автор: omega

„Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…“
„Спи градът“, Д. Дебелянов


Над уморената земя
се спуща властно вечерта.
Градът притихва. Пустота.
И вред тъма, тъма, тъма…

Проблеснал с фарове за миг
бучи последен автобус
по булеварда, вече пуст,
огрян от лунния светлик.

А с клони – свехнали ръце,
сами дърветата стърчат –
зловещи сенки в тоя град
с окаменяло зло лице.

„О, град, о, ти ли си това –
пуст гроб на толкова мечти !
Защо животът в теб гнети?“ –
вървейки в тая нощ, мълвя.

Но в черната, злокобна нощ,
над мене тегне само мрак
и вятърът нашепва пак –
„Мечтите в уличния кош!“.

„Мечтите в кофата за смет!“ –
през сън усмихва се градът,
а мислите летят, летят
и бавно гаснат без ответ.

Над уморената земя
разстила черен плащ нощта..
Градът заспива. Пустота.
И вред тъма, тъма, тъма…