автор: coils

Тя беше изключително несигурна в себе си. Всяка стъпка, всеки разговор, който предприемеше, я караше да се чувства недостатъчна. Недостатъчна за себе си и за другите.
Ясно й беше, че няма как тя да попълни нуждите на хората за емоции и добро прекарване, но й се искаше да е така. Тя да можеше да бъде напълно достатъчна. Достатъчна за себе си и за другите. Истината е, че няма как един човек да може да отблъсне нуждата на другия да се вижда с останалите хора. Глупаво й звучеше самата мисъл. И все пак й се щеше да можеше да бъде реална. Тя не се мислеше за егоист, но в този момент може би трябваше да се замисли за това. В крайна сметка желанието й беше тя да е центърът за определен кръг хора, които смяташе за изключителни и важни в живота си. Искаше и те да я смятат за толкова незаменима, колкото бяха за нея. Хората са различни, но все пак беше добре да знаеш, че някой те цени...
Тя беше седнала на дървения стар стол пред новото си лъскаво бюро и слушаше музика на компютъра. Беше си пуснала любимия микс от слушани и неслушани, близки до нейния вкус песни и се наслаждаваше на спокойствието. От време на време си пишеше с дългогодишния си близък приятел, с когото не се беше виждала и чувала от около 5 години, но с когото поддържаха чести контакти напоследък. Беше й много приятно, че го е грижа за нея, че я смята за специална. Въпреки това не разбираше причината за това. Защо той намираше качества у нея, които тя не виждаше или не смяташе за толкова важни? Как го правеше? Дали наистина я познаваше напълно? Дали наистина тя се познаваше? Не можеше да се каже кой беше прав и кой не. Може ли човек да е напълно сигурен в себе си, в заложбите си, в позитивните и негативните си черти? Не се ли изменя толкова бързо всичко, че накрая да не можеш да кажеш кой си всъщност? Такива и подобни въпроси занимаваха съзнанието й дълго време, а не само тази определена вечер. Тя обичаше да се грижи за хората. Обичаше да ги кара да се чувстват добре, важни...
Докато мислеше по тези теми, тя продължаваше да си пише с този свой важен приятел.
- Не си отменил решението си да дойдеш, нали? - попита го тя, колебаейки се дали не е допуснала грешка с нещата, които беше споделила с него предната вечер. Отнасяше се за човека, с когото тя беше вече 5 години и с когото се разбираха много добре, обичаха се. Тя не обичаше да говори за него пред този неин приятел, защото не искаше да го наранява. Болеше я като си представеше, че той може да е тъжен или засегнат от нейните думи. Искаше да го предпази и да го накара да се чувства по-щастлив.
- Защо да го правя? - отговори й той с присъщата за него сигурност.
Тя знаеше, че не беше кой знае какво казаното от нея вчера за това, че е с приятеля си докато той репетира. Събеседникът й знаеше, че щом тя излезе без да каже нищо, значи отива при него. Все пак тя не искаше да го казва наистина. Харесваше й те да са в някаква паралелна вселена, където останалият свят не съществува. Тя обичаше човекът, с когото беше от толкова много време и той беше един от най-важните хора за нея. Беше я подкрепял във всичко и беше с нея в най-трудните моменти, както и тя – в неговите. Но забавните разговори, които водеха с този приятел сега и начинът, по който я караше да се чувства й харесваше и тя не искаше да го губи.
Знаеше, че нещата много бързо могат да се променят и отношенията им да станат по-различни, както в добрия, така и в лошия смисъл. Все пак никой не знае какво ще му предложи утрешния ден. Всичко може да се случи за секунда. Това я накара да се опита да се успокои и да не се тревожи толкова за случващото се. Може би най-доброто решение беше да се пусне по течението и животът сам да определи какво ще е най-правилно за нея. Беше й трудно да вземе някакво кардинално решение, защото възможността да сгреши я ужасяваше. Изборът е нож с две остриета. Винаги може да те нарани в даден момент. Ако тръгнеш по единия път, може първоначално да си щастлив, но след това да осъзнаеш, че си сбъркал и че искаш да беше избрал другия... Трудно е. Изборът. Всеки ден правим такива, малки и големи, важни и не толкова. Той може да те погуби, ако се тревожиш прекалено много за Грешката. Може би тя все някога ще дойде, все някога ще почувстваш, че другия път е щял да ти донесе повече щастие... Но никой не знае какво е щяло да се случи, ако беше избрал него. Животът може пак да се завърти на 180 градуса и отново да те натъжи... Това е той – Животът. Непредсказуем, уникален за момента, в който се намираш, траещ миг и вечност едновременно. Дали хората управляват живота си или той управлява тях? Те ли са господари на времето или то господства над тях? Може би звучи успокояващо, ако си помислиш, че животът ти е предначертан и ти само трябва да следваш своя път. Така каквото и да направиш или не, ти ще си в своя тунел на живота и ще си там до края, по отредените ти стъпки. Има и друга алтернатива, която е по-страшна, но и по-вълнуваща – тя се състои в това, че всеки миг ти правиш някакъв избор, който променя живота ти постоянно. Сега си решил да останеш вкъщи, решил си да си пуснеш Skype-а... и изведнъж виждаш там някого, когото не си срещал от много години и му пишеш, започвате да си говорите по-често, срещате се, влюбвате се, събирате се и сте щастливи...,но можеше и да излезеш, да не си пуснеш Skype-а, навън да срещнеш друг, или пък не, можеше да те блъсне кола и... Край! Това е Животът... Много избори и много грешки, много варианти. Трябва да се научим да мислим за изборите, не като за възможност да сбъркаш и да се провалиш, а като възможност да спечелиш и да научиш нещо ново. Все пак животът е Път, животът е Учение. Животът винаги има своето начало и край, за който не трябва да мислим кога ще настъпи, а да се съсредоточим в това да се чувстваме добре, пълноценни, щастливи, обичани.
Докато мислеше за всички тези неща, тя осъзна, че трябва да се остави на мига, трябва да изживее щастието сега, животът сега, а не да се тревожи за бъдещето. С кого ще бъде, как ще живее? Това сега никой не може да каже... Времето ще покаже какво ще бъде най-добро за нея. Не трябва да се безпокоим дали сме достатъчно добри, дали сме достатъчно ценени. Трябва да се приемем такива, каквито сме, защото в момента ние сме най-доброто от самите себе си. Вместо да се тревожим, трябва да се опитаме да направим каквото можем, за да получим каквото желаем и да бъдем такива, каквито искаме...
Мислите й и музиката се сливаха в невероятна хармония, която я успокояваше. Не знаеше колко време е минало, нито я интересуваше. Тя чувстваше себе си, усещаше се, жива, личност, човек. Това беше най-важното. Доставяше й удоволствие. Искаше да бъде силна, независима, да може да разчита на себе си. Може би трябваше първо да разбере коя е, преди да се опитва да анализира останалия свят. Първо трябва да погледнем към нас, преди да гледаме навън. Трябва да открием какво искаме и какво можем да предложим, а не да се безпокоим за чуждото одобрение...
Тя отново се сети за него. Кого точно? И за двамата... Те бяха толкова различни. Беше щастлива и нещастна и с двамата. Трябваше да разбере кое е нещото, което е най-важно за нея и у кого можеше да го открие... Замисли се отново. Потъна в своя свят, далечен. Музиката звучеше наоколо, помагайки й да се откъсне от реалността.
Изведнъж един по-различен звук я разтърси. Какво беше това? Телефонът звънеше. Тя го вдигна и погледна...
Беше Той. Животът продължаваше по своя път.