбира се пак се подвизавали из пещерата, когато двете корабчета дошли на кланицата за пореден път. Пуснали котва и ваханалията започнала. Момчетата вече наплашени от баща си мирували в пещерата и само наблюдавали през отворите над водата. В един момент обаче нали и двамата били беладжии от класа им хрумнало, че може да не чакат баща им да докара мощната моторна лодка. Щукнала им идеята, как могат сега да привържат подготвеното въже за най-близкото корабче. То като тръгнело щяло да дръпне камъка и повличайки го със себе си да отпуши отвора.
- Луди деца! – възкликна Ная и й личеше, как бе потънала на дълбоко в емоциите на невероятната история - Ами ако ги хванат?
- Тихо ти сега! Не пречи на жената да разказва – и й сложих пръст на устата.
- Било краят на август. Имало планктон и водата била мътна. Методи подхванал въжето, за което бил вързан камъка. Приближил се до корабчето, но то било закотвено с носа към брега. И къде, къде, да върже въжето... гмурнал се и го омотал около котвената верига. Детска му работа. Касапите си свършили техните дела и капитана дал команда за вдигане на котвата. Завъртели шилца...
- Шилца това какво е? Да не е някаква месомелачка? – попита уплашено Ная.
- Не мила. Шилц, това е котвения механизъм, който навива веригата. Котвата се отлепила от дъното, но увиснала хоризонтално на борда опъната от въжето, за което бил вързан камъка. Останало без дънната опора на котвата и същевременно закачено чрез въжето за канарата, с корабчето нямало какво друго да се случи. Започнало да се приближава към скалите със скоростта, с която шилца навивал веригата. Капитанът помислил, че котвата се е закачила някъде в каменистия бряг. И съответно дал команда: „Пълен на зад!“ Двигателят заработил на максимални обороти. Въжето се опънало още по-силно. И така тягата на шилца прибавена към тази на мощта на двигателя били достатъчни да преместят камъка навън към дълбочината. Той се изхлузил от терасата пред прохода и започнал да потъва надолу към двадесет метровата дълбочина. Камъкът и котвата обаче рязко натежали. Това наклонило силно носа на корабчето. Нещата станали драматични. Плавателния съд или щял да се преобърне под тежестта на пропадащия към дъното камък, или да се напълни с вода. Спасило го само сблъсъкът с втория кораб, който бил от страната на наклоняването. И двете корабчета претърпели много щети, но капитанът на злощастната гемия овладял положението. Дал команда стоп на двигателите и на много бавен ход на шилца започнал да вади котвата от водата - намотка по намотка. Ясно било, че нещо или с нея или с котвената верига не е наред. За ужас на всички от екипажа и касапи, и моряци първо над водата се показал камъкът. Той мистично бил оплетен с тяхната собствена мрежа нарязана от незнаен човек или животно. Или може би бил нарязан от някаква невидима сила появила се още при предните акустирания. На всичкото от горе котвената верига някъде през средата била нескопосно посукана със старо въже. Кой ли би сторил това? Всички били уверени, как наоколо освен членовете на екипажите нямало жива душа. Капитана пратил един моряк да реже омотаното около веригата въжето на всеки пълен оборот на шилца. Така искал да освободи веригата от камъка. Работата вървяла бавно, а гемията си оставала все още силно наклонена надясно и към носа. И същевременно добре подпряна на другата до нея. Решението се оказало удачно. По–малко, по- малко над водата излязъл целия камък. В един момент обаче морякът режещ въжето хвърлил ножа на палубата и като попарен хукнал назад към кърмата крещейки панически: „Проклятието на сирените! Проклятието на сирените.” Всички се завтекли към носа. От другата страна на камъка висял полуразложен труп на нещо с опашка. А главата му била заклещена в една негова пролука.
- И какво било това и този скелет? – пак нетърпеливо попита Ная.
- Това било умрялото животно от подводния проход на пещерата, което Стойчо и брат му видели в началото. Приличало на делфин. Никой не искал да се приближава до зловещия знак закачил се по незнаен начин. Екипажът и касапите се скупчили на задната част на корабчето. Моряците по принцип са силно суеверно племе. Такива неща те считат като тежки съдбовни знаци. Наложило се лично капитана да освобождава веригата от въжето и камъка. Успял след около десетина минути. Камъкът и лошата моряшка поличба цопнали във водата и потънали в бездната. Корабчетата, макар и с доста повреди по корпусите си се изтеглили набързо. Но след този случай в двете села и от Балчик до Шабла тръгнало слух: „При скалите на сирените около Тюленово има духове на умрели делфини, които си отмъщават на ловците им и на касапите, които ги избивали.” И моряците и касапите потвърдили слуха, как за едно лято вече три пъти този дух прерязвал мрежите им с улова. А последния случай бил наистина впечатляващ с призрачния скелет, който се бил вкопчил в котвената им верига и се опитал да потопи гемията.
- Браво на момчетата! – зарадва се пляскайки с ръце моята изгора, подскачайки досущ като дете на куклен театър – И после попита тя с жадни от любопитство очи?
- И после, и после... Свекърът разбрал каква е работата и теглил един здрав пердах и на двамата.
- Ама защооо? Те децата са си били направо герои. Трябвало да ги похвали даже – пророни със съжаление Ная.
- Как защо? Защото не го послушали. И още... Заплашил ги, че ако кажат на някого за пещерата ще им откъсне главите. При белята, която направили и като знаел с какви бездушни хора са си имали работа, излизането на истината можело да им коства и живота. Тогава били смутни времена, пораженията по корабчетата се окзали големи. А и от касапите всичко можело да се очаква. Така колкото и да искали да се похвалят нямало как да стане. Всичко около пещерата, и дружбата с делфините за дълго останало в много, ама в много дълбока тайна.
- Ихаааа звучи ми направо като сюжет ала карибски пирати. Лельо Ирен можеш без притеснения да го напишеш като сценарий за холиудска продукция. Мисля си че Джони Деп с радост би приел да играе бащата на чичо Стойчо - и се усмихнах - И това сега истина ли е...? Или някаква местна легенда украсена с истински имена?.
- Мишо я стига се заяжда. Даже да не е истина на мен ми беше интересно. Ти като си запален по книгите за въздушни приключения и сражения, да не мислиш, че те пък са единствените забавни неща на земята. Мен пък разказа ми хареса. Даже повече от онази книга „Ние бранихме тебе Софио” която ми даде да чета преди време. Лельо Ирен не му обръщай внимание! Той хем иска да му разказваш... хем пък после се драчи. А какво стана с делфинчето дето беше в пещерата?
