автор: VOLTER

Преди пет години, журналист, отколешен приятел, работил в различни централни медии, подхвърли:
- Животът ти протече интересно - вземи го разкажи!
Дори се закани:
- Ако не го направиш, ще се заема аз…
Не бях се замислял как протича живота ми, но ми се стори нелепо друг да пише за мен, все едно ме няма... Животът ми премина в произнасяне на чужди думи и сега изведнъж трябва сам да пиша т.е. да мисля - дали пък мозъкът ми не е закърнял!...
След известно време констатирам: казаното от журналиста определено ме занимава…

- Просто и ясно – документален житейски разказ, пиши кое, как е било – закова той.
През дългите зимни нощи нахвърлям разни истории и му ги пращам, той пък ми изпраща указания как да пристъпя към подобно занимание, нещо като наръчник – като се почне от шрифт, интервали, та до систематизиране на намеренията…
Не съм и предполагал колко е трудно да пишеш „кое, как е било“!
Конспектирам десетина страници и му ги пращам, а той деликатно ме поощрява - като начинаещ имам нужда от леко потупване по рамо…
Така всяка зима 2-3 месеца пиша и пращам – голямо забавление!
Свърши ли зимата, излизам в градината, където отглеждам цветя, зеленчуци, овошки – занимание, което се оказа не само увлекателно, но и полезно – свалих четиридесет и четири кила…
Падне ли първият сняг започвам да чета написаното – понякога така се забатачвам, че зимата свършва без нова история…
Всъщност, за пет години, които са равностойни на една пълноценна, съм успял да напиша някакви си 200 страници…

Та, да си дойдем на думата:
Именно от тези 200 страници днес съм готов да се откажа!
И това не е поза - много важно, кой съм аз…
Благородното ми намерение да пиша достоверно, се оказа абсурдно… Непрекъснато се улавям как спестявам факти и обстоятелства, които се оказват важни за по-нататъшния разказ – или хората са живи, или разбутвам кости на умрели. Едните ще огорча, а на другите ще помрача паметта…
Баналното оправдание:
- Такива бяха времената, нашата (тяхната) истина беше различна - изземва смисъла на всякакви усилия!

Различната истината!...
Днес, когато „истината“ се идентифицира със „стока“,
когато безропотно оцеляваме,
когато тържествува войнствено тезата:
Истината гърло не храни!
Днес, всеки иска да чете онова, което липсва в живота!
Сиреч:
Да бъде лъган…

До тук!...
Не мога да продължа…
Липсва ми най-важното:
М о т и в а ц и я!