автор: typa

- Бжжжжннннн-бззззззззххххххххх-ъъъъъ!!
Така изписаната нечленоразделно-звукова поредица трудно би излъчила еднозначно послание за читателя. Ако той обаче чуе това със собствените си уши, едва ли би сбъркал неговото значение. Представете си последната гласна, продължително изразена на обратен дъх, а предхождащата я беззвучна съгласна – озвучена. В кирилицата просто липсва символ, който да отрази правдиво получения звук. Все още ви е неразбираемо?! Прибавете и визуално-динамична картина, в която малко дете върти в ръце алуминиева чиния и криви телцето си върху трапезарски стол, имитирайки гореописаните звуци. Сладко, нали?
....................................................................

Присвивайки едновременно очички и устичка с капризно-проклето изражение, Людмилчо силно тръсна чинията на масата. Полученият неприятен звук се смеси с останалите отвратително-непоносими шумове, изпълващи трапезарията.
- Буффкххх! Катастрофа! Ей, къде блееш, бе, некадърник! Виж какво стана заради теб. Караш като женка – Людмилчо грабна чинията си и перна по главичката стоящото отсреща дете. То се присви от неочаквания удар, но не издаде дори звук, нямо преглъщайки болката ведно с горчивата обида от грубостта на дивачето срещу него. Зениците му се навлажниха, а гръклянчето подскочи, подтискайки напиращата в гърлото му топка. Беше нов и все още не познаваше никого, а на всичко отгоре го доведоха късно през деня, точно за предстоящия обяд. Част от децата даже и не подозираха за присъствието му, а останалите тъкмо го разглеждаха с нескрито любопитство, несварили дори да го попитат за името. Шумът в трапезарията продължаваше да му се струва все така невъобразимо непоносим и в същото време равнодушно незаинтересован от безпардонното му посрещане. Ето че едно от децата, свидетели на случилото се, отмъкна мокрото тенекиено канче изпод носа на новия и го залюля под отсрещния нос на грубияна.
- Какво лъжеш, бе! Ти блееш. Човекът не кара. Мие си колата. Виж, още е мокра... – момчето тръсна китка и една капка улучи Людмилчо в немигащото му око, опулено от изненада, че някой се осмелява да оспорва думата му.
- Да, бе, миел си колата – намеси се друго дете – тя се мие отвънка, а на него воланът му е мокър.
- Ми що да не е, не виждаш ли, че колата му е кабрио? Пръснало е вътре – не отстъпи защитникът и заизтрива канчето в блузата си.
- ВНИМАНИЕЕЕ... ЦИСТЕРНАААА... замуча някакъв дангалак и затропа по масата, стискайки стърчаща от дланта му лъжица. Цистерната се приближи и заизлива гореща зеленчукова супа със сирене в приготвените канчета. Водач й беше застаряваща безизразна лелка, облечена в още по-безизразна бяла манта. Едната й ръка, със скършена на хълбок китка, образуваше разкривен Ер, докато другата мяташе на масата панер с разрязани на две филии. Децата се сборичкаха над панера, който за секунди се опразни, а миг след това се озова върху главата на новия.
- Щом караш кабрио, значи ти трябва каска – присети се онзи Людмилчо и подигравателно се закикоти. Злорадството му продължи съвсем кратко, защото някой моментално изхлузи панера от главичката на новия и захлупи с него лъскавата четина на дангалака от съседната маса. Хлапакът тъкмо беше побрал в устата си две филии едновременно и с усилие опитваше да ги преглътне. Неочакваното коронясване едва не го задави. За миг застина с издути бузи, преглътна шумно залъка си и с ненадейно рязко движение блъсна стоящия до него натрапник. Натрапникът залитна и се стовари върху новия. Сблъсъкът го свари неподготвен и залитайки на свой ред, детето потърси опора в масата. Ръката му улучи дръжката-ухо на металното канче. То се катурна и изстреля като катапулт поохладеното си сгъстено съдържание току в лицето на Людмилчо. Събитията се запремятаха едно през друго досущ като ония флиперни топки, активиращи множество неподозирани ефекти, докато следват загадъчно зрелищната траектория на случайността… Сменяйки куп гримаси, изненаданият Людмилчо най-сетне налучка любимата си демонстративно-кисела физиономия. Върху капризно издадената му долна устна лепнеше късче меко сирене, което хлапакът, с удоволствие и ярост едновременно, ловко запрати надалеч, демонстрирайки завидна техника по изплюване на дълги разстояния. Вероятността да постигне рекорд обаче, отведнъж се изпари, защото обещаващият му изстрел улучи веждата на притичващата насреща безизразна лелка, чиято безизразност всъщност беше изрязана и подменена с ново, съвсем изразително изражение, част от което беше именно изразително извитата вежда, неволна жертва на изразените до тук събития. Част от децата се стъписаха от случилото се, но повечето се разсмяха с изразително задоволство, изразяващо неподправеното им детинско злорадство. Последва не по-малко изразителен женски писък, изразен в паметния израз:
- ИЗРОДИИИИИИ… ще ви изравня ухилените израженияаа!!
