автор: rygit

В края от към амфитеатралната страна на пещерата в езерцето имаше подобие на малко по – плитко заливче. С ширина от порядъка да речем на четири метра. В това заливче се образуваха две стъпала.
При по-плиткото водата бе дълбока четиридесет петдесет сантиметра, а при другото дълбочината на водата бе около метър и тридесет, а на места до метър и петдесет. Така човек можеше да седне на едното стъпало и краката му да висят на долу към по–дълбокото, или да стъпи на следващото и водата да му е някъде над кръста, за мъж със среден ръст да речем.
- Хайде душко опитай. Време е! Те вече те очакват. И двете знаят, че тебе ще лекуват. Не се бой - виждат, че си бременна. Пък и Стойчо им е казал с какво ще се занимават – продължаваше Ирен да насърчава бъдещата мама - Кураж мила. Щом си психолог гледай на тях като на много добри плуващи хора, които имат проблем с говора. Не взимай за животни и може да ти е по – лесно. Опитай!
- Добре ще опитам. Ти ще бъдеш ли до мен? – помоли се Ная и се хвана за камъчето си както й беше поръчала кака Надка мнимата циганка.
- Да разбира се мила. Те без нас не доближават току така непознати хора. Стъпи тук – посочи Ирен първото стъпало - Точно така. Плитко е! Можеш даже да седнеш. Спокойно моето момиче!
Ная седна във водата, а Сирената продължи да я насърчава:
- Сега се отпусни и не се страхувай. Те първо ще дойдат да те опознаят. Дръж си ръцете около тялото и не ръкомахай много рязко. Може да ги уплашиш. Или пък да си одраскаш ръката в някой зъб. Ще трябва да си допаднете. Иначе те няма да могат да работят. То това не са лекари. Не вземат заплата за това. Правят го от уважение към човешкия род. За собствено удоволствие. И може би за удовлетворение на това, че помагат някому. Това им е вродено. Ако обаче изпитват към теб страх недоверие, или пък не те харесат - няма да те наранят, но няма и да ти помогнат. Така че... отпусни се! – продължаваше да говори Ирен по майчински.
Личеше си й, че е била милосърдна сестра. И знае как да подготви пациент за неприятна и непозната манипулация.
- Хайде момичета! Гостенката влезе във водата – обърна се после Ирен към делфините - Вижте какво й е. Но по-спокойно. Уплашена е милата. Страх има от дълбоката вода. Не я притеснявайте много. Тя много се страхува от зъбите ви – след това се пресегна и притвори устата на единия от тях, прошепвайки досущ муцуната му - Още е рано да й говорите. Нали казах. Тя и няма да ви разбере. Така че не се усмихвайте много, много. Сега я вижте, има ли й нещо, няма ли й. А пък после ще си и поиграем – говореше им Сирената все едно, че бяха малки деца.
Ирен приседна на плиткото стъпало, до изтръпналата си от страх пациентка. И двете провесиха крака към по - дълбокото. Така застанали, водата покриваше двете жени малко под кръста. Усетила твърда почва до краката си Ная малко се успокои въпреки, че в сумрака дъното не се виждаше. Може би предстоящата среща и контакт с изцяло непознато за нея същество с толкова много зъби в уста, също предизвикваше някакви естествени страхове. Ние със Стойчо стояхме отвътре на дълбокото и наблюдавахме. След подканата на Ирен делфините загубиха интерес към нас. Загърбиха ни и се насочиха към двете жени. Първо изплуваха от към страната на отколешната си приятелка - Сирената. После единия делфин бавно започна да се приближава към Ная. Когато я наближи на няколко сантиметра Ная затвори очи. Дори от нашата позиция се видя, как бъдещата мама силно стисна рамото на Ирен. Красивото животно бавно и много внимателно постави главата и муцуната си в скута й. И то без да си отваря устата или да цвърчи. Ная се престраши и с колебливо движение пипна темето на притихналото същество и почти възкликна.
- Уууу... ! Много е приятен и необичаен е този допир. Сякаш пипаш нещо от друг свят – промълви притеснената пациентка, но още не смееше да отвори изцяло очи.
- Ами то си е така, мила. Те са си от един друг свят - воден свят. Не мижай! Отвори очи! Погледни я! Ха така! Погали я! Тя иска да контактува с теб. И с плът, и с поглед. Точно така пак я опогали! – подкани я Ирен – Това е Минка и определено много те е харесала.
- По главата ли пак да я погаля? – попита Ная и си отвори едното око, поглеждйки плахо надолу към скута си.
- Да все едно е дете. Или коте. За каквото ти е по лесно за това си мисли.
Накрая Ная се престраши. Отвори и другото око, и започна да гали Минка по главата. Делфина издаде някакви тихи гърлени звуци - по моему на задоволство. Отърка се в скута й. Ирен направи някакъв знак и… делфина се обърна по гръб. Гушата му тутак си се белна на повърхността. Ная го погали и там и възкликна:
- На пипане е почти съвършено гладко и много успокоява!
- Така си е. Сменят си цялата кожа на всеки два часа. Може би затова и самия допир до тях също има лечебен ефект. А така като си откри гушата и се остави в ръцете ти иска да ти покаже, че ти има пълно доверие – обясни Ирен.
- Да, да, да ! Този жест го разбрах. То и с кучетата и котките е така. И с хората де – засмя се Ная – Мишо никога не ми дава да го целувам по гуша. Дали защото ми няма доверие, а лельо Ирен? – опита се да се шегува Ная
- Знам ли може да го е гъдел - засмя се дипломатично Сирената.
- Може пък и да го е гъдел, а? – повтори въпроса Ная и ме погледна хитринко.
- Ахааа да бе гъдел! Какъв ти гъдел? Страх ме е от зъбките ти. Ей на и сега от тук като гледам озъбената ти от страх физиономийка не мога да разбера ти ли опитомяваш делфина или той теб. Умната Наичка ей! Сега да не го сръфаш както правиш с мен като си ядосана – подвикнах й аз през кикот, който прозвуча почти зловещо продължен от ехото.
- Млъкни досаднико! Сега ти е широко около врата там в дълбоката вода, защото не мога да те стигна. Ама ще видиш после като ми паднеш на сушата – отговори на закачката ми Ная.
Така три четири минути жена и делфин постояха в непознати за моите очи нежности и ласки. После Ная се престраши и с помощта на Ирен стъпи права на по-дълбокото стъпало. Водата и стигна малко над гърдите. Двете животни се изтеглиха назад в дълбоката част и застанаха с муцуните си към Ная. Ние със Стойчо плувахме зад тях в другия край на езерцето. Така постояхме още пет шест минути. Делфините ту се потапяха ту изплуваха на повърхността и сякаш се опитваха да огледат Ная от всякъде. Ирен я завъртя и с гръб към тях. После настана някаква какфония. Двете животни влязоха при нас на дълбокото току показваха глави и цвърчаха. Стойчо Паламуда ми направи знак да се гмурна. Потопих си главата под водата. Под водата също се чуваше цвътрене и чатъркане но по – приглушено. Показахме се отгоре и Паламуда ми каза, че делфините спорели за нещо. Явно прегледа бе свършил и ние с него доплувахме по близо до жените. Тук до плиткото стъпаловидно заливче водата бе значително по топла. Дойде ми добре, защото вече час цамбурках в по студения край. Домакинът каза, че топлите минерални извори били от тази страна на пещерата. Точно тук единия от тях, който бил с по-голям дебит се вливал в езерото. Та и за това температурата откъм стъпалата била по - висока.
- Тези двете сега за какво се карат? – обърна се Ирен към Стойчо.
- Ами не знам. Май нарочно много бързо чатъркат. Почти нищо не мога да им разбера – отговори й Паламуда – Струва ми се, че е за редуването при лечението. Но май и за смисъла му по принцип.
- Ама наистина... те сега говорят ли си? – попита учудено на свой ред Ная.