- Ееее как какво стана? – опита се с мек тон да внесе помирение Сирената - Излязло си през отпушения отвора на свобода. А после Стойчо продължил да ловил риба с големите делфини, каквито и да му са се падали там като род. След това и малкото се научи и с него продължи да си ловува.
- А чичо Стойчо сега продължава ли да лови риба с тях? - попитах вече сериозно аз.
- Иска ли питане? Толкова време все това прави. Той Афала е трето поколение ловец. Пък и с пенсия сто шейсет и четири лева какво да стори я?
- А в селото знаят ли за това? Или и него като лечението го пазите в тайна? - взех да любопитствам.
- Знаят ми се струва! Но не им се иска да вярват много, защото те не могат да го правят. Но той чичо ти Стойчо им пуска по някой пасаж от време на време към мрежите. За да не ни завиждат. Иначе лошо. Знае ли човек в тези гладни години на къде може да избие човешката завист. Току виж направили нещо лошо на невинните плаващи душички.
И така в сладки приказки стана полунощ. Афала се появи за пореден път. Продължихме с процедурите. Стойчо и той дойде, за да изнесе събралия се за три дена отпадък. А леля Ирен започна да се опитва да преодолее страха на Ная от дълбоката вода. Нямаше голям успех. Стигаха до края на стъпалото и Ная се вцепеняваше. Ние мъжете пък седнахме да си говорим за това, как ще продължи лечението. Стойчо ми сподели предположението на леля Ирен, че след като отмине опасността от помятане делфините най-вероятно ще започнат „работа” по самия плод. Процедурата за този път приключи. Към един часа Афала отплува. Жените си легнаха, защото утре трябваше да стават преди изгрева за сутрешното мероприятие. Ние с чичо Стойчо си поговорихме малко. Той си тръгна, а аз се тръшнах в моя си сламеник. Не спах добре. Може би от разказите на леля Ирен. Все ми се присънваха разпорени делфини. И какви ли не още там ми ти касапски гадости. На другата сутрин след закуска седнахме да пием кафе. И нали си бе пещерна скука мен ми се прииска с нещо пак да си запълня времето. Явно лишени от нормалните си контакти със света и хората човек започва да прилича на децата, чийто свят се заключава в една детската стая и площадката с люлките пред блока или къщата. Може би и затова тези разказите и обясненията на Сирента ми действаха като балсам в тежката неизвестност на цялата тази ситуация. И то въпреки че ясно съзнавах, как бяха пропити с привкус на позитивен наивитет. И нали не мога дълго да търпя на скука отпивам си от кафето и питам:
- Лельо Ирен това което разказа, как двамата братя са ловили риба е много интересно. Чел съм аз някъде, че къде латинска Америка така си сътрудничели делфини и рибари. Чел съм и за пеликани и делфини, че заедно ловуват, но вече забравих къде. Ама дали се е разбрало какво е било онова животно закачено на камъка? Иии... как малкото делфинче е попаднало в пещерата преди да умре? – реших отново да се пробвам дали пак няма да ни поразкаже тя за това онова.
- Ааа... за малкото делфинче то за него може да се каже почти сигурно, как е станало. И какво е било животното.
- А ще ни разкажеш ли?
- Че защо не? Щом ви е интересно... Значии няколко дена след инцидента с камъка и корабчетата, в селската кръчма избухнала свада. Стигнало се до голям бой. Единия касапин си бил пийнал и набедил майката на свекъра Стойчо, как нейни клетви са довели до нещастния инцидент с корабчетата. Захари бащата на Стойчо и неговите колеги се сбили с касапите. Притиснати от численото превъзходство на рибарите и якия пердах който изяли, двамата касапи признали, че преди няколко месеца пак били там с мрежите си. Та тогава, заградили няколко афали, които незнайно защо ловували на онова място. Нечувано и невиждано досега две от афалите - една малка и една голяма се мушнали някъде навътре в скалите. Обикновено те бягали към открито море. Другите три изчезнали ползвайки някакви подводни навеси и така избегнали капана на мрежите. На ловците им станало ясно, че животните много добре познават заливчето и ако не внимават можело да избягат. Тогава пък и сега те не знаят за съществуването на тази пещерата. Може би затова следвайки тяханата си ловна логика, поне ако се вярва на разказа на касапина, с два лома и една канджа откъртили камъка, който бил надвиснал над отвора където изчезнали делфините и го запушили. Това всъщност била онази канара, която преграждала входа на пещерата. Надявали се, че за кухината, в която се скрили животните има и друг вход. Мислили си от там да успеят да влязат и да ги убият. Не открили вход и си тръгнали. Това било половин година преди случката с момчетата, корабчетата и боя в кръчмата. Чича ви Стойчо предполага, как може би така са се появили двата трупа в пещерата. Просто запушените делфини са умрели вътре в пещерата от глад. И нищо чудно големия до последно да се е опитвал да избута каменната преграда и да е издъхнал там. А след като се е споминал в последствие муцуната му да се е заклещила в някоя шупла на камъка.
- Звучи правдоподобно, но все пак е много необичайно делфин да търси закрила в пещера. Направо не ми се вярва. Да не би те и преди това да се влизали тук по някакъв повод. За това чичо Стойчо нещо не е ли казвал? - проявявах се аз, отново като Тома неверни.
- И двамата със Стойчо мислим, че са идвали. До колкото можем да контактуваме на такава тема с тях, може би първоначално са преследвали пасажи риба. А както ви казах тука има магнитни смущения и може би рибата и тя губи ориентация. А вкарвайки я в заливчето с недотам солена вода изтичаща от минералните извори пасажа съвсем се е обърквал. После най-вероятно опашатковците са установили, че наличието на минерали във водата облекчава кожата им от някой паразити. А как и кога някой от тях се е осмелил да влезе през големия проход в самата пещера остава неизвестно. С дядото на Афала не, но с баща му вече диалога стана по разбираем. Изяснихме си някой понятия за време място и телесни състояния. Та от тази диалози, ако мога така да ги нарека, разбрахме, че делфините нямат възможност да се изкашлят. И то е разбираемо. Ако си на 30 метра дълбочина и получиш позив за кихане и кашлица ще се нагълташ веднага с вода. За това и този рефлекс при тях е подтиснат. Разболеят ли се обаче от нещо, което образува слуз в белите им дробове умират, защото не могат да го изхвърлят както правим ние хората с кашлиците, кихавиците и храченето. Може би и поради това серните изпарения в тази пещера помагат в тази насока. Най-вероятно препятстват развитието на микроорганизмите предизвикващи възпаленията на белите им дробове. И така имат ли белодробни проблеми те идвали и продължават да идват тука и да остават известно време. Поне от както ние посещаваме с чичо ви Стойчо пещерата те много често го правят с малки делфинчета. Вкарват ги по няколко тук и стоят с часове. Може би още навремето докато са си подсвирквали по между си в пещерата са се чували и страните звуци. Това са били техните писукания, но малко приглушени и променени от акустиката на пещерата. Със Стойчо предполагаме, че точно делфинските разговори са песните на сирените, за които говорят старите хора в селото. От там може би идва и името на местността. А после за зла участ там където са се лекували делфините, там са и загивали от човешката ръка.
