автор: gringo

Горчиво се усмихнах несъзнателно и Иван, който ме наблюдаваше със загрижено изражение, тихо ми рече:
- Милене, ама да не ти е нещо зле?! Що не си полегнеш малко – сега ще дойдат другите, ще претърсим околността – не може да не открием нещо...
- Ще открием... – вятър! - вече се бях взел в ръце, но нямах желание да обикалям напразно. Исках само да се прибера, да видя мама как е, да остана после сам в стаичката си и да забравя за всичко. Не бях в състояние да разсъждавам, да правя планове... Необходимо ми беше известно време, за да свикна с мисълта... С коя мисъл?! Разтърсих глава и втренчих празен поглед в Станчо. – Нали търсихме?! И ти вече не вярваш... Оттук нататък – на Господа само може да се надяваме... Искам да ви кажа, че съм благодарен за помощта... и че не съм искал да ви засегна....
- Няма нищо! Кой и да беше на твое място... – не се доизказа Иван.
- Ама ти какво се оклюма? Я по-така! Е сега ще изскочи от гората бай Петър и всичко това ще остане в миналото и само ще си спомняме как… – неумело се включи и Станчо да ме успокоява.
Аз обаче вече се бях успокоил, по-точно – примирил. Поне за момента. Като че години бяха минали, а не само по-малко от едно денонощие от оня момент, когато бързах по стръмния планински път към колибата, за да покажа свидетелството си за завършено гимназиално образование на тате... Книжката сега лежеше на кръглата малка софричка – вероятно Станчо я бе вдигнал от пода и оставил там.
Зачуха се гласове и задъхани, един по един пред входа на колибата се скупчиха хората от село, дошли да вземат участие в търсенето на тате. Най-отзад вървеше дядо Добри, като поспираше от време на време. Като се дойде до мене, прегърна ме и аз усетих небръснатата му буза до лицето си...
- Е-е-е-ех, сине! Имало глава да пати!.... А дано и тоя път Господ помогне да се намери Петър....
- Господ, та Господ! Се тоя Господ! Какво толкова помогна тоя Господ, докато толкова народ избиха по фронтовете... Добре, че беше Сталин и Русията, а иначе.... – наежи се Иван срещу бившия горски.
- Ти да мълчиш! – сопна му се войнствено старецът. - Имаш още жълто около устата. По вашите събрания си агитирай, а недей да учиш дяда ти Добри – той колко като тебе е видял! Та и по-ербап!...
- Може и да си видял, ама е било едно време. Сега е друго и не всичко, ти, дедо Добри, проумяваш. С времето ще се убедиш, че бъркаш.
- Нема аз за кога да се уверявам, че мойто време е към края. По-скоро ти ще дойдеш на моя акъл, а не аз на твоя. Ама яд ме е, да знаеш, че няма да съм жив сеира да ти гледам!...
- Хора, давайте да вършим работа! Време минава, ще мине деня в приказки, а гората требва шумка по шумка да претърсиме! – нетърпеливо се обади Пешо Кашалота, присвивайки очи срещу слънцето.
Не можех да стоя настрана, макар че отчаянието ме бе обхванало напълно и бях уверен, че търсенето няма да даде резултат. Но кой знае. Възможно бе да сме пропуснали нещо, може и чудо някакво да се случи... Поне в книгите, които четях, много често героят се спасяваше като по чудо.... С някое чудо!
И това търсене беше нахалост, напусто. По мрак се дотътрихме уморени и омърлушени в село, набързо се сбогувахме и се разотидохме по къщите си. Ние с дядо Добри тръгнахме заедно -
неговата къщица беше през една от нашата. Аз мълчах, защото час из час ми ставаше все по-тежко, бях забил поглед в прашния път и усещах как пулсира нещо в главата ми.
- Ей, Милене! Дай си малко кураж, че майка ти ако те види такъв, съвсем ще падне... Не се знае то още, се ми се чини, че току от некъде баща ти ще изскочи... Дето се вика, войната се свърши, от гората живи си дойдохте – не може тъй, отведнъж да се изгуби... Човек е това...
Вдигнах поглед от прахта и погледнах стареца. „Горкият, -помислих си, - едва душата си носи, гласът му трепери, а на мен кураж се опитва да дава...”
- Ще се оправя, не бери грижа, дядо Добри, ще се оправя... – отговарям му аз, ама хич не съм сигурен как ще стане тая работа, не искам да си представя как ще отворя вратата и как ще срещна погледа на мама...
Дядо Добри си влезе в двора, а аз продължих към нас. Не стана нужда да говоря, защото, щом прекрачих прага и се взрях в пустите и очи, ми стана ясно, че вече не се надява на нищо. Сигурно през прозорчето ме бе наблюдавала как се влача като пребито куче и е разбрала, че не сме намерили тате.
- Ще си дойде, мамо, не бой се! – рекох и аз и приседнах до нея на миндерчето, но срам ме хвана от нескопосания ми опит да я успокоя и млъкнах.