Делфините не спираха да издават техните си звуци и нервно плуваха в кръг един зад друг. От акустиката в шуплестите стени на пещерата явно и звуците които издаваха се отразяваха по особен начин. Общия шум на делфинската кавга примесена с шума от нервното им издишване образуваше дразнеща акустична какафоня, която не бях чувал до сега.
- Даааа Ная… спорят за състоянието ти. Тук не мога да се меся. Каквото решат това ще е. Минка много те е харесала. Иска да се занимава с теб. Но едното делфинче, което беше тук е нейно. То малко й остава да го отбие, но няма да й е лесно. А Денка не вижда смисъл. Според мен казва, че нямаш голям шанс. До колкото схващам имаш някаква вътрешна причина освен слабото коремче, както те наричат проблема със задържането ти на плода. Спора е около някаква причина незнайна, която поне от това, което разбирам щяло да увреди и плода. Не съм сигурен защото трудно го разбирам. Както и другото. Шокирани са от факта, че имаш в корема си две бебета едновременно. При таях това почти не се случва. И последно Денка има съмнения че едното бебе не е от теб. От това вече и аз съм учуден. Или нещо не разбирам както трябва... Или не знам как това може да е вярно.
- Еее чичо Стойчо дето има една приказка ти да не си се изгуби някъде в превода от делфински на човешки, а? – усмихнах му се аз - Това ми звучи като ония виц за пияницата дето викал на жена си, че децата им не били от нея. А чичо Стийчо?
- Стойчо какви ги плещиш? – от друга страна го подхвана леля Ирен – Защо плашиш сега децата с небивалиците си?
- Що да са небивалици де Ирен. Сякаш така ги разбрах. Няколко пъти си го казаха даже...
- Ама наистина. Чичо Стойчо ти да не се шегуваш. Това са животни все пак. Те не мога да водят толкова смислов и сложен разговор. Те нямат абстрактна мисъл и чак толкова сложни съждения. Аз съм психолог. Учила съм тези неща. Разликата и границата между човека и животното я знам много добре. Доверявам се изцяло на вашия метод. Но ми е трудно да приема това което казваш - сдържано, но доста уверено поде спор Ная.
- Еее момиче права си за това. Учила доволно повече от мен. Според твоите учебници и разбирания казаното от теб и истина може да е. Все пак учебници са това. В пълното право си да им вярваш. Аз обаче тях не съм ги чел - тези твои учебници. Над шейсет години съм. Само с механотехникум съм. Но пък от дванадесет годишен ловя риба с помощта на делфини. Друго знам не знам, нооо делфинския език ми е почти като майчиния. Мога да ти кажа дори когато попържат.
- Хайде бе? Вярно ли казваш? – усмихна му се с недоверие Ная.
- Дааа. Вярно ти казвам. Ако ти е интересно това можеш вече да го знаеш. И те имат ругатни. И най - звучните са им срещу нас хората.
- И защо срещу нас? – почуди се пак бъдещата мама.
- Защото те не навлизат в нашия свят, но ние навлизаме в техния. Те не убиват и не се хранят с хора. А ние ги убиваме - изстреля няколко изречения на екс чичо Стойчо и завъртайки се към водата посочи плуващите животни, продължавайки да говори в същия емоционален тон – И още ще ти кажа. Понякога те ни разбират много по-добре от колкото ние можем да си представим. Но просто не могат да говорят с човешки думи. Има и нещо друго. За разлика от нас те почти всички доста добре владеят предаване на мисли от разстояние. Особено водачите им. И изобщо не им е необходимо да се обясняват с някакви звуци или вокали. Просто делфина старши в стадото си мисли нещо, а другите прихващат мисълта и правят необходимото.
- Ихаааа това и на мен ми стана интересно – намесих и аз в диалога – що пък на делфините им е притрябвала мисъл от разстояние?
- Така направляват големи пасажи от риба преди да започнат да се хранят. И то без дори да се виждат. Това което ти казва жена ми не е точно изговорено само със звуци. То е предадено в много от случаите и с мисъл. С нас те се опитват да комуникират така като го правя и по между си докато ловуват. Може би в действителност на делфински не звучи по този начин като казано. Но смисълът му е много близък до това което преведох като думички.
- Може и да е така както ти казваш – усмихна му се успокояващо почти професионално психоложката - но на мен ми е много трудно да го повярвам в това – държеше си на своето Ная.
- Да, да, да. Знам си аз! – реших накрая да се намеся със шега, за да туширам надигналите се емоции - Трудно ти е да повярваш, защото си хваната в крачка. Чу ли какво казват делфините, а? Двете деца били от мен, ама едното не било от теб. Чу ли, а? Ха сега да видим от къде го имаш ти това чуждото дете... Иии какво ще им обясниш на животинките, а? Какво ще им кажеш, а? Че това е защо си зодия близнак ли? Дааа... ама пред тях номера ти няма да мине така, както се оправдаваш пред мен – почнах да се хиля аз, но се спрях от нещо което доста ме впечатли и продължих - Ная, Ная погледни – казах и й посочих делфините.
Те бяха спрели да плуват в кръг и да издават звуци. Подаваха глави и сякаш слушаха с интерес спора между Стойчо и Ная, както и моите задявки:
- Виж ги Ная, виж ги! Сякаш наистина ни слушат. И сякаш наистина се опитват да схванат за какво спорите. Или какво казвам аз – продължих въодушевено.
- Мишо стига фантазира! Моля ти се. Ти сега ги дърдориш тези работи и заставаш на позициите на чичо Стойчо само и само за да ме дразниш, нали? – възпротиви се Ная.
- Добре де, нека всеки да си има мнение. Няма лошо – влезе в спора с помирително-неотрална позиция Ирен - Мисля, че най-важното сега е те да се съгласят да се занимаят с вас. И после разбира се най-важен е и крайния резултат. А дали тези твари, свирят пеят или говорят докато си мислят, или обратното. Не е точно сега момента да се дърлите по въроса.
- И аз съм на това мнение – подкрепих я на момента, виждайки как бъдещата мама започна да се разстройва за глупости.
Ная понечи да каже нещо, щото тя си бе такава. Трудно се предаваше, когато влезе в спор, но едно мощно издишване в средата на езерото я стресна. Беше доста едър представител на вида. Появата му наистина сложи карай на полемиката. Стойчо се възползва от затишието и каза:
- Ааа... Ето го и баш професора – зарадва е Паламуда – Даже няма да чакаме до пладне. Сега ние с Ирен ще излезем от водата, а Мишо ще асистира на Афала в прегледа. Имаш ли нещо против Мишо?
- Не разбира се – отговорих аз – Ти нали и ти не възразяваш? – обърнах се към Ная.
Нещата протекоха по същия начин. Паламуда ме представи най-образно казано на баш професора. Последва бърз и кратък звуков диалог между него Минка и Денка. И малко след това мъжкаря без всякакъв страх се приближи до Ная и мен в плиткото. Някъде десетина минути издава разни звуци. И под водата и на повърхността. Понеже придържах Ная от зад на моменти ми се стори, че усетих, как звука обхожда телата ни под водата. Разбира се това бе само въображение. Няма как тялото ми да усети звук с такива характеристики. После събитията се развиха в ущърб на нашата психоложка. Поне що касае позицията й изразена в спора преди малко, относно способностие за комуникация на тези животни. Афала – едрия делфин се показа над водата и съвсем целенасочено се обърна към Стойчо. Започна нещо да цвърчи. Спогледахме се с Ная учудени. Паламуда се изправи от мястото си. Свали си хавлиения халат и тръгна към езерото с думите:
- Добре де идвам. Стига си нервничил. За къде бързаш да не гониш влак! – измърмори мъжът, гмурна се в тъмните води на езерцето и заплува към делфините.
Аз и Ная седяхме почти излегнали се на лакти на първото-плиткото стъпало. Кажи речи до шия във вода гледахме с недоумение. Ирен бе отзад на скалите наметната в халата сред ансамбъла от горящи свещи. Пред нас в пещерното езерце плуваха три делфина и един възрастен мъж – стар рибар. И той определено си комуникираше съвсем целенасочено и даже мога да кажа делово с тези животни.
