Сега, толкова години по-късно, си давам сметка, че всички искаха да свърши войната и отряда да не влиза в сражение с армията. Умните хора от комунистите съзнаваха, че ако до месец, два руснаците не влезеха в България, войската щеше да ги избие до крак. Да ни избие... А и много имаше, които съжаляваха,че бяха хванали гората... Но тъй или иначе, всички предусещаха края на шумкарските неволи и тайно се молеха да се свърши по-скоро.
Двата месеца до Девети септември отряда криволичеше по горските пътеки от мандра до мандра, от село, закътано дълбоко в балканските дебри до друго такова, като винаги предварителна изпращаше авангардна група да разузнае дали е чисто и едва тогава се осмеляваше да влезе в него. Обикновено в населеното място слизаше група от двайсетина човека, които събираха храна и един произнасяше реч против фашистката власт. После групата се завръщаше при отряда, разположен в предварително избран лагер над селото, откъдето имаше добра видимост към подходите и бе възможно бързото оттегляне навътре в балкана.
Така, без да влезем нито веднъж в сражение, дочакахме великия ден Девети септември. Марширувахме и ние по софийските улици съвсем като истински партизани, на тате не му беше много по сърце цялата дандания, но нямаше начин да запрашим направо към Явор, където мама сигурно си беше изплакала очите да гледа за нас по пътя.
След като предадохме оръжието, ние заедно Иван и Станчо потеглихме с един джип за родното си място. Жал ми беше да се разделя с лъскавия „Валтер”, с който се бях научил да стрелям, да го разглобявам и сглобявам за много кратко време, но нямаше как да го задържа. Взеха и манлихерата на тате, но, слава Богу, както той ми рече, важното е, че сме се ние отървали.
На единадесети септември към два следобед джипката спря на мегдана - същия тоя мегдан, дето зяпахме преди два месеца войниците, изпратени да гонят Станчо и Иван.
Скочихме ние, сбогувахме се набързо с младежите и... право у дома. Мама простираше нещо и беше с гръб към нас, но Балкан ни подуши отдалече и радостно залая. Тя се обърна и така си остана - като вкопана в земята. Само дето едни сълзи потекоха от сините и очи и намокриха бузите и. Ръцете и се отпуснаха надолу и мократа риза, която се готвеше да простре, се свлече върху прашната земя, изтървана от разтворените и пръсти. Тя не я и забеляза, а само гледаше и изпиваше с поглед тати, който се приближи до нея с широка крачка и я сграбчи с големите си яки ръце. Тя се изгуби в прегръдката му. Аз стоях на десетина метра, голяма буца бе запречила гърлото ми, не можех да преглътна и се опитвах да задържа сълзите, които всеки момент щяха да рукнат от очите ми. „У дома, най-после, най- после!...” – пееше нещо в мен и след секунди бях и в обятията на мама. „Сине, сине, я колко си пораснал, я как си се източил! Ама много си отслабнал бе, мами! Нищо, нищо, хайде да влизаме в къщи, да се нахраните като хората... Не че кой знае какво съм сготвила, една тенджера боб, постен, ама... ей сегинка ще заколя една кокошка!” - нареждаше бързо мама, като в скоропоговорка, и поглеждаше ту към тати,ту към мене – като че ли не вярваше на очите си, че и двамата, живи и здрави, сме отново при нея, у дома.
Аз не знам през всичките години – и преди, като наивно и неопитно момче, и сега, когато вече съм в заника на дните си, да съм изпитвал по-голяма радост, по–пълно човешко щастие, по... по... не знам и сега как да се изразя, как да назова онова усещане в онзи далечен ден, от който всеки миг се е врязал в съзнанието ми и винаги, когато си спомня за него, сълзите ми са готови да бликнат от очите ми.
-Е-е-е-е! Стига де! – сгълча я тате, но и той изглежда, бе поомекнал, очите и на него бяха плувнали в издайническа влага, та гласът му излезе някак възглух, нетипичен за него… – Не е нужно кокошка да колиш... Нека влезем, да поседнем най- напред, да ни разкажеш ти как изкара през тия два месеца, пък после – ще я наредим... Важното е, че живи и здрави се прибрахме...