- А тук само афали ли идват?
- Не само афали. И другите видове се появяват в зоната понякога.
- То те колко вида делфини по принцип са в Черно море – поинтересува се Ная.
- Три вида. Афалите обаче са много малко. Застрашени са от изчезване. Завърши леля Ирен, загледа се в тъмната вода на езерото и попита - Деца аз малко съм уморена и ще си полегна - нали не възразяявате?
- Ааа... за възразяването - възразяваме! Защото ни е интересно да ни разказваш. Но от гледна точка на това, че искаме да си починеш и за да имаш сили да ни разказваш отново, поне аз се съгласявам – усмихнах й е са аз и после с Ная й пожелахме сладко сънче да я сполети.
Така приключихме с разказите... поне за момента. През деня всичко си протече рутинно. По залез пак бе реда на Афала. Чичо Стойчо и той се появи малко след като се стъмни. Скучно му било в къщи сам. Този път във водата влезе той. Процедурите минаха. Жените легнаха отново да си почиват, а ние с Паламуда се заговорихме шепнешком. Той ми каза, че от бързия си контакт сега с Афала разбрал, затова щото от химиотерапията в Ная са останали някакви неща. Или както той ги описвал били някакви тъмни звукови топчета по цялото й тяло. Аз го питаха, а Афала, как е разбрал какво е химиотерапия. И какво значи звуково топче? На което Стойчо ми отговори, че това си е негова интерпретация от това, което всъщност самия Стойчо знаел за състоянието и лечението на Ная. В пряката комуникация като изразност, ако може изобщо така да бъде формулирана тази част от контакта им, точния изказ би бил, как Ная е погълнала много мръсна вода. Именно от мръсотията в тази вода са се образували и тези топчета, или както той се е изразил черни мехурчета. И тези топчета или мехурчета после щели да предизвикат развитието на подобни или други проблеми при бебетата й. А от всичко това пък бебетата нямало да могат да се движат правилно, като нас големите хора. На мен така и не ми стана ясно какво значи всичко това. Затова се уточнихме с чичо Стойчо той да дойде и утре вечер пак след залез. Да ни донесе това, онова, което бе попривършило от припасите. И да поговорим по тези въпроси. Дълго се въртях след тази неприятна новина и едва призори съм заспал.
Сутрешното църкане и цамбуркане съм го проспал. Събудих се къде десет. Ная нещо се кипреше в едно от сепаретата. Аз използвах ситуацията и тайничко разказах на Ирен за разговора си с чичо Стойчо. Помолих я ако има представа за какво става дума да ми обясни нещата. Тя ми каза, че това наистина го чува за първи път. Малко след това излезе на вън до мястото, където имаше обхват и дълго си поговори със Стойчо. След пладнешкия сеанс се наобядвахме и пак се разбъбрихме. Аз съответно подхванах темата за точпетата. Тогава казах и на Ная за тях. Учудващо, но точно потърпевшата в началото не се впечатли. Пък на мен не знам защо, но ми се стори твърде много притеснително. Но пък и твърде много любопитно. За това и помолих леля Ирен да ми поразясни това онова, ако може де. Ама тя и Ная се намеси с нейните психологии иии... И вместо кратко разяснение стана едно говорене... говорене, говорене... Все едно присъствах едва ли не, не на една, а даже на цели две лекции. Първо леля Ирен се опита да ми отговори на въпроса, как Афала е разбрал за тези тъмните звукови мехурчета. И какво изобщо може да значи тъмно звуково мехурче:
- Човекът сравнително добре чува, вижда и долавя всякакви миризми. Около тези си умения ние хората си изграждаме разни нагледни образи и имаме представа за нещата – учудващо едва ли не полуакадемично започна да обяснява нашата домакиня - После ние можем да мислим, да сравняваме и да разсъждаваме върху това, което сме видялиq чули или помирисали.. Делфините и те имат много подобни способности като нашите.
- Съмнявам се да са чак толкова подобни – усмихна се неглижиращо Ная прекъсвайки леля Ирен - Животните нямат толкова силно развити способности да анализират и асоциират. Именно и в замяна на това пък някой от другите им сетива са в пъти по-чувствителни от съответните наши. Ето както е например слуха при кучетата - това поне конкретно съм го учила и го знам. Може би някъде другаде...
- Добре де Вафличке ама аз попитах леля Ирен. Изчакай жената да се изкаже до край какво мисли – прекъснах пък аз Ная, но като и видях кривата гримаса, която направи реших да обърна нещата в друго русло - Е хубаво тогава! Щом пък влезе с рогата в спора, хайде кажи и обясни на мен човека с техническото мислене… Как едно животно, ако не анализира една критична ситуация... – и мислейки си нещо около снощния си разговор със Стойчо се запънах, изгубвайки за миг мисълта си – Оххх... какво исках да те питам... А да! Как едно животно без да анализира ще излезе живо и здраво от тежка екстремна ситуация.
- С вродени инстинкти и добра рефлексия – веднага ми върна отговора учената магистратка.
- Хубаво! Ами другия вариант? Как ще си хване един хищник непослушната бягаща или плуваща храна след, като няма никакви аналитични способности? Хайде кажи госпожо психоложке! Не вярвам това да става само с гол рефлекс, или чист натюрлих инстикт. И то неподплатен с никаква по-сложна мисловна дейност. Ето кажи сега... Как според теб например едно куче си изгражда някакъв извън инстинктен нов образ в екстремна, или абстрактна за него ситуация? За в йерархията в глутницта - ясно. Който е по-голям и по-силно хапе той е по-старши. За там ясно. Ами за другите по-абстрактните неща? Кой е примерно по-добър? Кой е по-лош или по-приемлив като субект. Пък може и да не е точно за себеподобно животно. Или ако няма никакъв анализ, как обучените кучета щом са безмисловни животни познават кога диабетика ще получи криза? Или кой е лошия човек за неговия стопанин. Това поне съм го гледал по телевизията. Много кучета притежават и демонстрират точно такива способности. Защо и делфините да не могат? Ако само хората могат да анализират, то как животните се справят със ситуациите изискващи подобни аналитични качества? Ха сега да те видя психоложке моя – и й се изплезих.