Неволно докато слушах Стойчо и делфините започнах и да се оглеждам. Там където горяха свещите нямаше голяма промяна. Но пък от към водата... пък и по тавана на пещерата се появиха участъци, които определено светлееха. Едните явно си бяха малки обикновени отвори, през които се процеждаше светлина - макар и индиректно. Имаше обаче и интересни камъни, които сякаш светеха по особен начин. Те внасяха допълнителна осветеност в пещерата. Тогава се сетих и за видението си в кромлеха. И за камъните от светлина, които тогава видях. Да те си бяха точно камъни. Или не! По-скоро приличаха на големи късове морска сол. Но защо и от къде поемаха светлина не можех да разбера. Всъщнст представляваха доста дълги дъги разположени в посока централната част на куполния таван на пещерата. Събираха се като дебели меридиани по посока центъра. Но без да се допират в една точка. Все едно бяха осем меридиана на земното кълбо, които свършват до северната му полярна окръжност. Реших да попитам и се обърнах към домакинята:
- Ирен нали морето е нататък? – посочих й напред в посока на езерото, а тя утвърдително ми кимна с глава
- А има ли естествени отвори в посока към него? – любопитствах аз.
- Да има във въздуха. От там идва и част от светлината. Има и под водата отвори. През най - големия минават делфините. А през другите, които са под повърхността на морето навлиза солена вода в езерото и я осолява и освежава. Отворите не са прекалено много на брой и големи като размер. За това и водата тук е винаги много по – топла от тази в морето.
- Предполагам, че е и много по сладка. А тези светещите дъги по тавана...? Те какво са? – посочих към светлите, дъгообразни участъци по куполната част.
- Това е нещо като прозрачен кристал или слюда. Донякъде това е и част от уникалността на тази пещера. В този добруджански район никъде другаде няма находища на такива кристали или слюда. Нямам си и на идея от какво са тези самородни полупрозрачни парчета. Знаем обаче със сигурност, че там където са... са точно на посоките на света Изрото, Запад, Сервер, Юг и тяхните четири меджинни. По тези дъги може човек да се ориентира. Най - вероятно преди милиони години през дупките, от където сега пълзи светлина нещо се е стичало. Може същото би това прозрачното вещество, което сега е застинало там и което са се образували дъгите. Ние със Стойчо знаем на къде е Север и Юг. И в пещерата, и извън нея. Според Стойчо само кристалите от междинните посоки на Североизтока и Югозапада са малко криви.
- Ахааа искаш да кажеш, че кристала или хайде да го наречем за по-просто слюдата… по него или по нея се провежда светлината. И после пак по него светлото се спуска надолу по стената на полусферата. Така ли? Получава нещо като при световодите май, а?
- Еее…аз не знам какво е това световоди. Но знам, че заради тези дъги е доста светло тук през деня. И знам още… то тези неща и от водата се виждат. И е много красиво – довърши си обяснението Ирен.
- Вие хубаво си говорите но може ли да попитам нещо? – плувайки към към нас се провикна Паламуда – Ная професора се опитва да разбере губела ли си деца преди тези, които носиш сега? И друго удряла ли си си гръбнака някъде?
- Имам три спонтанни аборта, аз май споменах, но не се сещам на теб или на Ирен казах. А гръбнака не съм си контузвала никога - отговори Ная.
- Добре! Разбрах. Вие може вече да излизате от водата. После ще се доуточним какво ще правим - каза Стойчо и се върна при делфините.
Водата беше приятна, но изкисвайки се повече от час и половина в нея пръстите ни се бяха сбръчкосали като на бабички. Излязохме. Облякохме се и поседнахме приготвяйки се да хапнем. Стойчо постоя още малко при опашатия академичния съвет в езерцето и после се присъедини към нас на сушата. Облече се и седна да си говорим Май не беше във възторг от това което бе научил:
- Дааа… сериозна ви е наистина работата. Афала ми се струва не дава големи надежди. Но сякаш ще иска да се бори за добър край. Видял е, че имаш нещо недобре. Или както по - точно изчуроликааа... – и се замисли, как да ни фомролира по точно комуникацията си с опашатия професор - Опасява се, че нещо не е наред в големия гъвкав кокал на гърба – така те наричат гръбнака.
- Стойчо, щом проблема е в гръбнакааа... Да не е нещо като дискова херния в зоната на прешлена на кръста. Онзи който отговаря за матката и другите й женски органи – попита Ирен – Защото ако е такааа… Това може да е причина. Нищо чудно поради това нещо там в матката да е останало неправилно развито или недоразвито.
- Прешлен ли? Е къде пък е свързан прешлена с матката, че не разбрах? – зачуди се Ная.
- Не мила. Не като анатомия. През всеки прешлен освен нервните преминават и друг тип енергийни импулси. Ако импулса отговорен за изхранването и нарастването на определен орган не е бил достатъчно хубав и силен, тогава най - вероятно органа остава недоразвит.
- Да при мен е. така Нали казах. Имам недоразвита или така наречената инфантилна матка. Такава е официалната ми диагноза. Но лекарите не са ми посочвали досега причини за това. До колкото четох за сега от медицинска гледна точка няма точно установени фактори за този проблем. Има само предположения. Та от там са и опасенията на всички, че няма да мога да доизнося плода. Чичо Стойчо ти как мислиш ще могат ли делфините да ми помогнат? И как това може да стане?
- А тука аз не мисля по тези въпроси. Тук леля ти Ирен е доста по-веща от мен – и погледна към Сирената с уважение.
- Ами мила просто със звука на сонара си те ще масажират притиснатия от прешлените участък. Ако е притиснат участък - сиреч херния някаква. Защото може и да не е. Може да е образно казано деформиран меридиан. Применрно от някакъв стрес. Или по рождение. Нооо ако успеят да понамесят разбутаното място с насочената си звукова вълна... И притиснатият нерва се освободи – това ще е добре. Ако не е засегнат нерев ами нарушен енергиен канал - те пак могат да помогнат. Стига да успеят да коригират деформацията му. Тогава нещата съвсем ще се подобрят.
- Не го разбирам много това с меридиана, хайде хернията ми е по-позната като диагноза... Но както и да е! А какви са ми шансовете за положителна развръзка, да речем като проценти, имам в предвид?
- Меридиан това е енергиен канал. Ако се касае за нарушаването на такъв.. при този нашия или по-скоро делфиновия начин... Шансовете са доста по–големи от това да се лекуват по обикновените медицински методи. Ако е проблем е с между прешленен диск... Виж тогава... Тогавааа... Разбира се операция и поставяне на изкуствени инпланти понякога върши работа. За притиснат нерв обаче оперативната намеса дава и много нежелани странични ефекти. И напоследък ми се струва не ги практикуват вече, за щяло и нещяло.
- И защо мислиш, че това с делфините ще е по-успешно? – попитах аз, но после ми се видя, как е малко неучтиво от моя страна и се опитха да замажа положението – Лельо Ирен не ме разбирай неправилно. Не го оспорвам. Искам само да си го изясня и да му повярвам. Тогава ще ми е по-лесно, ако трябва да се боря с някакви трудности… ако те възникнат в самия процес разбира се.
- Така си е всичко е добре да е ясно. Но си мисля, че с една дума или един разговор няма как да разбереш нещо до което дори големите специалисти в областта не са достигнали. Ще се опитам да ти дам някаква по достъпна начална информация. Поне по начина по който аз си го обяснявам. Във водата всичко е по-леко? Тогава и гръбнакът е по-освободен от натоварването. Пък и цялото тяло е с относително намалено тегло. Системите в него също плуват по свободно и не се притискат една в друга. Затова и шанса за успех на звуковия орган на делфина да си свърши работата се увеличава. А нашите професори знаят точно какъв и кой звук да пуснат за всяка една болежка. Поне от тези които са им познати. Особено що касае костната система. Пък и що касае болежките, за които са натрупали информация и опит от практиката си с нас – обясни Ирен.