Седнахме на масата, вече поуспокоени, и мама разказа за двата месеца, през които сама се бе оправяла с всичко сама..
- То, добре, че лято се случи, та смогнах... Но и намериха се добри хора... Даже, да се не надяваш, и Тотю Киселяка, дето като ходи, все в земята гледа и едно „Добър ден”я ти рекъл, я не, преди седмица ме среща по пътя за нивата, дето имаше малко фасул да скубя, се спира, „Здравей, стрино Ленче!”, ми дума и пита как съм, дали имам нужда от помощ. „Сполай ти, Тотю - отвръщам му, - но се оправям засега...” А да знаеш, Петре, тая твоя братовчедка, Нада, преди все дето все нещо се наричаше и през ден беше дома, като случайно ме видеше, още отдалеч гледаше да кривне в първата пряка и все едно не ме вижда... А преди „Ленче, така, Ленче, онака...”, и все нещо да изкрънка, и..."
Мама говореше, не спираше, като в унес някакъв, във възбуда, в каквато не я бях виждал, а пък тате, облегнал се на стола и леко притворил очи, не я прекъсваше. Той разбираше, че мама трябва да излее всичко, трупало се и притискало я през дъгите дни и най-вече нощи, през които напразно се е ослушвала с тайната надежда да се тропне и да се появим с тате на прага... А по изражението на спокойното му и прояснено лице с груби, но правилни черти аз се досетих, че за първи път и той от оная страшна нощ преди два месеца, когато дяо Добри ни обади за опасността, той е живял в непрекъсната тревога не толкова за себе си, а за мене и мама. И даже допускам, че в тоя момент нищо не осмисляше от развълнуването бъбрене на мама, а само се наслаждаваше на гласа и, умиротворен и щастлив, че са отново заедно, че утре ще види стадото с любимите си овце и че отново ще може волно по цял ден да обикаля с тях по ливадите...
Аз също щастлив слушах напевният мамин глас, който така ми липсваше в планината, оглеждах скромната обстановка в малката ни кухничка, измитите и подредени съдове , старата готварска печка, миндера, покрит с шарено одеяло и всичко, всичко сякаш виждах първи път и сякаш едва сега осъзнавах, какво е да имаш роден дом и обичащи те родители.
Мама внезапно млъкна, уплашена, че е прекалила и загледа лицето на тате. А той отвори очи и също спря погледа си върху нея.
- Петре, аз, уф, какво ми става... Вие сте умрели от глад, а аз не спирам да каканижа! – и тя скочи от стола.
- Чакай, чакай! Къде си се разбързала? Казах ти, че не сме гладни чак толкоз. Особено през последните два дни, откакто слязохме в града, не сме се лишавали от нищо. Ти кажи брат ми Насо –никакъв брат вече не ми е той, мяркал ли се е, при кмета ходи ли и направи ли всичко, което заръчах?