- Не ми се плези мишеподобен дърдоране. Това за което ме питаш не е вече психология. Това е етология. Пък аз Хвъркатко съм човешки психолог... Амааа няма да ти се дам лесно дори там... – и на свой ред ми се изплези.
- Гледай я моляти се, как ми се плези само... Етология ли? Добре де каква е тази новата логия дето сега я измисли?! Какво е това ново двайсет Наичка... я кажи на Мишока...
- Етологията е психология на животните. Наука за поведението на такива хвъркати миши твари като теб е...
- Добрееее, добре. Мишо не е човек... Мишо е литяща мишка... и него психология не го лови... Остави сега човекоприлепите като мен... Кажи ми за кучетата! Какво започна да казваш, че да оставим после леля Ирен да ни каже за делфините!? Защото то от там тръгна приказката.
- Ще кажа. Що да не кажа! Кучетата например имат по-силно зрение, слух и обоняние от нашето, именно поради по-малките аналитични способности на кората на мозъка им. За света наоколо чрез тези обострени осезания те също си създават зрителен образ. Разликата им от нас хората, е че ако ние разчитаме до седемдесет процента на очите си да градим образи и памет, тяната рефлексия е основно свързана не само със зренето, а по-скоро със слуха и най-вече с обонянието им. Проблемът им в зрението например е че те виждат само тримерно. И второ вижда черно бяло. Мисля само червения цвят отличават от другите цветове на човешкия видим цветови спектър. Но до колкото си спомням най-характерното за тях беше, че те изграждат така наречения мирисен образ. Сиреч това, за което кучетата не могат да си изградят памет или впечатление... Като например за абстракцията около добрия или лошия характер, случаи за които ти Мишок попита... – после се замисли за миг и уверено продължи - Или пък да речем, ако си изграждат памет за общо здравословно състояние на някого от глутницата. кучетата го запаметяват не толкова като визия, колкото като определена миризма. Пола възрастта, здравословното състояние и дори моментното настроение при тези животни е закодирано също в миризмата. Примерно в аналните им жлези или урината, с която маркират. Съответните им адекватни реакции обикновено са свързани с регистрирането на такъв или онакъв нюанс в миризмите, които подушват. За това си мисля... наистина това са не прости, но все пак са си чисто първосигнални реакции… Или някакви много първични анализи, които трудно биха били охарактеризирани, като мисловните процеси. Виж при делфините как еее - за там вече не знам. Но едва ли ще е много по-различно от при кучетата.
- Да, да, да, ама има и още нещо. Аз гледам онова предаване Говорещия с кучета на Сизар Милар. Даже с теб заедно гледахме две серии. Там в една от тях той говори освен за тези осезания мириз, слух, зрение за които ти каза... Той говори и за още някакви енергии, които ние излъчваме, а кучетата приемат. И на които те реагират по определени начини в зависимост от характера си – това защо го пропускаш, а Вафличе? - попитах разпалено аз.
- Ееее Сизар Милар си е професионалист кучкар. Аз с него няма как да се меря. Може и да има и някакъв такъв момент. Явно при всяка емоционална ситуация излъчваме не само звуци, миризми или феромони, но и други вълни. Това също е доказано. Както и другото, че почти всички сравнително интелигентни животни имат способността да дешифрират тези или такива биовълни. Еее разбира се и щом са ги регистрирали могат и да реагират спрямо тях. Особено хищниците. Знам че делфините са някъде на първите места по интелигентност. Но въпреки това дълбоко се съмнявам да могат да правят някакъв логически анализ на средата в която живеят. В края на краищата те не са хора. А как точно еее...това не мога да кажа. Ние сме учили за кучетата, защото те са по-евтини за поддръжка и експериментиране в лабораторни и домашни условия. Пък много хора с психически отклонения се повлияват много добре от присъствие точно на кучета. За това сме и учили за тях. А те делфините хищници ли се водят, че не мога да съобразя от веднъж? – завърши с въпрос малката си лекция Ная и погледна към Ирен.
- Да мила отявлени хищници са. Ядат само риба – усмихна и се дружелюбно леля Ирен.
- Видя ли Ная хищници са. Значи са досатачно умни и находчиви. На пържените картофи около цацата изобщо не посягат? Нали лельо Ирен? Предполагам и шопската салата от водорасли не им е по вкуса... – и направих подигравателна гримаса на магистратката психоложка.
- Млъкни хвърката драко. Сега кой не оставя жената да се изкаже, а?
- Та ако както казваш ти Наичка при кучетата неща може да стоят по този начин… - започна да говори на пресекулки Сирената, смеейки се почти на глас около нашите задявки – мога да кажа че и при делфините принципно ситуацията е някаква подобна. Но с една малка подробност като разлика. Те също имат вкус, зрение и слух, но нямат добро обоняние. Те си изграждат, ако позволиш да ползвам твоя израз визуални образи също като нас. Но е и вярно, че подобно на кучетата си изграждат също допълнителен опорен образ. Само че той не е от миризми. А е от звуци. И това го правят за нещата, които не могат да видят или да си обяснят. Точно както ти каза, че това става при кучетата. Най-богатия делфинов справочник от данни и информация в техния мозък според мен е от ултразвуци и инфразвуци. Всеки отразен звук от предмет или животно за тях значи нещо. И те го помнят дълго. Дори някой ги запаметяват до живот. Например имат подсвирквания с които се викат персонално, както ние си викаме на име. Имената на делфините от стадото те помнят цял живот като звукова комбинация. С ехолота и със слуха си те отличават още не само формите и разнородните материи на предметите, като дърво, метал, пластмаса. Но и разликите при много близки по състав подобни материали. Например могат да различат различните плътности на веществата. Гъстотата на течностите и дори различните видове сплави на металите. И то с изключително голяма прецизност.
- Това за сплавите какво ще рече? Не го разбрах - попита Ная с поглед изпълнен с въпросителност.
Реших да помогна на леля Ирен, въпреки да нямах ясна идея как. Нооо... импровизирах:
- Това ще рече, че… Това ще рече, че... Ето да речем пръстените ти. Те са сплав от злато и сребро. Или от злато и мед. На гледане и на цвят са еднакви. На тегло също. Ако обаче ги потопиш двата във водата и делфинът ги облъчи с ехолота си тогава... този – посочих аз единия й пръстен – ти знаеш, че е четиринайсет карата. За другия също си мислиш така – и съответно и посочих втория пръстен на другата й ръка - Нооо истината е, че са те преметнали, като си го купувала. Вторият всъщност е менте и е четири карата. Сиреч златото е в пъти по-малко. А в сплавта е използвана например друг жълт метал. В този случай ти с поглед миризма или вкус не можеш да разбереш разликата. Делфинът обаче ще я открие със звуковия си начин на сканиране. И ще е на ясно, че си излъгана. И на него ще му е ясно, как вместо скъп пръстен от благороден метал носиш евтина пиринчена тенекийка – разясних компетентно аз и вдигайки поучително показалец попитах – Разбра ли сега Наичка?