- Добре, а този меридиан, за който говориш... Той само матката ли захранва с енергия. И я кажи какво е по принцип то това меридиан? – поинтересува се Ная.
- Не точно само матката така се захранва. А те по принцип меридианитеее... Те са дванадесет основни такива канала или меридиана, както ги наричат китайците. Има и два главни Единния се нарича Команден, а другия Зачатъчен. Може би и по Зачатъчния трябва да се видят по-внимателно нещата.
- Е това сега канали ли са за нещо? Или са меридиани?
- Както ти е по удобно така си ги именувай. То за почти за всеки от важните органи си има такъв меридиан. Но не са невидими с просто око. Нито с някакъв съвременен уред. Не са от плът и кръв искам да кажа. Индийците и китайците имат теории за тях, които не се признават от обикновената нашенска медицина - поясни домакинята.
- Това което казва леля Ирен звучи логично. А може и да е обещаващо като перспектива като цяло в този род лечения, нали Ная? – намесих се аз с цел да разсея съмненията на половинката си - А чичо Стойчо, как стои въпроса с притесненията ни за евентуални церебрални увреждания във самия плод? Това нещо вашите плаващи диагностици могат ли да го разберат – и посочих с очи умните морски бозайници.
- Сиренке това церебрални увреждания какво беше, че ми се губи като понятие – попита Стойчо малко сконфузен.
- Ееее де Стойчо знаеш я таз болежка... Тези деца дето са в инвалидни колички по рождение. И дето имат проблем с костите, движенията и с разсъдъка си понякога – подхвана да му обяснява Ирен, но виждайки празния му поглед поясни – Е деее... не ме глдай като младо яре сега. Абе Стойчо знаеш го... Това е същото като на Кина-Сапунката дето внучката й например има такова бе Стойчо.
- Ааааа... онва го знам дааа. Ама за такова тук при това момиче... при него не знам. За сега делфините нищо не са си пяли за такъв род недъзи. Ама то може и самия плод в момичето да е още много малък – и се почеса по главата - А градските доктори – те какво казват по този въпрос?
- Догадките на докторите явно са на основата на някакви химически анализи. Може би като понарасне плода ще може да се види на ехографа. Но пък се опасяваме, че тогава вече ще е късно – взех отношение отново защо ми се стори, че има вероятност да се опитват да ни откажат помощ.
- Еее то ако го има това с унези увреждания за дето питатеее.... Тогава си мисла и от делфините щеше да бъде видяно. Амааа... щом не са го засекли. Може би и за това и не обменихме много песни по този въпрос – започна да го увътра Паламуда и добави – Не съм убеден и не искам да давам празни надежди… Но струва ми сеее, ако приемете да се подложите на процедурата... – и пак малко се замисли – тооо... в процеса на работа ще излязат и още подробности. Може и още странни неща да се появат. Пък ако искатеее... Може и още време да си дадете. Да помислите струва ли си... не ли... Да им се доверите ли на нашите професори, или на обратно. Ваша работа.
- А какво ще включва тази процедура? И как ще се осъществява като време и честота на посещенията? – заинтересува се Ная – И може ли Мишо да бъде с мен тук по време на това делфинско мероприятие?
- Да! Защо не? Обикновено постъпваме така... Една седмица човека остава тука в пещерата. На разположение на професорите. Ако е нещо по – лекичко, те идват по един-два пъти на ден. Но пък от друга страна не е удачно човек да се прибира всеки ден. Имаме си неприятности със съселяните. Виждат ли външни лица да се движат много наоколо почват да любопитстват. И ги боцкат едни желания да научат повече. Абе любопитна селска работа. При вас обаче до колкото разбирам от песните на Денка... Поради сложността, посещенията ще са поне четири пъти в денонощие. Което никак няма да е леко. Нито за вас нито за животните. Но щом се налага те ще го правят. И понеже има рибари, които стрелят по тях, трудно може да се определи точен час на посещение. Понякога се налага да изчакват или да избикалят някоя рибарска група лодки по от далеко. За това, ако приемете ще трябва да сте готови една седмица да сте тук. И то без да излизате много, много извън пещерата. Все пак ще са необходими и някакви разходки. Ноо ще е по-безопасно да излизате на въздух през нощта - заобяснява Стойчо.
- За оставането аз съм склонна да остана, нали Миши. Амааа пък баня, тоалетна, храна? Тези неща как ще ги бъде? – заинтересува се Ная - Някаква връзка със света?! Ако нещо стане? Все пак аз съм в такова едно положение... Може всеки момент нещо да ми се случи? – се обърна към Сирената – Нали лельо Ирен?
- Да така е! Амаааа за другото не бери грижа – погледна към Стойчо.
- Баня има горе до сепаретата - обади се веднага Пламуда - Тоалетна също. Четири сепарета съм спретнал. Сам съм ги правил. Е не са петзвезден лукс, но може и да са по-добре от сервизните помещения в някоя общинска болница – самопохвали се домакина и погледна закачливо към Ирен
- Да бе голям майстор си! Стига се хвали сега. Те хората ще го видят... – върна му репликата Сирената.
- Само ще моля къпането да е без сапун. Или поне с по-малко количество. Щото то е така направено, че всичко се отича в морето. Там горе може и да се спи – посочи паламуда към сепаретата - но си донесете спални чували. За разлика от другите пещери в тази няма почти никакви насекоми. Най-вероятно серните изпарения на минералната вода не им понасят. И сламеници съм направил… Еее...! Тя сламената идеята като за легло е малко старичкааа. Нооо аз нали отдавна си я посещавам тази пещера. От тогава така ги замислихме и така си и остана... Иначе около сламениците съм изкопал десет сантиметрови каналчета. Напълнил съм ги с морска и готварска сол. Не е кой знае какво препядствие. Но все пак са нещо като ров с вода около крепостна стена. Пък и делфините често наобикалят пещерата. То и техните звуците, които издават допълнително смущават пещерняшките мераци за задомяване на всякаква пълзяща гад.
- Добре добре голям строител си. Две три за това спор няма – погали го леля Ирен по главата – всичко дето са били тука ти го признават. Не си проси предварително фалбите сега.
- Е че то кой не обича да му се зафалва, я? - усмихна й се Паламуда – Ама вие сте млади иии... може скуката да ви е малко повече в моя пещерохотел.
- Еее то това донякъде е част от лечението де – прекъсна го Сирената - Да се отдели човек от големия шум. От препирнята в грда. Все то това помага и на нещото, което ще правят делфините. Ама наистина носете си някакви списания, вестници, книги, ако сте любители на четенето. То има останали от тези, преди вас. Но все пак интересите са различни.
- А кой ще ни казва кога през денонощието ще са процдурите? – попитах аз.
- А тооо за процедури не берете грижа. Дори и да сте задрямали делфините започват да свирят и да свистят и при тази акустика няма как да ги проспите. За това и някой от нас двамата с леля ви Ирен винаги остава тук. Защото делфините, без да присъства някой от нас няма да работят. Те си знаят работата. И ние почти нищо не правим. Но ги посрещаме, и ги изпращаме. Това си е нещо като традиция. Пък и форма на уважение към труда им.
- А ако нещо стане как се чувате и разбирате с тези които са вътре в пещарата? – попита Ная.
- Виж само връзката е проблемна. Тук в пещерата мобилните телефони не вървят. Нали има голяма магнитна аномалия в района... Иии хващат тези новите слушалки, ама сигнала ги лови на около двеста триста метра от тук.
