автор: Antioh

Към три след обяд, в августовската жега, решавам да направя кръгче из квартала, набързо да се разсея, че за след обяд остава доста работа.
Въртя ключа в ключалката и от към вечно отворения ни прозорец на стълбището, на четвъртия етаж, нещо ме напада с гръм и трясък. Напада, ама точно като огнедишащ дракон и дори усещам леки oпарвания, към първа степен така, по крайниците си. Инстинктивно, без да се обръщам, 90 - килограмовото ми тяло прикляка като нинджа и с жесток тласък искам да се изнеса надолу към стълбите в ляво на безопасно. Извивам се бясно в полу клек и тъкмо вече кроя защитния си план срещу дракона, когато движението ми завършва в жесток сблъсък с лявата масивна каса на вратата, която се опитвам да огъна с челото над дясната си вежда. Касата устоява. От удара се олюлявам и за секунда, две, три е твърде вероятно да изпадна в нокаут и да се просна на изтривалката пред нас, която ми маха и ми се усмихва на петна. Докато се въртя в полу свяст поглеждам към огнедишащия дракон, който съм сигурен, че до преди малко хвърляше огън по мен и установявам, че всъщност е кой знае откъде взел се гълъб, пърхащ неистово с криле и издаващ гургулякащи звуци, смътно напомнящи детските ми асоциации с рев на дракони от приказките. В ръката ми попада мопът на мама, безгрижно опрян на перилата, който мигновено ползвам като меч. Все още в полусвяст, но вече въоръжен с моп, махам и аз срещу птицата и нежно му викам, „бегай бе пич, че ми изкара акъла”, като се стремя да го изтикам към отворения прозорец. Ужасена от действията ми, птицата се блъска ту в отвореното крило на прозореца, ту в стената, и в крайна сметка отлита нагоре по стълбището и каца върху стар шкаф до тавана. Обръща се и ме гледа лошо настръхнала. Хайде не чак, като дракон, ама поне като орел.
Връщам се обратно съкрушен. В главата ми, ехо от камбана с вибрации на каса на врата. Сам Бах свири в главата ми Токата и Фуга. След по–малко от 5 минути от челото ми изниква нова глава, която нормалните хора наричат цицина. Дето се вика с две глави по – добре се мисли, ама как боли. По късно и занесох вода и трохи. Седя, ден и половина на шкафа и отлетя без да разбера. Всички, много ми се смяха, че ме нападна дракон на стълбите. Тея гълъби, големи подлеци могат да са.

Късно вечерта, разходка в махалата, по хлад. Главата ми още кънти. Виждам Сашето.

- о авер, как е – подхващам
- остави – вика Сашко – вчера така се наказахме, няма такъв филм брат. Такава глупост, още ме е срам. Простаци като нас няма. Абе какво ти има на главата?
- Мани – викам - нападна ме гълъб. После разказах събитията от сутринта. Сашо от смях едвам се събра после.
- Бая гълъб си е било, кат‘ гледам, мечка гълъб а, стръвник? – смее се Сашето и продължава – брат, да знаеш, това ти отмъщават заради нас тогава – и отново избухва в неистов смях.
- А ся де, какво имаш предвид – питам.
- Ми почваме вчера на обяд, аз в почивка, Блекито и той, Вальо дойде и в на Боян двора. Сложихме пържолите, бирата, почна се, разбираш какво имам предвид. Ама по едно време тея гълъби под покрива като почнаха и нема спирка брат. Вечер като ги стреснем и се махат нема грижи, ама ся през деня, явно като им е много жега и се крият отдолу на хлад. Хиляда пъти на Боян му казах, шипове да сложи, ама то верно там неудобно местото. Ама от горе перушина и боклуци се стелят като сняг. Където и да преместим масата, не мой са скрийм. След третата, по едно време на Боянски му кипна, не издържа и извади газовия със сачмите. Почнаха майна с Блекито една стрелба, уж ей така за шоу, майтап де, ама пияни хора, не могат да оцелят, а гълъбите майна, тея гадове, чак още долетяха, напук се едно да ни правят, разбираш ли, и такива едни не бегат, ми седят и се ежат брат. По едно време пристига Славчо с гръм и трясъм. Крещи от далеч, „как е пичовееееее“. Свети като фея на светло. Той зле, името не си знае, хваща пистолета в стил Антонио Бандерас от Десперадо, вика „глей ся бати кош пай” и стреля брат. Бум първата жертва полетя надолу простреляна. Падна гълъба и пърха на земята полужив и хвърля неква кръв, трепери, Блекито, при вида на кръвта припада и се свлича по стола, Вальо крещи в екстаз „Доубий го, доубий го”, Боянски спасява припадналия Блеки с изкуствено дишане, а Славчо като истински мафиотски бос, гордо стреля още 5-6 пъти в още пърхащия гълъб, все едно сме в „Глутница кучета“ и пием с Тарантино. Накрая се оглежда гузно и промълвява „Още мърдаше“, докато духа в дулото като каубой. Аз чудя се, гълъба ли да спасявам, Славчо ли да спирам, то стана всичко в една кръв и перушина за секунди. Блеки тъкмо отвори очи, погледна трупа и мигновенно припадна пак. Пълна анархия. Опраихме се криво ляво, почистихме и повече с гълъби не сме се занимавали, направо си затворихме ловния сезон. То дет се вика, приказката, че паметника на Альоша е най нормалния в махалата се доказа пак.
- Ай стига брат – викам аз слисан от тая история.
- Това не е всичко майна. След случката имаше известно мълчание и размисъл, но не за дълго. После си продължихме. Никакво оръжие повече никога. Не на войната. Вечен мир с всички животни. Продължаваме си кротичко с бирата и пържолките до късно така, вече всички сме в подводницата, ама по едно време бирата гейм овър брат. Наш Славчо се надига, взима пистолета без да го забележим и вика „Аре отивам за бира”. Никой, никво внимание, регистрираме само понятието „бира”. След 15 – 20 мин наш Славчо носи бира, смях голям, не моим го спрем. „Ко стаа бе човек” питаме, „Ей луд екшън мой, луд екшън”. И след още 5 мин като дойде полицията, всичко стана ясно.
Славчо, нали брат, взел патлака, отишъл в денонощното при Монката майна на ъгъла, и тъкмо си платил, взел си бирата и след него имало неква двойка, и нашия като изкаръл патлака и като почнал се прицелва наляво надясно - „Монка, глей брат, къв патлак имам, още от Чикаго ми е, с него стрелях по неграта”, на пияната си глава, и оная ти ми мадама и пича като ревнали от шубе, първо се метнали на земята и пълзейки по лакти се изнизали. Хора дето тъкмо влизали в магазина, направо онемели при вида на Славчо, та некой успял да викне ченгетата. Кой да им обясни, че Славчо всяка вечер, в подобна кондиция, само такива гениални идеи му идват, а Чикато, негри и гангстери през живота си не е виждал, освен по филмите. Праи сметка, девойката иска да го съди. И нали се сещаш, нахлуват ти ми тея униформите след Славей в двора, и викат „ай ся къде е оръжието пичове“,“кой извърши обира“ и „каква е тая кръв тука бе”, че беше останало малко на входа като сме хвърляли гълъба с лопатата. А Славчо, смело реве в лицата на слисаните полицай, „отдавна го убихме, късно идвате, няма да намерите трупа”, щото е забравил, че е бил при Монката и още не свързва събитията.
- Брат, пак сте се забъркали култово – казвам на Сашето.
- Мани, ти ако знаеш, колко време търсиха трупа.....и докато обясним, че е гълъб.....