- То добре разбрах аз... Амаааа първия пръстен дето го посочиии, той ми е от мама. А втория дето казваш, че е с по-малкото карати... Хм! Забрави ли? Ти ми го подари, умнико. Та така де... Ако това е истина, че делфините са толкова добри в тези неща... аз наистина ще взема да попитам Афала... твоя подарък колко карата е? И ако не е златен... Охооо...! Ако не е златен... Ти хвъркати мнгознайко, ще трябва да ми кажеш от кой битак си ми купил това менте от пиринч – закани ми се Ная – Така че благодаря за обяснението като за забавачка – изплези се за пореден път тя.
После изимитира бъркане в носа. И започна да си суче един кичур на косата досущ като Пипи дългото чорапче. След това застана сериозно и продължи:
- Добре де ясно. Схванах. Мирисня образ при кучетата отговаря на ултразвуковия образ при делфините. И при съответното животно имаме съответния анализ на съответната базата данни. При делфинте казвате той е предимно звуков. Това може би е също както предполагам е и на ехографа при докторите. Онези дето ми мажат преди това корема. За това ли иде реч?
- Точно така! – потвърди през кикот Ирен и добави смеейки се - Ама сте големи смешки вие двамата. Тъй да знаете – и продължи – Та по този звуков начин делфините познават какъв е пасажът. Каква е рибата в него. И ако засекат пасаж на нещо, което не обичат, изобщо не си правят труда да го гонят. Или пък усещат изтощената риба защото явно мускулите излъчват и това. И ако уморена тогава я погва настървено. Но така както звуково виждат плячката си те така проверяват и самите себе си. По подобен начин те са запаметили плътността на органите на здравите себеподобни. И ако някъде нещо не им звучи по запаметения начин за тях това е сигнал, че нещо не е както обикновено. А щом не е както обикновено - значи не е добре. И те като нас преглеждат своите бременни на делфинския видеозон. Само че ние в кабинетите го гледаме на екрана. А техния екран е в главата им. Предполагам те и така са „видели” по-точно казано са чули, че прешлените в кръстаната част, матката или бебетaта в Ная не звънят така или онака. В началото не можеха да разберат от какво е. Но ето, че Афала е засякъл тези малки топчета или мехурчета, които сигурно не могат да се видят на нито един наш човешки уред. Може би в момента Афала е сравнил звученето на нашите тела с това на Ная и така е открил разликата.
- Така може да. И животинския мозък работи на принципа на сравнението както и човешкия. Тук съм съгласна с теб лельо Ирен. А какви ли може да са тези звукови възелчета? С какво могат да пречат те на бебетата? И как могат и изобщо могат ли да бъдат махнати? Разбрахме, че се интересуваш от езотерика. Има ли по тази линия някакво обяснение, макар и не точно научно? - поинтересува се Ная.
- Може да се изкаже предположение – да! Поне така както Стойчо ми обясни какво му е казал Афала. Но не зная колко ще ви прозвучи правдоподобно или близко до някаква научна истината.
- Ааа защо? Давай! Давай! Каквото и да е обяснението, ако има поне някаква идея за лечение все е повече от втръснали я ми вече отговор: „Церебралните увреждания не са лечими от съвременната медицина. Ако диагнозата ни се потвърди Ви съветваме или да абортирате, или да се подготвите да дадете децата в специализирано заведение” Така че всичко, което може да ми даде някаква надежда, като логика ще го изслушам с интерес – почти нервно се аргументира Ная.
- Знам какво ти е душко. Не се терзай и не се притеснявай. Каквото знам ще ти го кажа. А ти сама ще си решиш какво да правиш. Не обещавам обаче да съм кратка в обясненията. Пък каквото не ви е ясно питайте.
- Няма проблем от тук нататък имаме цели три дена – насърчих я аз.
- Ами според моите разбирания като бивша акушерка и човек занимаващ се с езотерика церебралните увреждания са патологии породени от неправилно циркулиране на енергийно информационните потоци в тялото на майката. Най-вече по време на бременността. Вярно - това може и да е генетично заложено. Но може и да се получи под натиска на някакъв друг вид стрес. Без значение от какъв характер. Химически. Психически. Физически. Или влияния от присъствия около някакви геомагнитни аномалии. Защото нездравословна геомагнитна среда също влияе зле… Както казах и преди, ако имаш проблем с меридианите в тялото може и от там да са ти са влошили нещата
- Вярно че спомена за меридиани. А какво казваше че правят тези меридиани?
- По тези меридиани според китайците протича живителната енергия с три особени характеристики Ци, Шан и Дзин. Е най-популярна е първата характеристика Ци. Някой будисти я наричат Чи други Ки,индийците Прана.
- А те имат ли си някакви обзначения тези меридиани, или се водят под oпределени номера? – попита Ная.
- Ооо... по номера, не! Имат си конкретни имена. Примерно меридиан на жлъчка. Има още меридиан на черния дроб, на перикарда, на стомаха, на тройния нагревател. И така на татък.
- А само по меридиани ли се движи това Ци, Чи, Ки? Паралели като при земята няма ли? – намесих се и аз – И какво представлява това, което казваш, че е всъщност живителната енергия?
- Има и паралели, но те не са популярни. Колкото за живителната сила там е по-особена работата. За мен лично това движение на „Нещо” по невидимите за нашите съвременни уреди пътища всъщност поражда и точно това поле, което ние простичко наричаме Душата на всяко живо същество. Според мен по меридианите се движат протонни от химическия елемент Водород. Или по-простичко казано неговите ядра. Но не само това се движи там. Колкото по-съвършено е същество, в което тече тази живителна сила, толкова повече разнородни потоци като естество влизат потока на тези мереиани и съответно в изграждането на душата му.
- Искаш да кажеш, че Душата на животните се движи по невидимите пътища на меридианите? Така ли? – запита на свой ред Ная.
- Не, не! Не точно, че Душата се движи по меридианите. А самото насочено движение на фини частици по тях образува полето, от което всъщност е изградена и съставена земната душа на живите същества. Или по точно основната част от нея. Но това е пак според моето лично мнение…
- А от тези фините частици ли се образуват въпросните канали или меридиани? Или от какво са изградени изобщо те, щом не се виждат?
- Неее! Не че най-фините частици ги обрзуват. Те само се движат по тях. По скоро движението на водородните ядра ги образуват А вихренето им движение по точно следваните от тях сложни маршрути създава вакуум. Който вакум е предпоставка фините частици да минат по този канал и да създадат свое си виртуално поле. Което поле всъщност е основната част от самата Душа.
