автор: veronikas

Всъшност, лятото си няма обяснение.
Не е далечно, нито кратко,
съвсем по мярка ежедневие.
И трябва да призная, маранята
е по-дълбока тайна.
Не е пристигала. Не си е тръгвала.
Не е била, защото трябва.
Косите ми, прилежно сресани
след мен са кухнали.
Не са се учили, не са ме питали,
защо - не знаят.
Възможно е, не съм отричала
през лятото да вдигна котва.
Не съм го искала, не съм го търсела,
но е било прекрасно.
Сега е времето, сега е мястото,
сега не ми е тясно.
Не търся никого, не искам другаде
и не е важно.
Добре ми е. Пилея се. И искам още.
Не ми подсказвайте. Мълчете си.
Ще свърши, много ясно.
Но ето лятото, съвсем естествено
с типичното си дръзновение
събу сандалите, преджапа утрото
и вече зная -
това е моето, любимото,
съвсем логичното
необяснение...