автор: meiia

Е, като я почнах тази пепеляшкина леща,
та чисти’, та готви’, та после лещичка яж.
Яж я студена, вмирисана, яж я гореща...
Все едно е и също. С чесън за камуфлаж.

Ти поне си свидетел, че това ми сервира
животът на блюдо от слама и макове.
Аз си сърбах попарата. Там сега ме разбираш
що пропуснах най-красивите влакове.

Но какво да го дъвча. Животът е леща.
Сготвих снощи от същата за поредния пост.
Като беше до мене, все намираше нещо,
от което да сториш малък празничен тост.

А сега да си сипя от лещата в чаша ли?!
И сама да си пия от Граала за сам...
Като знаеше колко много ще се изплаша,
защо си замина?! Аз лещата си я ям

отдааавна, отдавна. Не са ми купували
ни лачени мисли, ни дантелени строфи.
Така ме възпитаха - даже и да се бунтувам,
да си мъкна животеца с тежките кофи.

Ще закуся със обеда. Ще вечерям - същото.
Аз сварявам и камъни, готвя вкусно поне.
Все на леща ухае и душата, и къщата...
И си тръгна. Теб ти трябват небесни коне.