- Май не мога да си го представя това. Не мога да разбера, как е едновременно поле и канал. Как каналът всъщност е съставен от нищо. И как фините частици се движат точно по това нищо, което няма някаква твърда граница? И как като се движат в тези неопределени като форма и граници канали не се разпиляват на страни? Още по-малко ми е ясно пък, как това виртуалното поле образувано от движението на частиците може да е душа – завайка се Ная – По друг начин можеш ли да ми обясниш? Нещо по познато ако може ще бъда благодарна.
- По-познато... по-познато.... Мисля мога! Да! Физически подобно на това движение по тези меридиани е примерно движението на нервния импулс по нервите. Или примерно движението на кръвта, и лимфата по съответните им системи. Тях също можем да оприличим на някакви канали, по които тече живителна сила – нали? Там нещата предполагам, че са по-видими и по-ясни?
- Да това по-добре си го представям. Вените и артериите са тръбички, по които тече кръв. Лимфните канали и те са тръбички, там има лимфа, ама какво е точно тя не знам. А пък нервите това съм го учила подробно... те са биожички, по които тече биоток. Аз така го разбирам. Горе долу така е нали?
- Горе долу е така. По артериите тече кръв богата на кислород и хранителни вещества за да дишат и да си хапват клетките ни в организма. По вените тече кръв връщаща се от клетките, която носи най-грубо казано изгорелите им газове под формата на въглероден двуокис. Вените съответно го отвеждат за рециклиране в белия дроб. Еее по въпросните вени разбира се пренасят и някоя и друга течена отрова. Примерно от последното запиване, която пък отива на първо време за пречистване в черния дроб. И после за по-фина филтрация в бъбреците. Лимфата това пък е мръсния канал на организма. Там е тоалетната за твърди отпадъци – сиреч акитата на клетките.
- Ама чакай сега. Това с другите системи какво общо има като механизъм и организация с тези там меридиани, които нито се чуват, нито се виждат. И добре де Наичка, нека поне само това да ми обясни!? – обърнах се аз към Ная, която ме побутваше може би да не прекалявам с въпросите, или за това, че съм и отнел тръпката самата тя да пита – А лельо Ирен... Дори и да ги има някак си тези меридиани Кое е това, което подържа това виртуално поле за което говориш. За вените артериите и лимфните тръбички е ясно! Там сърцето помпи ежесекундно и създава условия всичката кръв, лимфна течност и каквото още там трябва да се движи. А кое кара протоните и фините частици да се движат по тези невидими канали-меридиани. Че и то по някакви точно сложни маршрути? Защото, ако е така то значи има специално за тях някъде в организма някакъв двигател, генератор или помпа на такъв вакуум. Но пък си мисля, ако има генератор на някакво си движещо се полеее... е невъзможно съвременните технически средства да не биха могли да го регистрират по някакъв начин? Не смяташ ли така? А лельо Ирен?
- Не! Не, смятам. И то е по простата причина, че става въпрос не за един двигател, а за милиони малки генераторчета, които работят много дискретно и тихо в абсолютен синхрон и хармония по между си.
- Много генраторчета ли? Че къде ги те?
- Има ги Мишо! И са много. И са много популярни. Органоиди са във всяка една от клетките ни. Наричат се митохондрии. Като класика-клише за тах се използва израза, че са енергийните централи на клетките във всеки един организъм – не само в нашия. Може би това е причината и никой да не им обръща внимание. Затова и според мен не са били забелязани като обща двигателна система образуваща вакуумна сила до този момент. Или ако някой от градските или университетските изследователи го е забелязал като явление, си мълчи умишлено. Защото пък това противоречи на западната медицина. И съответно афиширането им дава зелена улица на източните философии за тялото и неговите невидими енергийни магистрали.
- Добре може и да си права в това щото основния мотив за тези неглижиращи действия е да се игнорира източната медицина. И да речем да се наблегне на пропагандата на западните принципи на комерсиализация в лечението. Може и да е така. А как си представяш ти тези меридиани?
- Да де! Отвлякох ме се малко. Как си ги представям ли?! Сега Мишо представи си, че меридиана няма материална белтъчна тръбичка както са вените. Или пък тяло наподобяващо жичка както е при нервните клетки. Представи си само едни въображаемо-невидими пътеки. Тези пътеки преминават през всичко плътно течно и полутечно място в тялото ни. Минава и през органи, и през мускули, и през клетки дори. И маршрута на това преминаване до някъде е генетично определено. Нещо като например… като например предполагаемия път на кораби в маршрутите им в морето. Или пътеки като трасетата за самолетите в небето, които минават над всичко, което е над земята. Ти нали си пилот? Там няма ли във въздушното пространство точно определени въздушни пътища, по които се движат вашите самолети?
- Има да! Има и въздушни и морски пътища. Фарватер се наричат морските. И по подобие на тях и във въздушното пространство на всяка държава има точно определени трасета за самолетите. Казват им въздушни коридори и са обозначени на специални карти. А от земята са обозначени с излъчващи сигнали технически средства. Нещо като шамадурите в морето които мигат зелено или червено. Но тези за самолетите представляват най-често радиоизлъчватели, които трасират пътя ни. Също е като светещата лента, която ни показва къде на шосето е края на пътя през нощта. И тези … - започнах аз да обяснявам, но Ирен ме прекъсна.
- Добре, добре Мишо! Изчакай сега малко с твоите обяснения. Щото пак ще се отклоним много. Виждаш ли! И при меридианите е нещо подобно на това, което е при вас в полетите със самолетите. Представи си например как една частица – ядро на Водороден атом, като някаква сачма или метално топче се движи с голяма скорост по точно пердопределен маршрут - да речем в някакво желе. И не е само една частица. Ами много минаващи една след друга, една след друга по един и същи маршрут частици. Също като корабите или самолетите по морски или въздушен маршрут. Какво остава след самолет като мине по въздушния коридор?
- Ами как каво оставя... Както и да се движи бързо или бавно той оставя така наречената турболентна следа. Сиреч прави вакуум и въздуха след самолета е по-рядък. При корабите е подобно само че там е витлова следа...
