автор: IGeorgieva

Ето го Райчо, върви към него, малко зад останалите, и не смее да го погледне. Веднага познаваше кой изнася продукция от завода. Искаше да му помогне, ама как, като беше тука да пази от кражби.
- Не може, Райчо. Нали вече говорихме. Вади от джобовете. И много здраве на Ленчето и на Борис. Той как е? Има ли подобрение? Ето, носи му тая прашка, чичо ти Донко, кажи, я праща, чака те да оздравееш, да стреляте заедно, кажи.
- Той, докторът, надежди много не дава, нищо не се знае още, но сполай ти - продумва Райчо и поема прашката с лявата ръка, а с дясната оставя на гишето пакетчетата масло. После, оклюман, пресича портала на млекокомбината.
Да пази Господ от най-лошото. Единственото дете на Райчо и Ленчето от няколко дни береше душа в болницата. Менингит. Лекарят правел всичко по силите си, но говорел за сина им тихо, като за взел-дал. Донко тайно се надяваше, че колегата му от другата смяна, който и хабер си нямаше от военна чест, си затваря очите за подутите джобове на Райчо. Клетникът нямаше пари, а си беше наумил, че трябва да носи нещо на лекаря, за да спаси детето му.
След два дни Райчо пак крачи към портала, но засмян до уши.
- Ще се оправи – вика той отдалече, - така казаха, най-лошото е минало!
- Верно ли, ей, това се казва новина! Браво! Чули са ни там, горе! Виж пък аз какво съм ти приготвил, точно навреме, хайде носи го на доктора - и Донко изважда някъде отдолу пита кашкавал. – Взимай, взимай и тръгвай!
Райчо с питата в ръце и пълни джобове, замаян, поема към болницата.
Вечерта Донко се прибра вкъщи с мрежа зарзават. Жена му го изгледа учудено.
- Няма да умрем без месо, де. Има по-важни неща. Борката ще живее!
При пенсионирането си Донко отказа значката за вярна служба.
- А, – засмя се Директорът, - ако е заради маслото на Райчо - не се брои!
Ирена Георгиева