После Стойчо ни разведе из „помещенията” Наистина добре беше се погрижил. Водата каптирана с кранчета. Много смешно ми изглеждаше всичко. Шуплеста, неравна, натурална скала и изведнъж в нея забито лъскаво кранче. Това будеше еклектични чувства у мен. Хи,хи,хи! Даже беше донесъл стандартно клекало за тоалетната с гривна и капак. И то в цвят аквамарин. Погледнато от друг ъгъл пък тази аранжировка имаше визия на креативен плакат закачка към ВиК дръжествата. Иначе вярно! Само топла вода течеше от кранвете. Има няма с около тридесет и шест- седем градуса. Но в езерцето беше по хладна. Така, чеее няма проблем. Който толкова се стоплеше можеше винаги да се охлади. И докато разглеждахме лично аз стигнах до извода, как екзистенц минимума за някакво едноседмично пребиване си беше в наличност. Бил съм на къмпинги в България с много по-дивашки условия от тук. Така че на мен ми хареса. Погледнах към Ная. Тя също се подсмихваше и от това подразбрах, че може би ще е съгласна да рискуваме. Погледите ни се срещнаха за миг... После тя се наведе, прегледа небрежно сламениците, които Стойчо бе пренесъл преди време и каза:
- Аз бих приела, но бих предпочела, ако Ирен е с мен все пак е медицинска сестра. А ако може и Мишо да остане няма да имам съмнения в решението си.
Девета част Девета част 9
- Няма проблем с това да остане. Проблемът е само... ако сте двамата с Мишо... ще трябва да си носите повече храна и вода за пиене. Но пък щом толкова близко стигате с вашата кола до тук, носенето няма да е голямо бедствие – успокои я Паламуда.
- Ами Мишо ще яде по-малко. Той и без това е поизкривил пуловера, така чеее… няма да се свърши, ако не яде по пет пъти на ден – веднага ме подреди Ная и продължи – аз от кога се опитвам малко да го вкарам в по елегантна форма.
- Еееее… чичо Стойчо видя ли сега на какъв тормоз съм подложен аз. Не стига, че заради жена ще трябва да живея в пещера, ами че и не трябва да ям. Леле... какво само прави любовта с един мъж лелеее...! От реещ се в небесата орел, любовта може да те превърне в пещерен гущер! Лелеее... и то много изпостилял пещерен гущер... лелеее! - завайках се аз.
- Да бе, да! Гладен изпостилял пещерен гущер. Жив да те оплаче човек. Направо си се стопил. Я си виж паласките... Орел... Ти къде си виждал на орел да му висят перушините от тлъстина... Орел бил... – запъти се заканително към мен Ная.
- Чичо Стойчо, а как се казва... Харесвам те иии... Обичам те на делфински?
- Защо питаш момче?
- Питам! Ей така! А ще позволиш ли примерно да поухажвам малко Минка. Може пък да се аресаме и да започне да ми носи по някоя и друга скумрия. Еее не всеки ден... Амааа като идва на сам – какво ще й пречи, я? Пък аз ще си я запичам на газовия примус – започнах да се зевзеча аз и побягнах към противоположния край на езерото.
- Орел с осанка на пингвин… Я ми ела тука, пухкавелко ненаситен… Та да видиш как ще те подредя – подгони ме наежено Ная.
- То преди, като ми се разсърдеше Ная и пак спираше да ми готви. Ама си бяхме в града. Все намирах някоя баничарница тайно да си купя нещо. Сега тук в този гингирлик обачеее... няма мърдане. Като гледам какво ми се е заканило моето момиче, ще падне гладуване май.? А чичо Стойчо?– не спирах аз и се позабързах, за да избегна агресията на моята любов, подтичвайки по тясната пътечка, водеща до другата страна на езерото.
- Аууу гаден лъжец, такъв. Аз мислех че се ограничава, а той моля ти се тъпчел с мазни баници. Гаден лаком лъжец – не спираше да сипе хули от горе ми тя и се опитваше да ме настигне.
Изтеглих се в тясното на пътеката от към по-стръмната част на пещерата и с две разперени длани на носа започнах да й се подигравам на страха.
- Само да ми паднеш лъжльо мазен, ще видиш какво ще те правя аз… - канеше ми се тя от другата страна.
Ирен и Стойчо стояха до малката извивка със стъпалото и се смееха с глас на нашите закачки и гоненки покрай тъмната вода. А ние с Ная стояхме от двете страни на водната площ и се плезихме един на друг. Делфините май и те усетиха веселбата. Въртяха синхронно глави, гледайки ту нея ту мен. Също като фен-публика на тенис турнир за Големия шлем… на село Тюелново Каварнеско.
След малко прекратихме гоненката и шегите. Вече сериозно уточнихме, че ще се подложим на изпитанието. Уговорихме се кога ще започнем както и другите подробности. Стойчо направи някакви знаци на умните опашати плувци. Каза им нещо. После махна с ръка и те изчезнаха в дълбината и повече не се показаха. Не след дълго напуснахме и ние пещерата и отпътувахме.
Върнахме се след четири дена оборудвани за седемдневна почивка, по точно казано с екипировка, като за лош къмпинг без вода и ток. Чакаха ни седем денонощни процедури.
Първите три пъти Ирен беше с Ная във водата. После професорите свикнаха с мен и в някой от случаите влизах аз. А Ирен – тя даваше напътствия от брега. Ная Каза: „Усещането е много странно.” И двата делфина и Минка и Афала първоначално се бяха концентрирали в кръста. Обикновено идваха по един. Понякога действаха от разстояние. Друг път си опираха муцуните. По скоро долната издадена челюст. Сякаш се прицелваха някъде около кръстните прешлени и започваха да издават звуци. Ирен ни обясни: „Те издават много по-богата гама от звуци, но някой от тях са над нашите възможности като чуване. За това и не ги чуваме. Костната ни система обаче възприема тези честоти на звука по някакъв начин. И точно това най-вероятно носи ползата като лечебен ефект.”
Двата дена минаха горе долу без особени перипетии. Ная така и не споделяше точно какво усеща. Всеки път отклоняваше въпроса. Дори в един момент започнах да си мисля, да не би да сме сгрешили. То загубеното времеее - майната му. По-големите ми притеснения бяха да не би това изкисване във водата да й навреди. Имах и други тревоги. Да не би пак да падне плода – усещах как ако това се случеше емоционалния й срив е неизбежен. За това и не настоявах тя да споделя как вървят нещата вътре в нея. Като иска – иска. Като не иска – не иска.
По някое време обаче липсата на каквито и да е разговори по темата и пълната социална изолация взе да си казва думата. Започна да ни втръсва и да четем само книги и стари вестници и списания. Да спим, да ядем ееее…и аз от време на време, да плувам в езерото за разнообразие. Излизахме само през нощта на вън. Дишахме с наслада чист въздух, че то с тези серни изпарения... направо ми се вмириса душата на варени яйца.
Иначе пък се сприятелихме с делфините. Те се оказаха много готини животни. Минка си беше харесала Ная, а Афала мен. Поне в началото аз с такова впечатление останах.
По обяд на третия ден Афала вече беше идвал шест или седем пъти. Мога смело да кажа опознахме се взаимно доста от близо. Започна да ми позволява да го пипам за по дълго. И не знам той ли позаглупя малко и слезе на моето ниво… Аз ли малко поумнях и се домогнах до начин по който той мисли, нооо започнах някак си да разбирам част от нещата, които се опитваше да ми каже или покаже. Например кога е доволен. Или пък, че правя нещо правилно както той иска. Или пък неправилно. Не разбирам много от морски бозайници. Още на втория ден сутринта обаче схванах, че това същество определено не е само едно опашато плаващо животно. И кое ме накара да мисля така ли? Ами… Първо ме гледаше повече от умно! Направо като човек или може би не знам. Винаги съм си мислел, че като имаме компютри, небостъргачи, ракети и подводници сме върха на интелекта. Не мога да го обясня… Но след близкия контакт с Афала съм доста разколебан в това си тривиално разбиране за разума на Земята. Поне що касае интелекта като шаблонна стандартна дефиниция наложена ни от някой си самовлюбен в човешкия род елемент титулуващ се като учен.