- Именно. И както корабите в океаните и самолетите във въздуха оставят диря от разредено пространство така и след големите частици в желето от жива плът винаги ще остава следа. Но вместо разреден въздух или запенена вода тук остава едно невидимо полево каналче. Хайде и него да го наречем полево турболентно пространство. Та то остава такова понеже желето от белтъчната материя е гъста. И много по-бавно заема празното пространство образувано от движещата се частица. И сега си представи, как в това „празно пространство“ – найобразно казано... че в него се е образува някакво цилиндрично или тръбоподобно поле... Поле подобно на това което създава обикновения магнит. Та това тръбоподобно поле всъщност се явява и канал не само за следващите протони, но и за други видове енергии и импулси. И така в тялото се създава „полеви вакуум”, който всмуква въпросните невидими и недоказани фини частички, за които ви е говорил онзи човек – приятеля на Боян. Поне както ми го описа Ная. Та така тези леките частици пък увлечени от вакуума създаден от по тежките ядрата на Водорода поемат също по посоката на движението на протоните… - разпалено заобяснява Ирен, но аз виждайки умислената физиономия на Ная реших да поясня.
- Също както леките есенни листа литват след бързо движещия се много по-тежък от тях автомобил, който е създал въздушен вакуум след себе си. Нали така лельо Ирен, че май на Ная не и е много ясно – и махнах рязко с ръка раздухвайки трохите от последното ядене.
- Стига де Мишо не ми било ясно! Аз да не съм бавна!? Знам какво е вакуум. Кой обира с прахосмукачката в къщи?
- Не деее, не съм казал че си бавна, ама щото гледам че си се умислила нещооо...
- Мисля си аз, ама другото ми е интересно - тези живителни канали кога се отварят за първи път? В смисъл от кога започва всичко това с меридианите. След като бебетата на животните се излюпят или родят, или още преди това? Питам за да разбера с какво и колко може да съм вредна аз като негативна или болна среда за моите бебетата. Защото нали всички казвате, че съм дефектна с тези мои топчета и затова има опасност и бебета да се родят с увреждания.
- Ааа... много по-рано се образуват меридианите и започва това движение. Веднага след като клетките в зиготата достигнат една определена бройка. Става още в купчината зародишни клетки. Нали в почти всяка клетка има митохондрии. Това става дори още преди ясно и стабилно да са оформени кръвоносната и лимфната системи на самия зародиш. И точно в следствие на този полеви вакуум в тялото на ембриона започват да се всмукват и всички невидими и нерегистрирани към момента частички от другите светове, които още не сме изучили.
- Искаш да кажеш, че в зародиша има някаква форма на душевност и живот още преди да заприличал на нещо? И още даже преди да има сърце, ли? Това ли става?
- Точно така. То си мисля май не при всички животни има сърце като орган. По просто устроените животни нямат сърца, но все пак за живи – нали? Защото и те си имат моторчета или генератори на полето образуващо душата им. И тези моторчета там пак са митохондриите. И това се случва при всички живи същества. Това нещо като движение по меридианите е започнало още при едноклетъчните. Има го и при растеният даже.
- Ай, ай, ай! Ама то и при растенията ли ставало по подобен начин? Е това какво значи? Че и гюрлюците ли имат душа като животните? Аааа… аз пък си мислех, че само като ям мръвка, ям нещо на което му е отнета душата преди да бъде сготвено – завайках се в тетрална трагичност аз, но после се сетих за още нещо - А защо пък само ядра да се движат по тези мредианни канали? Не се ли движи целият атом на Водорода? Онзи дето как беше съставен...а да.. от протон неутрон и електрон?
- Не! Не е целия атом на Водорода Мишо! Само протоните от ядрата на елемента Водород се движат по меридианите.
- Аааа… А къде им отиват на Водородите другите съставни части от атома? И то как така остава само ядрото - сиреч протона? Ама… не, не, не… Едва ли така лесно става. То това да се отдели ядрото на един атом от другите му части си е вече според мен чиста ядрена реакция?! Амааа... това с ядрената реакция не може никак да стане в живата клетка. За да се избие ядрена частица до колкото аз знам се иска бая голяма енергия. Няма живо същество което да издържи на ядрена реакция протичаща в самото него. Лельо Ирен нещо не ми се връзва тук в твоята теория! – проявих аз отново скептичната си недоверчива съмнителност.
- Мишо, не знам къде отива електрона му. Не съм наясно. Сигурно участва в някакви други химически реакции. Колкото до втория ти въпрос… Не е ядрена реакция този процес. Вече е научно установено, че след като премине през няколко много специфични много силни особени химически реакции във вътрешността на митхондрията електрона бива отлюспен от Водородния атом. Но съм абсолютно сигурна, че тази реакция е химическа, а не ядрена.
- Ахааа казваш някаква много мощната енергия на тази прословута митохондрия със сила съблича електронните гащи на Водорада. И горкият му протон лъсва гол голеничък така както майката Природа го е родила в някоя ядрена реакция. Било то в някоя слънчева звезда, било то в някоя термоядрена реакция, нейде из необятната ни Вселена.
- Ееее Мишо – разсмя се на глас леля Ирен – Мисля такава формолировка само такъв човек като теб може да даде. Но може и така да се каже за това явлени. Та така останал гол както каза ти и без влиянието на полето на електрона си най-малкото ядро в таблицата на Менделеев бива изстрелвано и то с голяма прецизност, като от снайперист в точно определената посока. Та тези протони абсолютно точно насочени в конкретни посоки всъщност оформят и трасетата и линиите на меридианите, за които говорим. А тъй като водорода по принцип е част от водното съдържимо и на белтъка, и на физиологичния разтвор… много трудно може да бъде регистриран и проследен. И това е защото в момента в който енергията на изстреляния като сачма гол протон намалее, той забавя движението си и вече поуспокоен отново си намира електрон. Облича се с него и заприличва на съвсем обикновен водороден атом. Може би и за това тези меридиани не могат да бъдат засечени дори от съвременните техническите средства. Как са ги видели и описали китайците и индийците не ми е известно. Западната медицина не ги признава като съществуващи. Източната признава тези меридиани и счита теорията за съществуването им като чиста наука. Източната философия обаче няма идеята за строежа на атома в този и вид като западната. Поради това и източната медицина анализира меридианите както и тяхното стимулиране или манипулиране от по-философска позиция.

- То вярно, че така беше Да, да! Водорода има само един протон един неутрон и един електрон. Ааа... ама ти май се плъзна по въпроса ми в страни. И така и не ми отговори неутрона къде отива, когато митохондрията превърне водорода в нудист-протон. Иии… неутрона и той ли бива изстрелван по тези меридиани. Или и него както и електрона го пращат на вторични суровини? Това не ми каза лельо Ирен. Щото ти нали говореше за някакви финни малки частици. Пък той неутрона си е точно такова – малка частица? Ама и то всичкото добре, но казаното до тук пък какво общо има с Ная? – зачудих се аз.
- Еее… Мишо ти сега се поизложи малко. Водорода няма неутрон в ядрото си. За какви ядрени реакции ми говориш ти? Аз умишлено си замълчах преди малко да не те злепоставям, ама ти си просиш май да ти го кажа в прав текст. Водорода се състои само от един протон и един електрон. В неговото ядро няма неутрони.
