автор: ma_gi

Натоварих те аз.
Украсих те.
Натруфих те като за сватба.
Болка ти е да се усмихнеш –
колко по-ниско
да падна?

От мъртви пиедестали
кой по-имаше нужда –
аз ли,
че ги създавах,
ти ли –
изпитал ужаса им?

Толкова е неравностойно
да стоя
и отдолу да гледам...
Добродетел
ли е достойнството?
... и кога ли
му турих пепел?

А докато те рисувах
с всички цветове на душата,
разбра ли
дали си струват
стигмите
и проклятията?

За жертвените олтари
или добро,
или нищо.
Което е там,
е даром,
а жертвата е пречистване.

И палачът и́ е невинен –
нещата
просто така се случват...
Илюзия е,
че ни избират –
всеки сам си предава ключа!

А сватбеното труфило
нека ни бъде болезнен спомен.
Остани.
Или си отивай.
Само не искай да бъдеш втория...