автор: silvina84

Ще спрат и дъждовете някой ден.
Завръщам се към смелата си същност.
Щом вятърът не може и без мен –
изчаквам само да отпусне скорост.

Ще спре и бурята да носи пясък.
Разцъфвам в нежна песен и дочувам –
отиват си с последния ù трясък –
ранените от зимата ни чувства.

Макар да идва есен листопадна –
мълча и не допускам вече тъмно.
Човек, във себе си, когато падне –
очаква много бавно да се съмне…