автор: mamontovo_dyrvo

Мосюто от осемнадесета стая беше леко досаден. За кой ли път я канеше. На толумбички в местната сладкарница. Пфу! Толумбичките ги ненавиждаше от малко момиченце. Онези гнусни сиропирани тиквички. И кюмезарниците с разлята „боза гадна” по масите. Иначе дъртото копеле имаше визия.
Прическа „канадска ливада”, спортните сака му отиваха на бастунчето... Абе майната му. Все не случваше на мъже...ей го и тоя бунак...толумбички...
Това си мислеше Мария Магдалена докато седеше на терасата на старческия дом, която гледаше към зеления двор. С лека тъга в големите си зелени очи се радваше на внучката на Юлето, нейната съкафезничка. Живееха заедно в тази стая от три години. И всяко лято едно къдраво американско съкровище, заедно с майка си идваше при баба Джулай. Верно, че къдрокоската беше доста мургава за нашите ширини, обаче внуче. Нейно. Смях, забързани думи на развален български... предгръдки. Оставаха няколко дни в малкото балканско градче, разхождаха се из околностите. Радостта ги обгръщаше като ореол.
Мари-Мег гледаше размечтано. Ако имаше внучка и тя... Добре де, може и внук... Щяха и при нея да идват.
Уви. Капризната млада жена не успя да си избере мъж. Не ставал, досаден бил, такъв бил, н’ам к’во си правел или не правел...
Оня поп... Някой ги запозна. Дойде на среща с расо. Екзотика пълна. Келнерката пък му целуна ръка. Луда! Свят човек бил. Абе, ей! Вие, свещенниците, не ходите ли цивилни? Ходеха. Когато бяха по слипове. По слипове изглеждаше добре. Още по-добре изглеждаше само по брада. Само, че... развали всичко. Когато и предложи брак. Не веднага, но... Направо онемя. Като, че смок пропълзя през брадичката и! Брак с поп? Баба попадия? Неееее! Отказа му и го разкара. За всеки случай се прекръсти като излезе от хотела.
После ония, грамадния. Здравото като канара строително инженерче. Едър красавец. Навсякъде едър. Виещи нощи. Сякаш я обладаваше парен чук. Здраво чукане. Амааа...темерут. Мълчалив. Ревнив. И покорен. Като овчица. „Купи ми сладолед”. Купува. „Купи онова шалче”. Готово. „Съблечи ме”. Безропотно и веднага. Един път не се опълчи. И той – брак ... Не си познал, момкооо. Научи се да се дърпаш. Поне малко. Айде чао...въпреки, че, хм, можеше да пробва да му каже „не ме събличай”. Карай, минала работа.

Най обичаше да си спомня за оня финяга. Студентчето по философия. Даже и името му помнеше. Тони. Като слънце беше. Рус, сияеше през цялото време. Много срамежлив. Три пъти излизаха – нищо. Четвърта среща, дано не е гей. Подготви се старателно. Забеляза, че я хресва в жълто Взе оная рокля от трико, в слъногледов цвят и я доизкусури. Заши цял куп копчета по нея. Чудна декорация – малки, големи, кафяви, златисти, триъгълни, кръгли. Разпръсна ги като звезди по небесното полукълбо. И по четирите полукълбета. Срещнаха се в тяхното заведение. Тони грейна, целуна я. Пийнаха. Тръгнаха си през парка. Мракът и алкохолът го превърнаха в секс корсар. Нападна. На абордаж! Беше прекрасно! Целуваше я дълго, като протяжна нощ. Галеше я, обхождаше формите и...скулптор. Девет бала ласки!
Докато не дойде ред на копчетата. Захвана се да ги разкопчава. Някакси без система. А това, а онова. Те не мърдат. Възбудата му нарастна. Дърпа, къса, плюнчи, хапе. Ха, отпред, ха отзад. Тя също хареса играта с копчетата. И насладата не закъсня. Само, че... при него. В панталона... Гледаше я глупаво усмихнат, с копче, като златна паричка между зъбите. Възбудата и премина в бяс: ” Да ми беше вдигнал роклята над кръста, мухльоооо. И го заряза насред пущиняка.
Глупачка! Да си я беше вдигнала ти сама, смотлооо... Сега можеше да имаш внуци...
Даааа... Години на избор... Дълго избира, избира... Докато избра самотата...
Стана. Облече синьото си сако. Заприлича на стюардеса. Привличаше погледите. Нищо, че е на седемдесет и две. Я виж София Лорен. Целуна се в огледалото. Нарциска, изкокетира доволно.
Беше решила. Повече няма да избира... сама. Ще остави тая работа в ръцете на съдбата. Да я видим какви ще ги надроби. Само да я срещне Мосюто и...
- Мадмоазел, мога ли да ви поканя на толумбички в местната сладкарница?
- Разбира се, мосю, защо не – насили се да не мисли за лигавите ориенталски сладкиши. Усмихна му се лъчезарно.
Местната „сладкарница” хич не изглеждаше зле. Даже нямаше петна от боза по масите. Май двадесет и първи век беше стигнал и дотук.
- Две толумбички, ако обичате – поръча мосюто – и там каквото друго е необходимо.
След минута двете кристални чаши тракнаха тихичко на масата.
- Курвоазие, мадмоазел, прецених, че ще ви хареса. И щоколад. Линд. С трюфели... Pour votre santé*, Мари-Мег!
Я виж ти... Тази сводница, съдбата, май си знаеше работата...

_________________________
* - за ваше здраве - френски