Точно тук читателят доста основателно би изразил недоволство от прекалено изразителната тавтология, изпълваща авторовата изразност. Но авторът, на свой ред, моли читателя да не изразява окончателна присъда над него и творението му, защото то тепърва ще продължава, а прочетеното току-що, изразява просто едно невинно намигване, едно шеговито гъделичкане, една подкупваща игра на думи и изрази, изразяваща изразителната склонност на автора към изкушения, доказваща единствено и само слабия му ангел, за сметка на добре изразената му дяволитост.
Що се отнася до поведението и нетипичния израз на иначе безизразната лелка с още по-безизразна манта, вече съвсем сериозно ви уверявам, че тя реагира именно по този изразителен начин. А дори да не е ползвала точно същия израз, в онзи момент, повярвайте ми, тя много силно си го е помислила. А ролята на всеки уважаващ себе си (и читателите си) автор, е правдиво да отрази не само поведението, но и мислите на героините си, дори те да са безизразни възпитателки или сестри с още по-безизразни манти, изразени с находчиво наложилата се спрямо тях универсално-нарицателна титла – лелки.
Та, стигнахме дотам, че нашата лелка изврещя ( или много силно си помисли) една неприлягаща й фраза, засягаща поверените й възпитаници. И за да потвърди сериозните си намерения, лелката чевръсто зараздига посудата от масите, демонстрирайки на практика мъдрата субурбанистична поговорка, отговаряща на реторичния въпрос кой е ял и кой - не е.
- Хайде приключвай с обяда. Всички до един – бегом в спалното помещение. Приготвяй се за следобедна почивка. И не се мотайте. След десет минути ви искам под завивките. Ясно ли е – запита неопределено лелката с тон, който подсещаше непредубедения свидетел непременно да предположи, че съпругът й е пенсиониран сержант. Децата обаче не бяха войници, ето защо повечето спокойно довършваха канчетата си, а приключилите с обяда безгрижно жужаха наоколо.
Новият не успя да се нахрани, но така и не беше гладен. Апетитът му се беше изгубил сред лабиринта от тревожни очаквания и горчиви впечатления, оплели съзнанието му още от първия миг присъствие в чуждата и враждебна за него обстановка. Продължаваше да седи на мястото си в трапезарията, дори когато тя почти се изпразни. Лелката се насочи към него. Минута по-късно вече стоеше прав до отреденото му легло, едното му ухо гореше, а лелката се затътри към игралния салон, гъмжащ от дечурлига, за разлика от празното спално помещение. Изведнъж в него влетя Людмилчо и подвикна:
- Ей, Новия, искаш ли да играеш с нас срещу женките? – Новият кимна не особено убедително и с неохота последва местния детски главатар. Край тях, нахлузила познатата безизразна маска, отново премина лелката и тръшна една странична врата, водеща към малък кабинет. Това означаваше, че е изоставила идеята да приспива подопечните си с цял час преждевременно и със сигурност щеше да го оползотвори в уединение. Толкова по-добре. Людмилчо грабна стол и го примъкна в средата на салона.
- Тихо! – призова хлапето с властен тон, дърпайки грубо за лакътя едно момиченце с дълги руси плитки, зачервени бузи и снежнобели колене. В салона настъпи тишина. Множеството се отдръпна в двата края на помещението, неволно разделяйки се на момичета и момчета.
- Банда, приготви се – заповяда наново проклетникът и пет-шест създания се наредиха до него с доволни изражения.
- Започваме играта. Целта е да проверим Новия. Ако се справи, влиза в бандата. Ако не –отива при тая – пикльото посочи изплашеното момиче на стола, примирено свело поглед надолу, дишайки учестено.
- Банда, започни! – за трети път изграчи недораслият тиранин. Въздухът охладня от напрежение и страх. Един засмян клепоушко пръв се доближи до стола и като повдигна с юмрук брадичката на горкото момиче, с премерен удар го шамароса. Разкошната му дълга плитка смешно се разклати, докато детето наново свеждаше глава.
- Точка! – зловещо отсъди Людмилчо – Ваш ред е, женки – прикани ги той, но кой знае защо, женките мълчаливо останаха по местата си.
- Продължаваме – изпищя от удоволствие детището – Следващият! – Напред мрачно пристъпи лакомият дангалак, по чиято брада още имаше трохи и петна от обедната супа. След миг пламна и другата момичешка буза, а „бандата” нададе одобрителен вой. Дечицата се поотпуснаха и разведриха, а забавната игра неусетно достигна апогея си. Дойде и редът на главатаря. Повторно призовавайки за тишина, Людмилчо сграбчи Новия за яката.