- Еййй… да бе. Ама и аз съм един... тараторчо – плеснах се по челото – Вярно казваш лельо Ирен. То неутрони имаше само в изотопите на Водорода. Точно така! Един неутрон в Деутрия и два неутрона в Трития. А пък Водорода в чистия си земен вид… той… Вярно беее… Наистина той беше единствения химичен елемент в таблицата на Менделеев без неутрон в ядрото си. Хммм… ама бива си я майката Природа, а лельо Ирен? - взех да шикалкавя за да прикрия излагацията си - Как само се е досетила, че това е единствения химичен елемент, на който вследствие на химически процес може да му се разаголи ядрото. Че виж даже и да се използва като гюле, което да пробива невидими канали в белтъчната материя, а? Ехааа... ама това Природата е страшна работа. Много талантлив творец е, а?
- Точно казано! – усмихна ми се благо нашата събеседничка.
- До тук добре, но аз пак да попитам това казаното до момента, каква връзка има със състоянието на Ная. Че аз май пак те разсеях с невежото си заключение преди малко?
- Връзката е във важността на тези енергийни канали за целия организъм. И в това, че те задължително трябва да са енергийно чисти. И трябва да са наред, за да е наред и всичко в тялото ни. А при Ная не са съвсем чисти. Тези енергийни топчета, които регистрира Афала със сонара си или не знам си точно как… Най-вероятно са някакви енергийни нечистотии. Или са остатъчни, остатъчни, остатъчни... мисля, че нямам точно определение за тях. Но си мисля, че са някакви остатъчни неща, които не са от материално белтъчно или химично естество. Според мен са от енергийно. И си мисля още, как може да са от типа на така наречените енергийни тапи.
- Е как пък от кръвта тези топки или тапи да ги вземат дяволите са се пренесли в тези меридиани ли са какво ли са там… ? Щото тя на Ная нали болежката й – левкимията де, тя нали е болест на кръвта – оставах верен на скептицизма си аз.
- По принципа то самата химиотерапия си е чиста проба отровен тест за издръжливост за човешкия организъм. Тогава и човешките, и туморните клетки са подложени на интоксикация - отравяне демек… иии... който издържи, е работата… там. Най-вероятно обаче виртуалното поле, което бива създадено от кръвния поток и лимфата за което говорих по-преди, е било деформирано точно от неприсъщите за нормалното му състояние съдържания от тежи метали и токсини в тях. Иии... може деформацията в полето на кръвния поток да е довело до деформация в полетата на меридианите.
- Така си беше - намеси се Ная - Моето тяло не издържа на химическата интервенция. Рака се оказа по – корав от мен. Аз умирах, а той си правеше в мен купони. То добре, че Мишо не знаеше тогава, че съм болна. Хубавото бе, че си е заклет фустогонец. И като си бройне някоя мацка я гони дори със самолета си из небесата иии... – усмихна ми се закачливо тя, дръпайки ме за носа.
- Тъй, тъй, тъй – прекъснах я аз - И най си падам по хвърчащи фусти в небесата, или психоложки без парашути, решили да си правят небесен самоанализ с свободен полет. И след като са стигнали до съответните суицидни изводи… въпросните решават спонтанно да се запътят към отвъдното, най-нахално ползвайки работното ми място като трамплин. Ша ти кажа аз на тебе късметлийка ли си! Ти се благодари, че Соко беше наблизо с резервна душа от твоята зодия и от твоята кръвна група. Иначе аз и до сега със сигурност щях да съм някъде на лечение при твоите колеги психиатри... А ти... А ти ... Ти някъде в къкрещата смръдня на Ада. Иии по точно в казана на самоубийците – дръпнах я на свой ред аз за кичура бяла коса, висящ над дясното и око.
- Моооже! Нооо, като съм си късметлийка... Ей ма на... Тук и сега... Коя друга, ако не късметлийка като мен би попаднала на такива сърцати мъжаги-орли като теб и Боян. И на такъв бърз добронамерен сокол като Соко?
- Така си е - не оспорвам! Нали и тримата със Соко сме все хвъркати от семейството на дневните грабливи птици... Всичките сме все благородници по душа – подържах огъня на шегата аз, но реших да си довърша питанките - Лельо Ирен мен и друго ми е много интересно. Аз имам и в самолета и в колата си радар. Знам какво е и сонар. Нещо като ултразвуков радар е. Такъв ползват както нашите опашати лечители така и прилепите. Но как ли Афала със звуковия си радар е засякъл тези тъмни сферички, след като ти казваш, че те не са от белтък или някаква веществена материя. Имам в предвид не са вещество, а са само енергийни? – и погледнах въпросително Ирен в очите.
- Не мога точно да обясня, как една звукова вълна може да регистрира наличие на нематериално топче. Това, което знам е, че мозъка на делфините особено на афалите е по–развит от човешкия. Имат повече сиво вещество. И повече мозъчни гънки. Това, което сме разбрали от Афала е, че когато ловуват ползвайки сонара си те много лесно регистрират болните и най-вече уморените риби в пасажа. Аз си го обяснявам с това, че делфините могат да различат различния тонус на мускулите на самата риба. Може би уморения мускул връща звука по един начин, а този с нормален тонус по друг.
Както вече казах всеки поток от частици атоми или молекули образува около себе си някакво невидимо поле. По тази логика меридианите също би трябвало да си имат свое поле околовръст. И то може би е възможно да бъде регистрирано също както бива регистрирано и полето около уморения рибешки мускул. Или да речем както това образувано от течащите подземните води. Онова поле или онази сила нека така да я нерека, която задвижва пръчките в ръцете на кладенчарите, които търсят вода. Нали сте ги виждали, как държат лескова пръчка, а тя се мърда, като че ли сама. И то точно там където има вода. Та с чичо ви Стойчо предполагаме, че по някакъв подобен начин върнатият звуков сигнал на делфинския сонар регистрира наличието и състоянието на тези потоци от протоните пък и на другите частици. И те поне нашите делфини де… те са се научили да ги регистрират и да виждат кои тъкани при хората са нормални и при кои има проблем. Сигурно така са успели да усетят и тези тъмни топчета в Ная. Може би нещо подобно на примера... онзи дето беше споменат преди малко за кучетата, които долавяли вълните на мозъка и мускулите на човек, който ще колабира. А не е изключено мозъка на делфините да долавя и друг спектър вълни, който до сега не е изучен. Как има хора, които виждат тези меридиани и то във форма и цвят. А болшинството и обикновените хора не ги виждат?
- Да това, вече е интругуващо. Да не се окаже, че и сред делфините има екстрасенси като и сред х