От тоя ден тежката сянка на безнадеждността легна над дома ни. Мама вършеше всичко механично, без сърце, повехна и започна да ми се струва, че се смалява с всеки отминал ден. Господ си я прибра няма и година, след като тате се изгуби. След погребението останах съвсем сам. Нямах братя и сестри, а единственият ми родственик бе чичо ми Атанас… Затворих се в къщи с кървяща душа и рядко излизах – не исках да виждам никой. Споменът за тате пареше в сърцето ми, мъката ме гнетеше и с времето прерасна в тиха, неистова омраза. Живеех с мисълта да отмъстя... Но на кой?! На невидимите, които бяха издали заповедта, на изпълнителите, които са мислели, че „служат на отечеството” и са ликвидирали „народния враг”, на Станчо и Иван ли, иначе добри момчета, но съвсем замаяни от комунистическите идеи, на кого?!.... Тате бе отнесен, грабнат от нещо безлико и безпощадно, от сила, която по пътя си мачкаше всичко, месеше го като тесто, като глина и създаваше нещо съвсем различно от това, което бе досега. Хората, уплашени, се покоряваха, променяха начина си на живот, разделяха се постепенно с вярата, с религията, с принципите и устоите си. Които се противопоставяха – умираха, биваха интернирани и затваряни, или просто един ден изчезваха – като тате. Не можех да повярвам, че вече никога няма да го видя... Дори и сега, когато не ми остава много време на тоя свят, той е пред очите ми – седи спокойно, уверено на стола в кухничката, силните му ръце си почиват на масата, а очите му – открити, сини, са вперени в лицето на Станчо, дошъл, за кой ли път, да го убеждава да влезе в текезесето. И чувам пак думите му, дълбоко врязали се в душата ми, носещи , натоварени като че ли и с друго, по-особено значение, което аз и досега не умея да разгадая: „Всичко разбирам, ама само едно не ми е ясно – как ще ми вземете овцете?!” „Не ти ги взеха, тате, мамицата им мръсна, не ти ги взеха-а-а, гадовете! Но тебе те убиха, и мама..., и тя...” – усещам сълзи че ме задавят, притреперва ми нещо в стомаха, пръстите ми се свиват в юмрук... Внезапно чувам глас: „Не са, сине, ей ги тука, с мене са, с мене са си овцете, и Балкан е тука, и другите кучета...” Стреснат, поглеждам и виждам тате, ама не вече на масата у дома, ами в тучно безбрежно зелено пасище. Около него радостно върти опашка Балкан, а подире му са се белнали гърбовете на стотици, хиляди овце, бавно и тържествено пристъпящи и свеждащи глави от време на време към тревата. Не вявам на очите си, но всичко е несъмнена истина. „Ей я, и майка ти е с мене...” Вярно! Мама ми се усмихва, такава, каквато си беше в най-хубавите ни дни, когато бяхме и тримата заедно. Весела, жизнерадостна... Онази, другата, след като тате изчезна, бе съвсем друга – смалена, като сянка, излъчваща тиха печал и примиреност. С времето втората все повече се смаляваше и накрая почти изчезна, а остана моята си, истинската…
Не ми се стоеше в селото. Чуждо ми стана отведнъж, всичко ми напомняше за мама и тате. Мина ми на няколко пъти мисълта да свърша със себе си, но не ми стигна куража. Бродех като призрак из гората, с хора рядко се срещах. Дойде веднъж Станчо и ми донесе свидетелството за завършено гимназиално образование. Беше го прибрал от колибата след неуспешното търсене та тате. Разменихме по някоя приказка и си тръгна. Нямахме с него какво да си кажем.
Пък и с кой да е друг. Но трябваше с нещо да изкарвам прехраната си. Мислех, мислех и... нищо не ми идваше на акъла. Една нощ внезапно се събудих. Станах, включих осветлението – бяха електрифицирали селото, построили нова сграда на два етажа, в която се помещаваше пощата, кметството - само че сега кметът го прекръстиха на председател, и фурната. „Да-а-а, не можеше да се отрече, че имаше някои придобивки, които улесняваха живота, но мен това не ме грее...”, мислех си аз, докато наливах вода от каната в една чаша. Седнах на масата на мястото срещу вратата, където сядаше винаги тате и заровичках отново в миналото. Общо взето, аз само това и правех... По едно време, и аз не знам защо, станах, издърпах чекмеджето на бюфета, в което държах разни писма и документи, и извадих свидетелството. Пак седнах на масата и започнах да го разглеждам. И както си седях, проумях изведнъж какво ще направя. Изглежда, духовното ми лутане и трупаното озлобление против съдбата и властта, която упреквах за дереджето си, бе изкристализирало в ясен план.
Още на следващия ден отидох при Станчо и му рекох, че внасям всичко в стопанството. Той ме погледна учудено, изхъмка, но не рече нищо. Помълча известно време и после попита:
- А ти какво ще правиш? С какво ще се занимаваш, искам да кажа?
- Ще отида в града. Ще си намеря работа. Благодаря ти, че тогава прибра свидетелството. Може и да ми послужи за нещо.
- Че как няма да послужи... Мен ако питаш, не се оставяй само с работата. Запиши се да учиш. Висше. Има работнически факултети. И аз догодина ще се запиша. Сега не мога, че жътва, коритото на реката ще се измества, трябват нови машини.... – не се доизказа, защото усети, че мен тия работи не ме вълнуват.
- Може и да се запиша. То ще си покаже. – отговорих му с безразличие. Но мисълта за учението остана в главата ми.

Следва...