- Твой ред е, разбойник - тласна го той в центъра на събитията - Аз ще съм след теб. Нали видя как се играе. Давай! - Тишината шумно се завърна в стаята. Новият отпусна безпомощно ръце и се извърна към момичето. То внимателно повдигна глава и впери кръглите си очи право в неговите. Погледът му беше едновременно умоляващ и окуражителен, а страхът беше изчезнал за сметка на огромната тъга, примесена с изненадващо равнодушие. Първоначално Новият се стъписа, а неотклонният насрещен поглед съвсем го смути. В главата му засъскаха безброй кибритени клечки, разпукващи същото несметно количество малки озъбени балончета, освобождавайки ги от микроскопичния им етерен товар с разнообразно и загадъчно съдържание. За миг това газообразно разнообразие лумваше като фойерверк, за да разпилее богата палитра от раздробени парченца застинала емоция, весело реещи се из невръстния детски мозък, образувайки причудливи и закачливо променящи се фигурки. Виртуалният разкош на този своеобразен калейдоскоп, съчетан с упорития момичешки взор, напълно хипнотизира момчето…
- Бам! – от унеса го измъкна подъл удар зад врата, а нетърпеливата Людмилчова мутра се навря в лицето му – Давай, бе, слабак! - Изведнъж шантавият калейдоскоп се завъртя с все сила и рязко изфуча нанякъде. Багрите му съвсем се стопиха и навред причерня. Новият стисна юмруци и пристъпи в мрака. Замахна с крак като в сън и… снежнобялото момичешко коляно се оцвети в червено. Погледът й се разшири от изненада и разочарование, а невидимата искрица надежда в зеницата й отстъпи място на дълго сдържана сълза. Румените й доскоро бузи бяха побелели от поетите удари. Кръвта отдавна се беше отдръпнала от тях и сега жизнерадостно си проправяше път изпод нараненото коляно.
- Браво! – победоносно извряка Людмилчо и майсторски замахна. Кръвта обагри и другото коляно. От силната болка и стрес детето спря дъха си, а после спасително припадна.
- Какво става тук, бе, идиотчета – Лелката нахлу в салона, придружена от дежурния лекар – плешив здравеняк с намусено лице. Бяха повикани от едно храбро мъниче, незабелязано от невръстната шайка изверги. Докторът напипа пулса на безжизненото дете и кимна облекчено на лелката.
- Пренеси я в кабинета и се погрижи за раните... Как успяхте, бе, уродчета малки – обърна се той към децата и намусеното му лице се изкриви от отвращение – Кой беше? – Всички мълчаха, уплашени и несъзнаващи изцяло случващото се. – Кой беше! Питам за последен път – закани се докторът, разтърсвайки грубо рамото на най-близкостоящото момче. Треперещо от страх, детето се изпусна през панталоните си и ревна. Докторът се извърна незаинтересовано и погледна към останалите - Той ли беше? Ааа?
- Не. Той – лакомият дангалак излезе напред и предателски посочи към Людмилчо.
Но какво правеше през това време Новият? Виждайки двамата възрастни на прага, той бързо се върна в реалността и инстинктивно се хърли към близката шведска стена. Покатери се на върха й, седна отгоре и застина, стискайки рамката така, сякаш от това зависи животът му. В този момент страхът от наказание осезаемо превъзхождаше всякакви угризения от стореното, а така избраното местоположение удовлетворяваше детинската му илюзия за недостъпност. В грижите за собствената си безопасност, съвсем не усети как Людмилчо го беше последвал и сега стоеше на върха редом с него. Докторът насочи страшния си поглед нагоре. Беше достатъчно висок, за да достигне с лекота и до двамата.
- Тоя ли – въпросително посочи мъжът и хвана Новия за крака.
- Да – отрони дангалъкът и крадешком хвърли поглед на Людмилчо. Докторът стисна здраво крайника на детето и посегна с другата си ръка. И тук, събитията отново заприличаха на флиперни топки. Людмилчо проточи врат и ядно захапа ръката на мъжа. Той изръмжа от болка и насочи вниманието си към него. Детето решително се защитаваше и успя да отбие първоначалната атака с още едно ухапване. Нападателят му се изненада и за миг отпусна хватката. Това се оказа достатъчно за малкия проклетник, който отчаяно скочи от набраната височина и пъргаво се изправи на пода. Насочи се право към отворения прозорец на масивната едноетажна постройка с несъмнената цел да избяга навън. И почти беше успял, когато Новият се хвърли отгоре му, удивлявайки всички с неповторимо безумния си скок през половината помещение. Затисна с тялото си виновника и замахна с вдигнат юмрук.
- Достатъчно – хвана ръката му докторът – Всичко е наред. Успокойте се и стойте мирно. След малко ще ви настаним за спане. А ти. Ти идваш с мен – вдигна той Людмилчо от пода и го метна през рамото си като бито вълче - Сбогувай се с това заведение. Отиваш... по дяволите.
Докторът напусна помещението с живия си товар и децата останаха сами. Новият се огледа около себе си. Останалите го бяха наобиколили и го разглеждаха със смесица от любопитство, възхищение и подозрение.
- Как се казваш? – невинно попита едно момиченце с дълги руси плитки, румени бузи и снежнобели колене. Новият я изгледа отгоре до долу. В главата му засъска нова порция кибритени клечки. Мозъкът му забръмча като вертолет и онзи пъстър калейдоскоп отново изпълни сетивата му.
- Людмил – отговори момчето и устните му се разтегнаха в смразяваща усмивка – Утре ще ви покажа една нова игра.