- Всичко сторих, на заранта при кмета отидох. Но като му рекох, че не сте се прибрали нощеска, той ме изгледа така страшно, че се уплаших. Замълчах, защото се обърках, а той, както си седеше на стола в кабинета,стана, мина покрай мен, отвори вратата - да види да не слуша отвън някой, и като се върна, доближи се до мен и тихо ми рече: „Слушай сега, Елено, и то внимателно ме слушай. И ни думица никому. Всичко ми е ясно и нема нужда ти тука театър да ми играеш. Петър и сина ти са хванали Балкана, щото са разбрали, и аз не знам покакъв начин, че Атанас, брат му, е написал донос срещу него. Но са избързали.” Аз стоя, ни жива, ни умряла, не казвам нищо и само слушам. А Гаврил, все така тихо, застанал срещу мен, продължава да ми говори: „Нахалост са избягали, нищо не ги заплашва. И ще ти кажа защо. Ето затова!” - и той отива до бюрото, изтегля чекмеджето и ми дава един лист от тетрадка. „Доносът! Но не съм го придвижил по-нагоре. И няма да го сторя. С Петър не сме близки, но и нищо никому лошо не е сторил. Не е той такъв глупак, че да се излъже по сладките комунистически приказки за утрешното равенство и братство. Обича си стоката и е добър стопанин. Да не е луд да става хайдутин като ония голтаци, дето си мислят, че с пушката и насила ще променят същината човешка. Виж, тия двамата хаймани, Станчо и Иван, съм сигурен, че са при шумкарите... Майките им си изплакаха очите, а тия хайлази, вместо да помагат и да си гледат имота, ще зачернят най-близките си!...” Такива ми ги приказва, а аз гледам изписания лист с подписа на брат ти и се мъча да разбера какво става. Щукна ми мисъл изведнъж в главата и питам Гаврил: „Кмете, ако ти не известиш в полицията, то Насо и на тебе лошо ще стори... Ако властите....” „Властите, та властите!, - ядоса се Гаврил, лицето му се наля с кръв и той неусетно повиши тон. - Аз съм властите! Няма да е за дълго, но все още съм аз! И няма тоя мизерник и прост човек, брат му на Петър, да ми диктува какво да правя. Проблеми ще ми създава, това завистливо алчно мекере! За оная нива е всичкото, нали, под големия бряст, до Рашов дол! Брат си да затрие! Глупакът му не разбира, че като дойдат руснаците, комунистите ще ни вземат всичко... Всичко общо ще е... Не ми го побира акъла как аз, дето цял живот съм се трепал, като и Петър, мъжът ти, ще съм равен с оня голищар и мързеливец Йото Гъдулара или пък с Цако Цръвяка.... Равни... ама друг път!”... По едно време Гаврил се усети, че се е увлякъл и се поспря, избърса запотения си червен врат с носна кърпа и вече по-спокойно рече: „ Насо не го мисли, още днеска ще го привикам и ще му разясня туй-онуй. А ако не му уври главата, той може да излезе ятакът, мръсникът му с мръсник! Не бери грижа за него... Та ти казвам за последно – гледай да се свържеш с твоите хора и да им кажеш да слизат в селото. Да предотвратят слуховете, които ще плъзнат.” „Ама, кмете, да не стане беля! Един път щом брат си е опитал да затрие, какво ще го спре втори път да се опита?” „Това, че ще му обещая тайна да остане между нас и него доносът и Петър никога да не научи. А като му кажа, че брат му е усетил нещо и е хванал гората, че скоро ще дойде да му подири сметка и че властта скоро ще вземат комунистите, така ще се стресне, че ръцете ще ми целува –само и само да си мълча.” Съгласих се с Гаврил, обещах му да ти кажа всичко, ама за зла врага един път не си дойде, ни вест прати по някой... Да знаеш какво съм претеглила, какво ли не съм мислила... Сън не ме хващаше, все най-лошото в главата ми... – очите на мама пак се навлажниха и а-ха, да заплаче отново. И горчивина усетих в гласа и, но тате не обърна внимание на последните и думи – изглежда, изненадан бе от постъпката на кмета Гаврил и осмисляше чутото.
- Виж ти, виж ти! – повтори няколко пъти той и дори стана от стола. – Да му се не надяваш на Гаврил – аз за лошав човек го имах, а той добро ни сторил. И какво сега – напусто бягахме в гората и сега всички ни имат за шумкари.. Комунисти... Какъв комунист съм аз... И сега – ни рак, ни риба! Какво ще бъде – не ми го умът побира. .. Само на стоката ми да не посягат... Който ще да ходи в колхози и софхози!
През двата месеца политкомисарят ни разясняваше новата „права вяра”, комунизма , все Съветския съюз за пример ни даваше, дето раят бил вече сътворен на земята, но за мен бе ясно, че баща ми нито проумяваше, нито пък искаше да проумее идеята за всеобщо равенство. Когато оставахме сами, той мръщеше чело и ми казваше: „Всичко разбирам, ама само едно не ми е ясно – как ще ми вземат овцете?! Ще ги вземат, ама друг път! По-скоро ще умра, но аз земята и стоката си не давам. Та от какво ще живеем тогава?!”