Кое ме накара да направя завой в разсъжденията си ли... Амии някъде май на третия ден беше… Да, да, да ! Така, така! На третия ден сатана нещо много интересно – поне за мен. След като си свърши работата с Ная Афала започна да ме побутва някак по – особено. Гмуркаше се под водата за кратко. А покажеше ли се някак предизвикателно и пискливо свирукаше през дупката от която дишаше. Не разбираха какво трябва да значи това. Защото като поведение бе ново за мен. Погледнах Ирен многозначително, очаквайки да ми подаде джокер:
- Лельо Ирен мисля Афала иска нещо от мен. Да не би да е гладен, или да иска наградка някаква?
- Афала какво искаш от човека? Да си играете ли? – попита го тя все едно питаше непослушно дете.
Делфина видимо се зарадва на вниманието от нейна страна и изцирика. Гмурна се рязко. Показа се изцирика втори път. Бутна ме леко с глава и пак се гмурна за кратко. После показа глава над водата и започна да свири пронизително през дихателния си отвор на темето.
- Добре де ще му кажа. Недей пищя така силно ще ни оглушиш – и после се обърна към мен, опитвайки се да надвива острото му свистене - Иска да се топнеш с него в дълбокото на езерото. Последвай го, ако можеш да се гмуркаш – после махана нервно с ръка, с познатия ми вече и на мен знак за стоп, обръщайки се към него – казах му го деее… стига си викал.
- А колко дълбоко е това дълбокото? – попитах я аз, усмихвайки се на необичайния диалог, който се водеше пред мен.
- Не ти ли казвах вече? В центъра е десет метра. По края - откъм сушата искам да кажа е около осем, девет – отговори ми тя малко изнервена от пискливата реакция на опашаткото.
- Ахааа... ама аз на повече от два метра и половина и то в басейна не съм слизал. Дали ще стигна до дъното?
- Ей умнико… ми то тука си e пак като в басейн – клъвна ме Ная напомняйки за присъствието си. Да виждаш някъде морска шир или речно корито? Не се притеснявай! Ти нали си смело момче. Прекръсти се и давай смело след Афала.
- Ох едва ли ще стигна по дълбоко от три метра – закахърих се не на шега.
- Еее.. щом той си е решил, той и ще ти помогне, ако иска да те води до дъното. Хвани се за гръбната му перка. Ама само внимавай и не го тегли много за предните. Че гръдните перки са им слабо място. Ти му се довери, а той ще те заведе до долу. И докато вие се гмуркате, аз ще се опитам да помогна на Ная да се престраши да влезе на по-дълбокото при мен.
- Аааа… точно сега ли? – запосуква се Ная – не може ли и когато чичо Стойчо е тук, че той сякаш по – добре се разбира с делфините.
- Ей… Вафличке недей така! Ми то тука си е като в басейн. Да виждаш някъде морска шир или речно корито? – изимитирах я аз – Не се притеснявай ти си смело момиче… я как умееш да скачаш с парашут и да караш мотор на задна гума – и й се изплезих.
- Млъкни ти гадно ГМО създание. Дърдорещо - хвърчащ мелез между летяща мишка и говорещ папагал. Не ме притеснявай сега. Виж по-добре там твоя приятел как настойчиво те гледа. Отивай да се справяш със своите си страхове. Аз с моите ще си се справям сама – отвърна ми Ная типично в неин си стил и ми се изплези в отговор на моята плезня.
- Ааа Мишо и си напълни ушите предварително с вода. Да не вземеш сега да спукаш някое тъпанче, че много боли – подвикна ми Сирената когато вече се канех да се гмурна.
- Да си напълня ушите с вода ли? Това пък защо? – спрях се аз.
- Защото, ако се наложи да си обърнеш рязко главата в страни има опасност водата да нахлуе бързо в ухото ти и да ти спука тъпанчето.
- А после как ще я източа от там? Да не остане там и да ми се климбуца из главата до гроб? – пошегувах се аз, но май Ирен взема въпроса ми на сериозно.
- Няма страшно! После като излезеш, ще поскачаш малко на един крак с наведена глава на една страна и водата ще излезе от ушото ти..
- Щом казваш така ще направя. Точно няма да я чувам оная дето стои до теб. И дето все ме гризе с думи – съгласих се със съветничката си и взех да си наливам с ръка вода в ушите.
- Нееее. Не, Мишо. Не така. Просто застани малко под повърхността и си сложи главата хоризонтално на нея. Тя водата сама ще си намери пътя.
- Нали така – наведох глава на страни иии… - Ох! - усетих как с едно шльоптене водата нахлу в ухото ми и всички околни звуци заглъхнаха.
И така с помощта на превода на домакинята на пещерата, опашатия професор ме накара да се гмурна с него. Първо ми показа всички отвори към морето, отивайки до всеки един. После ми показа и акустиката на подводната част на пещерата. Когато за втори път се потопихме той започна да издава най-различни звуци. Заведе ме и на самото й дъно. Едва ли сам щях да мога някога в живота си да се гмурна на десет метра дълбочина. А така хванах се за него и за пет секунди бях там. Малко само ушите ми дето изпукаха. Ама заслужаваше си де.
Стана ми интересно, че на тази дълбочина тялото ми потъва, а не изплува. После Стойчо ме просветли, че под шестия метър за солеността на нашето море, тялото получавало отрицателна плавателност и потъвало. И това дори да си си поел обилно въздух в дробовете – чудна работа. Ама нали не съм крайбрежно чедо имах какво да уча за тези неща.
Определено Афала искаше нещо да ми покаже или каже, но аз все не разбираха какво. На едно от изплуванията попитах Ирен, но и тя не можеше да каже какво е намислил моя подводен екскурзовод. Вече пети или шести път се гмурках с него. На долу ме дръпваше като се хващах за перката му. А като започвах да се опитвам да изплувам той минаваше под мен и ме избутваше на повърхността. До тук друго не, но разбрах как делфините помагат на себеподобните си в нужда. Пък и на човеците удавници, за което само бях слушал и чел.
А долу… долу си беше доста тъмничко. И ако ги нямаше няколкото отвори към морето и най-вече големия, щеше да е непрогледен мрак. Температурата и тя бе доста по-ниска от тази на повърхността. Но за няколко секунди присъствие на дълбокото се траеше. Не ми се разтракваха зъбите. И така някъде на шестото гмуркане професора откри, че съм калпав колежанин. Разбра животинчето - сам няма да схвана, защо ме води на дъното и май реши да ми даде практическа подсказка. Когато стигнахме долу елегантно ме поизтика с тялото си в страни. Застана по средата на дъното на езерото и пусна няколко мехура от дихателния си отвор. После започна да си клати главата нагоре-надолу и да чатърка.

Съвсем нормално като реакция бе да проследя мехурчетата как изплуват. Едно от тях имаше интересна форма на геврек. Гледах ги как се въртят, трепкат, пулсират и пробляскват. Бяха като весели въздушни сърчица, които се издигат към повърхността. Вдигнах глава, за да се порадвам на едно, което досущ ми заприлича пък на смокиня и… направо онемях. На повърхността в изключително правилна форма светлееше нещо. Какво ти светлееше – направо си светеше. Приличаше на осемлистна водна лилия, тези… дето им казват лотос, само че от светлина. Беше страхотно! Красиво и мистично – от всякъде. Захласнах се. Даже забравих, че не съм риба и трябва да излизам да дишам. Чак когато порива за чист въздух ме напъна здраво в дробовете, замахах с ръце и крака. Делфина мина под мен, избутвайки ме за пореден път на повърхността. Щом излязох отгоре се огледах и разбрах от къде е тази приказна красотия. Светлината идваше от дъговидните слюди, или каквото и да бе веществото в тях от тавана на пещерата. Те образуваха това мистично цвете на повърхността на иначе тъмната вода. Споделих с Ирен, а тя се засмя:
- Видял си лотоса на живота от към дъното ли? За това ли си така въодушевен? Той така се вижда. И от прохода, по който минават делфините и от там се вижда, само че под ъгъл.
- А защо ли не сме го мернали това нещо до сега? – гледах учудено към Сирената.
- Може би тези дни е било по цял ден облачно и затова не си го забелязал. Сега слънцето е светело по–високо. И то като е така… винаги си го има това светлинно отражение върху повърхността. Някой път обаче е по-бледо ако слънцето не е силно. Но лятото е приказно красиво.
