автор: Shrike

1.
Името ми е Беличка. Въжето ми е превъртяно три пъти през кръста и е много еластично и здраво.
Обичам да скачам от осмия етаж, особено, когато нощите са тихи. Дължината на въжето е съвършено изчислена, позволява ми да докосна с върха на пръстите си Земята. После се оттласквам силно и целувам Капела. Стъпките ми оставят мъгливи следи насред черните пространства. От въртеливото ми движение Капела започва да намига. Мислят си, че е променлива. Лаици. Ползвам за котва Хамам баир, което обяснява уж случайните траектории, които въжето ми описва насред континуума. Преди няколко дни срещнах Зед. Зед е много умен и има крив нос. Също има три въжета, с различни цветове и текстури, но и трите много стегнати. Вдетенил се е и иска да закотви червеното въже за едно много странно място, което някои хора наричат Гара. Не се сдържах и му казах:
- Зед, не искаш ли да срежем въжетата? После ще скачаме само нагоре.
Зед не ми вярва, мисли, че може да контролира дължината на въжетата и да им заповядва докъде да се разтягат. Зед иска да е съвършен. Спрях да се вълнувам кой прави изчисленията, след като така или иначе всичко ще бъде разкъсано от тъмната енергия. Лявовъртящите завиват въжетата, а дясновъртящите ги завиват в обратната посока. Има и други еластични въжета. Някои успяват да ги закотвят по небостъргачи и се люлеят докато им се завие свят. Всички въжета се късат. Все някога. Тъмнате енергия е вездесъща. Ех, Зед...

2.
Зед е убеден, че червеното въже е пъпна връв и източник на хранителни вещества. Скачането нагоре неотменно се съпътства с последващо движение надолу. Гравитация. Затова въжетата е навсякъде. Макар че, съдейки по броя криви носове съотнесени към единица население, може да се предположи, че въжетата не винаги са били неотменен атрибут. Никой не знае кога и как са се появили. Не се сърдя на Зед. Нищо, че използва къдриците ми, за да пружинира. Косите ми са много топли и меки. Имат естествената сила на морски вълни и аромата на розово сладко. Понякога, когато се отласквам, успявам да обгърна с ръце Луната. Всички тези тъмни петна по лицето ѝ са отпечатъци от длани. Ако много се страхуваш, потта по дланите дълбае кратери и прониква почти до обратната страна на Луната. Зная от опит, че ако протегнеш лявата си ръка е възможно да навиеш на пръстите си Косите на Вероника. Тънки сребърни нишки. С две думи, няма причина да не може да се скача без въже и котва из цялата Галактика. Има толкова много за докосване и обхождане. Защо не да се стигне дори до центъра на Вселената. Макар и еластично, въжето ми е просто въже. Винаги ме е притегляло обратно.
- Зед, не разбираш ли, че ако искаме да спрем времето, трябва да скъсаме въжето? Инак е само измама.
Цветята нямат въжета. Когато им стане прекалено тъжно или студено, венчелистчетата им си превръщат в криле. Затова даваме на децата си имена на цветя.

3.
Зеленото въже на Зед се е развъртяло до Изгрева. Очите ми са искрящи маяци в тъмното. Зелени пръски и златни точици. Пулсари, изстрелващи снопове нули и единици, кодирани послания на езика на Нибелунгите, разплитат времето и въжетата.
- Зед!
Не, въжетата не са нишките свързващи времевите отрязъци в стъклена цялост. Реалността е само повърхност, която стопяваме в сънища и желания. Южното небе е конструктор. Подреждаме се с любов и внимание, машинки, вършещи всичко, създадени от звезди и листенца от рози. И аромати. И цветове.
- Въжетата, Зед! Така ми се броди отвъд тази Галактика...
Ожесточено търсим въжета, вплитаме пръстите в тях, пресяваме песъчинките от всички пустини и преравяме за котви дъната на океаните, въртим се в несвяст, за да се захванем по-здраво... Все едно ще сме вечни.
Името ми е Беличка. Преди няколко дни срещнах Зед във нощния влак. Положих глава в скута му и през целия път се преструвах, че спя. Просто исках косите ми да оставят спомен за топлина. За да ме намери през времето. Зед.