Така ми говореше тате, когато нямаше никой около нас и виждах аз, че цялото му същество се противеше на идеята за”колективизацията” на частната собственост. И сега, у дома, за сетен път аз се убедих, че тате и новият победил строй никога няма да се разберат, но и не подозирах, че скоро ще се счепкат в решителен двубой с „предизвестен край”.
- Ами с брат ти, с Атнас, как ще да е отсега нататък? – попита мама.
- Времето ще покаже... Ще се правим, че не знаем нищо. Така трябва да постъпим и заради Гаврил. Свидлив човек е, и тежък характер има, но добро е искал да ни стори... И го е сторил! Длъжници сме му, не можем да го злепоставяме пред оня ... мръсник, Насо... И като помисля, че една кръв тече във вените ни!
- То май наистина е по-добре да не се разчува. Срамът и върху нас ще падне. Ей този, видиш ли го – утре ще иде в града да учи, върви му школото, може много напред да отиде, ама с тая история за предателство в рода- ще му тежи, ще му го припомнят винаги, че чичо му е предал брат си зарад една нива.... Няма да е добре...
Мама мислеше за мен, за бъдещето И макар че тате нищо лошо не бе сторил, то деянието на брат му щеше да тегне върху всички нас, върху бъдещето най-вече на мен, най-младия представител на рода.
- Верно е, право думаш, Елено! Така нека да бъде. А аз трябва да ида до бай Добри – хем да му благодаря, хем да го предупредя да си мълчи... И Гаврила трябва да срещна, да му стисна ръката за човещината и с него да се разберем... Да турим точка на тая мръсна история, в която Насо ни накисна...
- Ами с него как ще е, как ще се срещаме, и приказваме, в очите как ще се гледаме... Аз няма да мога ... Не ща ни да виждам, камо ли да си говоря, като че нищо не е да е било... – гледаше с тревога мама към тате, а той смръщи вежди и едва–едва процеди през зъби:
- Не знам, това и аз не знам как ще е.... Не мога аз да се преструвам и ще кипне кръвта , видя ли го само... Ще ме вкара в грях тоя мръсник, що ли още ядове ще берем покрай него... Колкото повече мисля толкова повече ми се върти из главата, че изеднъж требва да се свърши с него... Ама как брат срещу брата ръка да вдигне!...
- Не думай таквиз страшни неща, Петре! – поледня мама, - Нито и помисляй... Недей си слага грях на душата зарад тоя... – тя замълча, търсеше какво да рече още, за да отклони баща ми да стори нещо, което щеше да погуби всинца ни... – недей, Бог види, той ще му въздаде, не си цапай ръцете с тая гнида... А и син имаш, още е дете...
- Не съм дете аз! – възпротивих се, - Голям съм вече и в отряда пистолет ми бяха дали! Мога да стрелям...
Не довърших изречението, защото с нетърпящ възражение глас тате охлади моя ентусиазъм:
- Мълчи, Милене! Верно, мъжки се държа в гората и не си малък, но и още много има да учиш още. Мътни времена се задават, докато се избистри и изясни кое как ще да е, много вода ще изтече... Ти сега трябва да гледаш книгите, ако по-друг живот ти се ще, а ако овчар като баща си искаш да бъдеш – само ме кажи и те вземам от утре още горе на къшлата с овцете!
Замълчах и малко се постреснах, защото не виждах бъдещето си в овчарлъка и земеделието. Прочетените книги бяха разкрили един друг вълшебен свят пред детското ми въображение и аз все си представях далечни страни и приключения, в които, естествено, главният герой бях аз. Двата месеца в планината обаче нанесоха някои съществени корекции във виждането ми и приземиха въображението ми. Защото аз на гърба си усетих, че няма нищо романтично в гладуването, в страха от полицейска засада, в дългите преходи, по време на което краката ти тръпнеха и в съзнанието, че с теб се разпореждат други, чужди хора, от които зависи животът ти, а твоята воля е без никакво значение...
Следва...