- Да, да! Сега и аз го виждам това цвете като си говорите. Точно от тях от дагите идва всичко – намеси се и Ная.
- Ехааа… Ама Наичка ефектът от долу на горе си е наистина впечатляващ. Особено погледнато от сумрачната позицията на дъното – взех да емоционалнича съвсем непресторено - Вафличке само да можеше да го видиш отдолу… ще ти се вземе акъла… Ако има лесно твоите куку-пациенти да ги спускаш до дъното… От красотата на тази светлинна лилия разместеното им пипе им веднага ще си идва на мястото.
- Така, така! То нали се иска личен пример. Аз не мога да стигна до дълбокото, камо ли да се гмурна в него. Че пък и група за психоанализа към дъното да поведа… ти какво сега поднасяш ли ме? – жегна се Ная и то май на сериозно.
- Сега като ви слушам да се джавкате… и… дааа… знаете ли сещам се нещо! - Хи хи хи - май ще излезе, че Афала е по - професор от нас двамата взети заедно – намеси се с помирителна реплика Сирената - Мдаааа! Мисля, че разбрах какво иска да ти покаже и да ни подскаже той. Мищо гмурни се пак с него и погледни на горе към повърхността – продължи Ирен и започна да си съблича хавлията – халат.
- Това пък сега, защо? – зачудих се аз.
- Мишле хвъркато стига си умувал. Не разбра ли? Тук твоите рационални логики не ти вършат същата работа, както във небето – смъмри ме Ная, явно още засегната от предните ми реплики - Щом леля Ирен ти казва… значи има защо. Послушай я и се гмурни!
Какво да кажа я, жените бяха две на едно, ако не броя Афала. Ама той в словесния двубой не можеше да ми помогне. Ирен влезе във водата и се поздрави с опашатия ми приятел. Аз използвах моментите на поздрави и ласки между тях, за да си почина малко. Все пак бях пилот – нали!? А не дете на амасите, онези прословутите ловци на бисерни миди около остров Тоба - Япония. Още повече и съм мъж, а най – добрите гмуркачи от амасите са винаги жени. Ами така де!
Както и да е… погалих за сетен път професора по главата. Посочих му с пръст надолу и двамата се гмурнахме. Когато погледнах нагоре видях Ирен застанала точно в центъра на светлинния лотос. Тя махаше с ръце и крака, за да плува. Тялото й и размаханите й крайници приличаха на тичинки по средата на лилията. Изплувахме. Погалих делфина по главата и му кимнах. Вече ми бяха казали: „ Така той ще е наясно, че си го разбрал.” Споделих с Ирен впечатлението си и тя ми обясни: „ Да си знаеш от сега - Афала не напразно ти показва това. До колкото го познавам той ще настоява Ная да застане в центъра на езерото. Точно така както бях застанала аз самата. Така прави при по-сериозните случаи, но точната причина защо иска това сега с Ная още не знам. Но от чуруликането му подразбрах, как първо ще помага да се оправи слабото коремче на Ная и после – след няколко дни ще каже дали ще може да помогне и на бебета й да не са болни”
След малко Афала си отиде. Излязохме от езерото. Подсушихме се и седнахме да обядваме. По време на обяда попитах домакинята за по-тежките случаи и защо е по - добре да застане точно в тази позиция в центъра на езерото. Хранейки се тя ни заобяснява:
- На нивото на повърхността на водата, в центъра на светлинното отражение е фокусна точка или нещо като точния център на топчестата част на пещерата. Затова там се получава и най-силния резонанс от звуковите вълни, които издават делфините. И във въздуха и под водата. Може би и самото помещение като куха скална топка си има някаква собствено позитивно излъчване като вълна. И двамата с чичо ви Стойчо мислим, че в това място се получава сбор или концентрация и на двете вълни – звуковата и тази от пещерата. И всичката тази сила се събира в центъра точно там където се изписва на повърхността светлинния лотос. Когато нещо или някой застане в тази точка, то въздействието на тези вълни върху него е наистина много силно. Със Стойчо сме си говорили как може би тези фактори подсилват лечебната сила от звуците на делфините. Но това разбира се си е наше мнение.
- Много интересно. Явно и Афала е на това мнение щом и той така се държи и ни подтиква да заведем Ная в тази централна точка. Или ти казваш… ние в момента се намираме в каменната сфера на здравето. Куха скалиста топка наполовина пълна с коктейл от морска и топла минерална вода. А това светлинно цвете по средата на чудотворното кълбо… хммм… то ще да е нещо като лотоса на младостта и вечния живот от епоса на Гилгамеж, така ли? – засмях се аз.
- Ееее, Мишо, чувала съм нещо за този Гилгамеж, но не блестя с особени познания и вещина по тези въпроси. Все пак съм жена на възраст от забутано село в Добруджа, но щом ти така разглеждаш нещата... - отговори ми с усмивка домакинята.
- Как не си веща? Я как компетентно обясняваш геометрията на сфера и законите за фокусните разстояния – закачих я аз.
- Ааа обяснявам, я! Обяснявам, защото чичо ви Стойчо ми ги е казал тези неща. Той беше много добър по математика. Има инженерно мислене, но на времето на! Техните до там им стигнаха силите! Изкара само механотехникум. Така им викаха тогава на техническите гимназии. Баща му Захари това казваше: „ Не му трябва повече! Като може лодката си сам да ремонтира и да е наясно как да опъва проволките и оптяжките на даляна - стига му толкова на един мъж от Тюленово.” – и се загледа сякаш назад към хубавото младо време.
След последното разяснение настана тишина. Всеки потъна в мислите. Леля Ирен излезе за малко на вън, а ние с Ная дремнахме малко. След занимавката ни по залез с основното мероприятие заради което бяхме тук настана скука някаква. Вече ни бе омръзнало да четем на свещи и газова лампа. Седнахме да вечеряме. Стойчо беше измайсторил маса от камъни. От страни на нея имаше изкопано място за краката. Върху камъните се слагаше една дъска. Тя служеше за плот, а за сядане имаше други две дъски като за пейки. Заприказвахме се за това, че никога не съм чел или чувал делфини да се крият или изобщо да влизат в пещера. Че от там от дума на дума попитахме Сирената, как изобщо е била открита тази пещера на това забутано място. Тя сякш не беше много склонна. Но ние й се примолихме да ни разкаже. Бяхме забелязали че го умее това с разказването. Можеше да е нещо простичко, но бе увлекателно. И докато се хранехме тя започна да реди историйките:
- Пещерата са я открили чича ви Стойчо и по-големия му брат. Всички по-ококорени момчета от селото вече си имали пещери за скривалище. Само те, не. А на времето това беше въпрос на престиж и авторитет. Малките да се изжияват като пирати. Татковците им правеха малки лодки и с тях те във фантазиите си бяха пирати. Скалистия бряг около селото позволява такива детски фантасмагории. Да имаш пещера за скривалище и да криеш в нея детските си съкровища беше ехеее... И всеки си пазеше пещерата в тайна. Иначе другите „пирати”, най-вече по-големите батковци нападаха скривалището и разграбвали съкровищата. Страхотни ценности се криеха там - стари капачки от буркани, стъклени топчета от стари лимонадени шишета и други там всякакви подобни „ценности”. Стойчо бил на пет годинки, а брат му Методи на осем. Тук в Тюленово децата могат да плуват много от малки. Няма много плитки места и ако не знаят да плуват е опасно. Единственото по-полегато място е рибарското заливче от където тръгват лодките на рибарите. Та така с една малка лодчица направена от дядо им Унуфри, за да се учат на рибарлък, докато си играят те стигнали до това закътано място. Наистина заливчето е малко отдалечено. Но, близките по-достъпни и по-удобни места вече били завладени. Заливчето е неприветливо с накъсани и озъбени остатъци от бряг стърчащи навътре в морето. В дъното му от към южната му част има един голям скален навес. От двете страни на навеса има две малки пещери, до които се стигало само под вода. Там зеят няколко въздушни джоба, но няма суша. Мястото поне тогава било известно в селото, като скалите на Морските сирени. Казвали му така, защото от време на време от тук се чували страни звуци. Скалите на сирените било точно това място с отвесни стени и дълбоки води, пред които спрели момчетата. Те само били чували за тях, но никога не се били приближавали по море в подножията им.
