автор: felisia

Той е нежно присъствие в моите мисли,
някъде там се е сгушил и тихо ме слуша,
когато в душата ми срещат се бури
или пък изгарям, като нива по време на суша.

Той е южният вятър, който нежно докосва лицето ми
и грейват лунички, където целувал е страстно
притварям очи, и забравям, че тази стихия
понякога може да бъде безумно опасна.

Той е слънчево зайче, което се крие в очите ми
и те грейват усмихнато без спомен за сянка.
Той е всичко, което ме кара да плача от щастие
и от мъка, когато го искам, а дълго го няма.

Той е пясъка в шепите и тревата в нозете,
капки дъжд след, които поникват надежди,
той е бавна мелодия слушана хиляди пъти
до екстаз и до дето очите от сол се замрежат.

Той е моето щастие, но и моята клада
и ме тласка във огъня (той самият е пламък)
но преди да избухна ме притегля към себе си
без да знае- ръцете му най-жестоко изгарят.

А понякога много прилича на птиче,
ранено и плахо, пред прага на зимата,
тогава наум си измислям трошички
и търся пътека да мога да стигна

преди да е спрял да мечтае за полет
и да вижда небето единствено в сиво,
тогава не дишам и трескаво моля
да го видя отново да прелива от сила.

Много пъти със него сме горили мостове
много пъти от гордост инатливо сме падали,
но от мене самата само той ме закриля
някой горе е искал да повярвам във ангели .