автор: Albatros

Надянало момчешките бермуди,
на хълма тръсна лятото перчем.
В съдрания му кеп за пеперуди
засвириха мелтем подир мелтем.

И птичите ята се изпариха
на черни вързуници над света.
Изпратих ги с печални два-три стиха,
които някой ден ще ви чета.

На завет край плющящите тръстики –
и по-натам, край черните скали,
с колчан стрели, със копия и пики,
безжалостен – дъждът ще завали.

И вкопчвам се със зъби и със нокти
във сетната надежда – да съм жив,
и най-подир и аз да вдигна покрив –
крушенец на един захвърлен риф!

Печални мои есени, все още
се надам сила Бог да ми даде? –
че да изпращам птичите си пощи
на зимата – през снежното перде.

И – прашно, гологлаво, босоного,
отиде си, тъй както бе дошло –
без да помаха лятото за сбогом,
си отлетя – с пречупено крило.

Не чакайте от мене изумруди.
Аз всяка глътка въздух си платих.
В един забравен кеп за пеперуди
ви улових за спомен този стих!