- Ние сега на това място ли сме, което току що описа? – зачуди се Ная – от тук не изглежда така враждебно като пейзаж.
- Да душко, защото не си го погледнала откъм морето. И го виждаш в повечето случаи само нощем.
- Ти пък какъв пейзаж искаш да видиш като сме вътре в пещерата? То това да не е да гледаш от горе от самолет!
- Млъкни умнико. То за да се насладиш на някаква гледка не винаги му трябва самолет на човека. Лельо Ирен ще ми е много интересно скалите да ги видя и от вън от към морето. Сигурно е много красиво, загадъчно и екзотично. И какво казваш по нататък се случило?
- Та те били чували, че така му викат рибарите, но още му казвали и кланицата. И нали вече казах малките не знаели, че точно това е място. От южната страна малко в страни на навеса на едната подводна пещера имало - има и днес нещо като скрито пристанче. Точно място за една малка лодка.
- Вярно пристанче за лодка ли има отвъд тази скала?
- Вярно е Ная. Много е стръмно за пристан, но Стойчо направил приспособление с една стара макара от разбил се преди много време ветроход. Той я закрепил така за скалата, че да може свободно да се върти. После двамата премятали въже вързано за носа на лодката през макарата. И с общи усилия, с помощта на собственото си тегло дърпали въжето по стръмното надолу към морето. Нищо ново под слънцето. Малчуганите подражавали на това, което били видели, че правят старите рибари с техните си лодки. Така тя лодчицата нито се виждала от морето, нито от брега, а същевременно имала защита и от вълните. След като си осигурили скришно място за транспорта тръгнали да си търсят пещера в района. Такава обаче нямало.
- Ама те къде търсели по суша или от към морето? – запита пак Ная.
- Не бе свързали са се със сателита по интернет и от там са гледали през Googleearth…
- Мишо млъкни и ти с твоите умности! То тогава имало ли е интернет – нямало е. Защо се заяждаш…? Ами питам! Интересно ми стана – сръга ме в ребрата Ная, но като видя, как се подсмихвам и разбра, че я поднасям.
- Еее нали били деца… Къде търсили…? Ами и от долу по водата… Пък търсели и където си играели – горе на скалите на равното. Че в една от игрите като били на брега, единият от двамата братя пропаднал в дупка почти до кръста. Там горе на равното от към полето, имало много такива дупки в шуплестите скали, измамно покрити с мъх и лишеи. Тези дупки образуват капани, които и до ден днешен правят подобни бели на непредпазливите къмпингуващи. Единия крак на по-големия брат се бил заклещил почти до бедрото, а другия до коляното и то здраво. За да го извади чичи ви Стойчо започнала да маха камъните около крака на брат си. След тричасова борба момчето било освободено. На мястото на инцидента се появило кратерче. Когато погледнали по средата му в дъното на кратера видели дупка с неправилна форма някъде около двайсетина сантима в диаметър. Пуснали камък в нея и разбрали, че от долу има вода. Било облачно. Но не щеш ли слънцето се показало зад облаците и нещо в дупката проблеснало. Стойчо погледнал надолу и видял вътре цвете от светлина.
- Аха това което и аз видях от дъното на езерото, само че те са го видели от високото. Нали така?– веднага се включих и аз в разказа.
- Така е Мишо. Това било отражението на кристалите или слюдата върху повърхността на езерото. От дупката миришело на сяра и на мърша. Миризма на сяра била позната, защото имало минерални извори на няколко места. Пък и около нефтените залежи също имало подобни ухания. Миризмата на мършата обаче не е типична и показвала, че нещо е паднало в дупката долу. Другата възможност, която била и то по–радостната е, че за кухината може би има вход от друго място, от където е влязло и това, което е умряло вътре. Северния вятър раздвижил въздуха през новия голям отвор направен от момчетата. В кухината под тях миризмата на мърша започнала да излиза и от други места. Любопитството заглождило здраво малките юнаци и те тръгнали да търсят достъп до дупката със загадъчната, красива светлина. Ориентир им била смесената миризма на варени яйца и мърша. Не след дълго открили в скалата по точно на челната й страна от към морето отвор. Влезли в един тесен процеп. Първоначално той изглеждал задънен. За да не се заблудят брата на Стойчо вземал камъче и започнал да чегърта по скалата, за да маркира пътя по който са минали. В този момент Стойчо видял, че цепнатината продължава в отвор, който се разширявал навътре. През него те попаднали тук в тази пещера. В този участък, където е по-плитко открили едно полуразложено малко делфинче.
- Уф че гадно – възмути се Ная – Обичам ги тези животни. Не знам защо?
- Ахаа… обичаш ги пък в началото все се плашеше и хленчеше. Имат зъби! Имат зъби! Страх ме е! Имат много зъби! - закачих се аз.
- Мълчи си ти сега смелчаго пухкав. Видях те и тебе как ти трпереха мартинките в началото, като им видя зъбките на тези двестакилограмови красавици. И какво после казваш лельо Ирен...?
- Целта била постигната. Имали си закътано от всякъде пристанче за лодката. Имали си пещера макар и доста труднодостъпна. Но то това било и едно от желанието им. Вече били истински пирати в своите си очи. Почистили я. Изхвърлили остатъците от делфинчето, без да си задават въпроса как е попаднало вътре. Разбрали, че водата в езерото е по-топла и се зарадвали. Щели да могат, да се къпят по-рано на пролет и по до късно през есента. Те изобщо не подозирали възможността и през зимата водата да оставала топла. Пещерата станал голямата тайна на двамата братя. Занесли там стари черги стара посуда. Събирали пари и за свещи. И така малките пирати започнали да изследват пещерата. Разгледали нишите и открили отворите във въздушната и в подводна й част. Единия отвор излиза директно в морето. Там дебелината на скалата е малка около седемдесет осемдесет сантиметра. Но отворът е доста тесен и малък. Голям човек трудно може да премине. За дете обаче това не било проблем. Намира се на дълбочина около два метра и половина под повърхността. Горе долу под този отвор, през който влезли във въздушната част на пещерата. Момчетата открили и другия големия подводен проход, но той е по на дълбоко. На около четири метра и половина. По-широк е от другия, но с низходящ наклон и се спуска с още около два метра преди да излезе в морето. В другия му край се виждала малка светлина. Виждало се и нещо което го преграждало от външната страна. Както и нещо което приличало на мърша. Сметките им за тайнственост излезли малко криви. Оказало се, че това забутано и сравнително тихо местенце с дълбоки води е по-популярно, от колкото изглеждало на пръв поглед.
- Че кой пък ще идва в този пущинак? Може! Ама само ако ще да е за някаква скришна работа. Да водиш тука гаджета не става… значи ще да е за нещо незаконно, а лельо Ирен? – започнах да си разсъждавам на глас.
- Така е не съвсем законни са били посещенията. Ловците на делфини идвали тук – заяви авторитетно Сирената.
- Ловци на делфини ли? Ми те тези животни не са ли защитени за избиване със закон? – попитах без да се съобразявам за кой период от време е разказа на Ирен.
- Така е. Но в България ловът на делфини е бил разрешен до 1965 година. Дотогава е имало цели флотилии за лов на делфини. Ловците ранявали един делфин с пушка. Тези животни не изоставят лесно другарите си. Вместо да бягат в открито море те се скупчвали да помагат на ранения. Тогава ловците ги заграждали с мрежи и ги избивали. Или пък ги ограждали около мигриращите пасажи, които делфините преследвали, за да се хранят. Улавяли ги! Качвали ги на борда и ги колели.
- Гадно! – възмути се пак Ная.